Джеймс Дашнър
В обгорените земи (25)

25

Валеше проливно, сякаш Всевишният бе изпил океана и сега го изливаше над главите им.

Вече два часа Томас не помръдваше от мястото, където се бе настанил. Беше се сгушил до стената, изтощен и настръхнал, с надеждата най-сетне слухът му да се възстанови. Като че ли се получаваше — макар и постепенно, звънтенето в ушите му заглъхваше. Когато се закашля за пореден път, стори му се, че не долавя само вибрации. А чува нечия далечна кашлица. И заедно с нея равномерния тропот на дъжда. Може би в края на краищата не бе съвсем оглушал.

Мрачната сивкава светлина, която се процеждаше от прозорците, не помагаше с нищо да се прогони усещането за хлад в сградата. Останалите езерни се бяха разположили по краищата на помещението. Миньо лежеше свит на кълбо в краката на Томас и почти не помръдваше — от време на време по тялото му преминаваха болезнени гърчове. До него седяха Нют и Пържитиган. Никой не бе преброил езерните, за да установи дали има липсващи. Всички седяха безпомощно като Томас, опитвайки се да си обяснят що за свят би могъл да породи подобна буря?

Тихото трополене на дъжда постепенно се усили и Томас вече не се съмняваше, че слухът му се възвръща. Успокояващ звук, който му помогна най-сетне да заспи.

Когато се събуди, тялото му бе вкочанено и имаше усещането, че в жилите му тече лепило. Но поне слухът му се бе възстановил напълно. Чуваше тежкото дишане на спящите езерни, стенанията на Миньо и плющящия отвън проливен дъжд.

Беше тъмно. Непрогледно. По някое време се бе спуснала нощта.

Той се обърна, за да се намести, усети, че главата му се опира в нечий крак, и отново заспа.

Две неща му помогнаха да се събуди — светлината на изгрева и внезапната тишина. Бурята бе утихнала и той бе проспал нощта. Но въпреки болките в израненото тяло имаше едно друго терзание, което надмогваше всичко останало.

Гладът.

Светлината нахлу през натрошените прозорци и окъпа пода около него. Той вдигна глава и установи, че се намират в руините на масивна сграда — огромни дупки във всеки един от таваните над тях преминаваха през всички етажи и разкриваха небето. Сякаш само стоманеното скеле на сградата я държеше да не рухне съвсем. Не можеше да си представи каква е била силата, причинила подобно разрушение. Ала поне виждаше високо горе синьо небе и това бе сигурен признак, че страховитата буря е отминала напълно.

Остра болка в стомаха му напомни, че не е ял нищо от доста време. Той се огледа и установи, че повечето от езерните продължават да спят, но Нют се бе облегнал на стената и бе втренчил невиждащ поглед към средата на помещението.

— Ей, добре ли си? — повика го Томас. Дори челюстта го болеше.

Нют извърна бавно глава към него и погледът му постепенно се фокусира.

— Дали съм добре? Да, май съм добре. Живи сме и това е най-важното. — В гласа у се долавяше горчивина.

— Понякога се питам… — поде Томас.

— Какво се питаш?

— Дали животът има някакво значение. Дали не е по-добре да си умрял.

— Моля те. Не мога да повярвам и за миг, че го каза.

Томас се втренчи в приятеля си. Сетне се засмя и изведнъж се почувства по-добре.

— Прав си. Просто се поддадох на песимизма.

Нют махна с ръка към Миньо.

— Какво стана с него?

— Удари го светкавица и му подпали дрехите. Нямам представа как не му изпържи мозъка. Но успяхме да потушим огъня, преди да пострада сериозно.

— Преди да пострада сериозно? Ако питаш мен, има вид на доста сериозно пострадал.

Томас затвори очи и облегна глава на стената.

— Но — както ти сам каза — е жив, нали? И все още носи дрехи, което означава, че кожата му не е обгоряла навсякъде. Ще се оправи.

— Да, сигурно. — Нют го погледна насмешливо. — Припомни ми да не те наемам за личен лекар.

— Оххх — простена Миньо, отвори очи и примижа срещу Томас. — Ей, човече. Играта ми се разказа.

— Какво е положението? — попита го Нют.

Вместо да отговори, Миньо се надигна бавно, като стенеше при всяко движение. Най-сетне успя да приседне и да се подпре на стената. Дрехите му бяха обгорели и висяха на парцали. На места кожата му бе на огромни мехури, досущ зловещи изпъкнали очи на някое извънземно. Но макар Томас да не беше лекар, знаеше, че това са рани, с които ще могат да се справят. Лицето на Миньо бе съхранено в голямата си част и дори все още имаше коса.

— Не е чак толкова зле, щом успя да седнеш — прецени Томас.

— Млъквай — скастри го Миньо. — Аз съм жилав човек. Все още мога да скоча и да ти сритам задника.

— Какво пък, ще си мълча. Само стомахът ми ще къркори.

Миньо бавно огледа налягалите.

— Колко? — попита.

Томас ги преброи. Единайсет. След всичко, през което бяха преминали, само единайсет бяха оцелели. И това включваше новото хлапе — Арис. Четиресет или петдесет обитаваха Езерото, когато Томас пристигна само преди няколко седмици. Сега бяха останали единайсет.

— Единайсет.

Известно време не намери сили да заговори.

„Как може да съм бил част от ЗЛО? — запита се. — Как може да участвам във всичко това?“

Знаеше, че трябва да им разкаже за своите видения или сънища, но не намери сили да го стори.

— Само единайсет останахме — въздъхна Нют.

— Колко сме загубили в бурята? — попита Миньо безизразно, като че брояха ябълки.

— Седмина — отвърна Нют с очевидно неудоволствие в гласа. Сетне повтори по-меко: — Седем. Освен ако някои не са изтичали в друга сграда.

— Човече — въздъхна Миньо. — Как ще си пробием път със сила през този град, ако разполагаме само с единайсет души? Не бих се учудил, ако наоколо бъка от побърканяци. Хиляди. А ние дори не знаем какво можем да очакваме от тях!

Лицето на Нют се сгърчи от мъка.

— Само за това ли можеш да мислиш? Ами хората, които изгубихме? Не виждам Джак. Също и Уинстън — той и без това беше обречен. И… — огледа се — няма ги Стан и Тим. Не мислиш ли за тях?

— Ей, ей — размаха ръце Миньо. — Успокой се, братко. Не съм искал да ви бъда водач. Ти можеш да цивриш цял ден за изгубените си приятели, но това не е работа за водача. От мен се очаква да реша какво ще правим нататък.

— Ами явно затова сме ти гласували доверие — отбеляза хладно Нют. Но после тонът му се смекчи. — Както и да е. Съжалявам. Искам само…

— Да, аз също съжалявам — прекъсна го Миньо.

В този момент към тях се приближи Арис. Томас нямаше нищо против разговорът да поеме в нова посока.

— Да сте виждали някога нещо подобно на тази буря? — запита новият хлапак.

Томас поклати глава, защото Арис гледаше към него.

— Не ми изглеждаше съвсем естествена. Сигурен съм, че такива неща не се случват обичайно.

— Не забравяй какво ни каза Плъха, а и жената от автобуса — напомни Миньо. — Има слънчеви изригвания и целият свят е изгорял като пъкъл. Климатът е полудял, защо да не стават подобни бури? Ако питаш мен, може да се изправим и срещу по-страшни неща.

— Не ми се мисли за това — въздъхна Арис.

— Разбирам те.

Нют посочи строшения прозорец отсреща.

— Тази поне отмина. Най-добре да помислим какво ще правим сега.

— Видя ли? — ухили се Миньо. — И ти си също толкова коравосърдечен, колкото и аз. Така трябва.

Томас си спомни за побърканяците, които бяха видели зад решетките в спалното. Бяха като зомбита, липсваха им само смъртните актове, за да бъдат официално обявени за мъртъвци.

— Да, време е да решаваме, преди да са се появили онези луди нещастници. И все пак, първо трябва да похапнем. Все още имаме малко храна.

— Храна?

Томас вдигна изненадано глава — гласът бе дошъл отгоре. Останалите последваха примера му. Едно лице надзърташе от Дупката на третия етаж — лице на млад мъж с южняшки черти. Очите му бяха ококорени и Томас предположи, че е от напрежение или учудване.

— Кой си ти? — извика Миньо.

После, за изненада на Томас и останалите, мъжът скочи през назъбения отвор в тавана и полетя към тях. В последния миг се сви на топка, претърколи се и се изправи на крака.

— Казвам се Хорхе — представи се той и разпери ръце като акробат, очакващ овации. — Аз съм побърканякът, който владее това място.