Джеймс Дашнър
В обгорените земи (46)

46

Томас не можеше да си обясни какво бе имала предвид Тереза с това изказване. Че й бил сторил нещо. Но докато вървяха през планината, умът му постепенно изпадна във вцепенение, съсредоточен върху усилието да премества горящите от болка крака. Една стръмна скала отдясно им осигуряваше сянка, но всичко наоколо бе обагрено в червено и кафяво. Сухо и прашно. Момичетата му позволиха да изпие няколко глътки вода, но той не се съмняваше, че всяка от тях се бе изпарила, преди да стигне до стомаха.

Тъкмо когато слънцето отново се подаде отгоре, стигнаха голяма вдлъбнатина в стената. Тя навлизаше на четиресет-петдесет стъпки навътре и оформяше плитка пещера. Томас предположи, че това ще е мястото на техния бивак. Явно момичетата бяха прекарали тук поне няколко дена. Видя разхвърляни одеяла, пепел от огън и купчина боклуци. Когато пристигнаха, завариха още три момичета, вероятно бяха сметнали, че ще трябва да са по-голяма група, за да отвлекат Томас.

Въоръжени с лъкове, копия и мачетета? Наистина му се стори глупаво. Можеха да се справят дори само няколко от тях.

Докато вървяха, Томас бе узнал някои неща. Мургавото момиче се наричаше Хариет, а онова, което не се отделяше от нея и имаше червеникаво-русолява коса и бяла кожа, бе Соня. Макар да не бе съвсем сигурен, предположи, че двете са командвали групата преди появата на Тереза. Държаха се като хора с власт, но в края на краищата винаги изчакваха нейното мнение.

— Добре — заговори Тереза. — Да го вържем за онова грозно дърво. — Тя посочи сребристия скелет на изсъхнал дъб, чиито корени все още се впиваха в чакълестата земя, макар да бе умрял отдавна. — Най-добре да го нахраним, за да не хленчи и стене цял ден и да ни пречи да спим.

Томас не сваляше очи от нея. Каквото и да бе намислила, поведението й му се стори нелепо. И въпреки желанието си започваше да я намразва, независимо какво му бе казала в началото.

Не се съпротивляваше, докато го завързваха през кръста за дънера, като оставиха ръцете му свободни. След като стегнаха въжетата, му дадоха няколко гранулирани пръчки и шише с вода. Никоя не го заговори, нито отвърна на погледа му. И колкото и да бе странно, стори му се, че всички са малко гузни. Той започна да се храни, като същевременно се оглеждаше внимателно. А междувременно момичетата взеха да се настаняват за почивка. Всичко това посред бял ден му изглеждаше толкова странно.

Поведението на Тереза не бе само театър. Възможно ли бе да прави точно обратното на това, което му бе казала? Да го кара да си мисли, че трябва да й има доверие, докато всъщност изпълнява своя план…

Изведнъж си спомни за надписа на вратата й в спалното помещение. Предателката. Напълно го бе забравил до този миг. Нещата сякаш започнаха да се подреждат.

Тук командваше ЗЛО. Те бяха единствената надежда на всяка от групите да оцелее. Ако наистина са й наредили да го убие, какво друго й остава? Как иначе да се спаси? И какви бяха тези думи, тези обвинения, че й бил сторил нещо? Дали не манипулираха мислите й? Дали не я караха да го мрази?

А после татуировката му и табелите из града. Татуировката бе предупреждение, табелите пък го убеждаваха, че той е истинският водач. Надписът на вратата на Тереза бе друго предупреждение.

И все пак — той нямаше оръжие и бе завързан за дърво. Противникът разполагаше с огромно числено преимущество и бе въоръжен. Всичко трябваше да е толкова лесно за тях.

Той въздъхна и довърши оскъдната си закуска. Вече се чувстваше малко по-добре. Пък и кой знае защо му се струваше, че е по-близо до възможността да разбере какво става.

Докато Хариет и Соня се настаняваха една до друга, те не спираха да го стрелкат с очи. За пореден път Томас забеляза странните гузни изражения. Реши, че това е една възможност да се опита да се бори за живота си.

— Вие двете не искате да ме убиете, нали? — попита ги той, сякаш ги бе хванал в лъжа. — Някога досега убивали ли сте човек?

Хариет го изгледа навъсено и се подпря на лакът.

— От разказа на Тереза знаем, че сме избягали от нашия лабиринт три дни преди вашето бягство. Доста от нашите загинаха, но също и от скръбниците. Мисля, че няма да се затрудня да видя сметката на едно незначително момче.

— Помисли си как ще се чувстваш след това — рече той с надеждата това да я жегне.

— Ще го преживея. — Тя му се изплези, сетне отпусна глава на ръката си и затвори очи.

Соня седеше с кръстосани крака.

— Нямаме избор — оправда се тя. — ЗЛО казаха, че това е нашата задача. Инак няма да ни пуснат в безопасното пристанище. Ще умрем тук, навън, в Обгорените земи.

Томас сви рамене.

— Аха, разбирам. Ще ме пожертвате, за да спасите себе си, нали? Много благородно.

Тя го изгледа продължително и той трябваше да положи усилия да не сведе поглед. Най-сетне Соня първа извърна глава, после му обърна и гръб.

Приближи се Тереза с намръщено лице.

— За какво си говорите?

— Нищо — измърмори Хариет. — Кажи му да млъкне.

— Млъквай — обърна се Тереза към него.

Томас сподави една саркастична усмивка.

— И какво ще направиш, ако не млъкна, ще ме убиеш ли?

Тя не отговори, а продължи да го гледа с безизразно лице.

— Защо изведнъж ме намрази? — попита той. — Какво съм ти сторил?

Соня и Хариет очевидно наостриха слух, местейки погледи между двамата.

— Знаеш какво си направил — натърти тя. — Както и всички тук, вече им казах. Но въпреки това не бих паднала до твоето ниво, за да се опитам да те убия. Правим го само защото нямаме избор. Съжалявам. Такъв е животът.

„Дали нещо не се мярна очите й?“ — зачуди се Томас. Какво се опитваше да му каже?

— Какво значи това „да паднеш до моето ниво“? Никога не бих убил приятел, за да си спася задника. Никога.

— Аз също. Ето защо се радвам, че не сме приятели. — Тя понечи да се обърне.

— И какво съм ти направил? — побърза да попита Томас. — Съжалявам, но май паметта ми отслабва. Би ли ми припомнила?

Тя се обърна и го изгледа с яростен поглед.

— Не ме обиждай. Да не си посмял да се държиш така, сякаш нищо не е станало. А сега млъкни, инак ще оставя още един белег на хубавичкото ти лице.

Тя се отдалечи ядосано и Томас потъна в мълчание. Намести се колкото може по-удобно, като облегна глава на дървото. Положението изглеждаше безнадеждно, но въпреки това бе твърдо решен да се бори за оцеляване. По някое време все пак заспа.