Джеймс Дашнър
В обгорените земи (48)

48

Не им отне много време да съберат всички момичета. Томас предположи, че предложението „да чуем какво ще каже онзи обреченият“ се е оказало достатъчно силна стръв. Момичетата се скупчиха пред дървото, за което все още бе завързан.

— Готови сме — поде Хариет. — Първо говори ти, после ние.

Томас кимна и се покашля. Когато заговори, все още не бе решил напълно какво точно ще каже.

— Зная за групата ви само това, което съм научил от Арис. Изглежда, сме преживели горе-долу едни и същи премеждия в лабиринта. Но откакто избягахме, много неща се промениха. Сигурен съм, че вече сте чували за ЗЛО.

— Не много — прекъсна го Соня.

Това окуражи Томас, защото усети, че има предимство пред момичетата. С признанието си Соня бе допуснала голяма грешка.

— А ние пък научихме доста работи за тях. Всички ние сме специални по някакъв начин — подложили са ни на изпитание, защото имат планове за нас. — Той замълча, но след като не последва реакция, продължи: — Много от нещата, които правят, не подлежат за момента на обяснение, защото вероятно са част от изпитанията. Това, което ЗЛО наричат променливи. Наблюдават ни как ще реагираме на определени ситуации. Не разбирам всичко, но мисля, че историята с моето убийство е поредният тест. Или поредната лъжа. Поредната променлива, за да видят какво ще направим.

— С други думи — отбеляза Хариет, — искаш от нас да си рискуваме живота заради това твое гениално прозрение?

— Не виждате ли? Няма никакъв смисъл в моето убийство. Може би е проверка за вас, не зная. Но зная със сигурност, че бих могъл да ви помогна, докато съм жив, не и като умра.

— Или — възрази Хариет — искат да видят дали ще имаме смелост да те убием. Да убием съперника на нашия водач. Не е ли в това целият смисъл? Да се провери коя група ще успее? Да се отсеят слабите и да останат силните?

— Аз не съм водач на нашата група — Миньо е. — Томас поклати глава. — Не, мислих върху това. Каква сила ще покажете, като ме убиете? Вие сте повече от мен и имате оръжия. С какво ще покажете, че сте по-силни?

— Тогава как ще обясниш тази работа? — извика едно момиче отзад.

Томас заговори, като обмисляше внимателно думите.

— Това наистина е тест за вас, но за да проверят дали разсъждавате рационално и дали сте в състояние да променяте плановете си. Колкото повече сме, толкова е по-голям шансът да се доберем до безопасното място. Няма никакъв смисъл в моето убийство. Доказахте силата си, като ме пленихте. Покажете им, че не сте готови да се подчинявате сляпо.

Той млъкна и се облегна на дървото. Друго не можеше да измисли. Това бе най-добрата му идея.

— Интересно — промърмори Соня. — Но и съвсем естествено за човек, когото са осъдили да умре.

Томас сви рамене.

— Наистина смятам, че нещата стоят така. Ако ме убиете, ще се провалите в поредното изпитание на ЗЛО.

— Е, не се и съмнявам, че мислиш така — рече Хариет и се надигна. — Виж, честно казано, и ние имахме подобни съмнения. Но искахме да чуем ти какво ще кажеш. Слънцето скоро ще се скрие и предполагам, че Тереза всеки момент ще се появи. Ще разговаряме за това, когато тя дойде.

Томас се опита да възрази, осъзнавайки, че тя може да не се съгласи с идеите му.

— Не! Искам да кажа, тъкмо тя най-много държи да ми види сметката. — Дълбоко в себе си вярваше, че не е така. Колкото и зле да се бе отнесла с него, не мислеше, че би могла да замисля убийство. — Според мен решението ще трябва да вземете вие.

— Успокой се — нареди Хариет с лека усмивка на устните. — Ако решим да не те убиваме, няма начин тя да ни повлияе. Но ако е обратното… — Тя млъкна със странно изражение. Дали не се изплаши, че е казала твърде много? — Добре, ще помислим.

Томас се постара да не показва облекчението си. Би могъл да апелира към гордостта им, но не биваше чак толкова да разпалва надеждите си.

Момичетата отидоха да си събират нещата в раници — откъде ли ги бяха взели? Подготвяха се за предстоящия нощен преход. Чуваха се откъслечни фрази, очевидно обсъждаха това, което им бе казал.

Мракът се сгъстяваше и Тереза най-сетне се появи от посоката, от която бяха дошли през деня. Веднага забеляза, че нещо се е променило, вероятно по начина, който останалите стрелкаха погледи към нея и към Томас.

— Какво има? — попита ги със строго изражение.

Хариет отвърна от името на всички.

— Трябва да поговорим.

Тереза се смути, но двете се отдалечиха от Томас, следвани от останалите. Последва яростен шепот, но Томас не успя да различи нито думичка. Стомахът му се бе свил от уплаха.

Разговорът постепенно ставаше все по-оживен и Тереза изглеждаше ядосана. Лицето й се напрегна, докато се опитваше да ги убеди в нещо. Явно сега тя бе сама срещу останалите, но Томас не се успокои.

Накрая, точно преди съвсем да се стъмни, Тереза се обърна и се отдалечи гневно от групата, насочвайки се на север. Беше метнала копие на едното рамо и раницата на другото. Томас я изпрати с поглед, докато се скри между тесните стени на прохода.

Когато отново се обърна към групата, видя облекчение на някои лица. Хариет се приближи към него. Без да каже нито дума, тя коленичи и се зае да го развързва.

— Е? — попита Томас. — Решихте ли нещо?

Хариет не отговори, преди да го освободи напълно, след това вдигна към него черните си очи.

— Днес е щастливият ти ден. В края на краищата решихме да не те убиваме. Може би е случайно, но дълбоко в себе си всички мислехме по един и същи начин.

Томас почувства прилив на облекчение. В този момент осъзна, че е знаел отдавна за тяхното решение.

— Но ето какво ще ти кажа — добави Хариет, докато се изправяше. — Тереза никак не те харесва. На твое място щях да си пазя гърба от нея.

Тя го дръпна за ръката и му помогна да се изправи. Ала той все още изпитваше болка от думите й.

Тереза наистина искаше той да умре.