Джеймс Дашнър
В обгорените земи (44)

44

Томас не знаеше какво да мисли. Не изпитваше нито изненада, нито радост, че Тереза е жива — вече му бе известно. Вчера беше разговаряла мислено с него. Но се почувства вдъхновен и обнадежден да я види. Докато не си спомни предупреждението й, че ще се случи нещо лошо. И докато не обърна отново внимание на острието в ръцете й.

Останалите езерни я видяха почти в същия миг и скоро всички спряха, вперили в нея ококорени очи. Тереза продължаваше да се приближава, стиснала копието и с решителен израз на лицето. Изглеждаше сякаш е готова да прониже всичко, което се движи.

Томас пристъпи напред. Все още не знаеше какво ще направи. И тогава долови някакво движение.

От двете страни на Тереза се появиха момичета — те също изникнаха сякаш от въздуха. Той се обърна да ги погледне. Бяха обкръжени поне от двайсет девойки.

И всички бяха въоръжени с ножове, ръждясали саби и назъбени мачетета. Няколко момичета държаха лъкове, чиито заточени стрели бяха прицелени в езерните. Томас усети първите признаци на надигащата се паника. Каквото и да му бе казала вчера Тереза, тя все пак едва ли би позволила на тези момичета да им сторят нещо лошо. Нали?

„Група Б“ — изникна в съзнанието му. И татуировката, според която трябвало да бъде убит.

Тереза спря на трийсетина крачки от тях. Спътничките й направиха същото и се подредиха в кръг около езерните. Томас се завъртя бавно и ги огледа. Момичетата стояха неподвижно, присвили очи и стиснали готови за употреба оръжия. Лъковете го плашеха най-много — не биха имали никакъв шанс да предприемат каквото и да било, преди стрелите да започнат да се забиват в тях.

Той застина, обърнат към Тереза. Погледът й бе втренчен в него.

Миньо заговори пръв.

— Тереза, какви са тези глупости? Много мил начин да поздравиш старите си приятели.

При споменаването на името й Бренда се завъртя и впи поглед в Томас. Той й кимна лекичко, изненадата на лицето й го натъжи.

Тереза не отговори на въпроса и над групата се възцари зловещо мълчание. Слънцето продължи да се издига към онази точка, от която щеше да започне да пече немилостиво.

Тереза се приближи бавно и спря на десетина крачки от Миньо и Нют.

— Тереза? — повика я Нют. — Какво, за бога…

— Млъквай! — сряза го тя. Не извика, произнесе думата със спокойна увереност, поради което прозвуча още по-страшно. — Мръдне ли някой от вас, стрелите ще започнат да се забиват.

Тереза вдигна копието и го задържа пред себе си, после закрачи между тях, сякаш търсеше нещо. Стигна до Бренда и спря. Нито едно от момичетата не проговори, но омразата, която излъчваха, бе осезаема. Тереза я подмина, без да откъсва от нея вледеняващ поглед.

След това застана пред Томас. Той се опита да си внуши, че никога не би използвала срещу него оръжие, но бе трудно да го повярва, когато към гърдите му бе насочено острие.

— Тереза — прошепна, преди да успее да се овладее. Въпреки страховития й изглед, насоченото оръжие и решимостта на лицето й искаше да се пресегне и да я прегърне. Неволно си спомни за целувката на раздяла. За това как я бе държал в обятията си.

— Тереза, какво…

— Млъкни! — Същият спокоен глас. Заповеднически. Нетърпящ възражение. Не я познаваше такава.

— Но какво…

Тереза отстъпи назад, завъртя копието с дръжката напред и го удари по дясната буза. Болката бе толкова силна, че той се свлече на колене.

— Казах ти да мълчиш — повтори тя. Пресегна се, сграбчи го за ризата и го накара да се изправи. След това отново насочи оръжието към него. — Ти ли се казваш Томас?

Той се ококори. Спомни си за предупреждението й. Че каквото и да се случи, трябва да й има доверие.

— Да, знаеш кой съм…

Този път тя завъртя копието още по-рязко и го халоса по темето. Болката бе по-силна дори от предишния път, той се приведе и се хвана за главата. Но поне не падна.

— Знаеш кой съм! — изкрещя.

— Знаех преди — отвърна тя презрително. — Сега те питам за последен път. Името ти Томас ли е?

— Да! — извика той. — Казвам се Томас!

Тереза кимна и отстъпи бавно назад, като държеше острието насочено към гърдите му. Момчетата се отдръпваха от пътя й, докато вървеше назад, за да се присъедини към своите спътнички.

— Идваш с нас — провикна се тя. — Томас. Хайде. Не забравяйте, мръдне ли някой друг, откриваме стрелба.

— Няма да стане! — извика неочаквано Миньо. — Никъде няма да го водите.

Тереза се направи, че не го е чула. Погледът й остана втренчен в Томас.

— Това не е някаква глупава игра. Започвам да броя. На всеки пет отброявания ще убиваме по един от вас. И така, докато Томас остане сам, после пак ще го отведем. Вие решавате.

Едва сега Томас забеляза, че Арис се държи странно. Стоеше до Томас и се въртеше бавно, оглеждаше момичетата, сякаш ги познаваше добре. Но досега не бе казал нищо.

„Разбира се“ — рече си Томас. Това беше група Б, Арис е бил част от нея. Той наистина ги познаваше.

— Едно! — извика Тереза.

Томас не можеше да рискува. Тръгна към нея, разблъска момчетата и прекоси откритото пространство. Остана глух за виковете на Миньо и останалите. Вървя, докато не се изправи пред нея.

Нали това бе искал? Да бъде с нея. Дори когато изглеждаше, че тя е настроена враждебно към него. Когато очевидно бе под контрола на ЗЛО, както бе станало с Алби и Гали. Нищо чудно спомените й да са изтрити напълно. Но това нямаше значение.

— Хубаво — рече той. — Ето ме.

— Едва стигнах до едно.

— Както и да е. Така реших.

Тя го удари с копието толкова силно, че той отново се свлече на земята. Челюстта го болеше и пареше, сякаш бе жив огън. Той изплю на земята кървава храчка.

— Донесете торбата — нареди надвесената над него Тереза.

С периферното си зрение Томас забеляза, че към него се приближават две момичета с прибрани оръжия. Едното от тях — мургаво девойче с обръсната до голо глава, носеше голям чувал от грубо зебло. Те спряха на две крачки от него, докато той се изправяше бавно на ръце и крака.

— Ще го отведем с нас! — извика Тереза. — Ако някой ни последва, ще го ударя отново, а после ще открием по вас стрелба. Няма да си правим труда да се прицелваме. Пускаме стрелите и когото ударим.

— Тереза! — извика Миньо. — Да не си пипнала изблика? Нещо хич не е наред с ума ти.

Дръжката на копието се стовари върху тила на Томас и той рухна на земята, а пред очите му затанцуваха искри. Как бе възможно да постъпва така с него?

— Някой друг има ли нещо за казване? — извика Тереза. После, след известно време, добави: — Май няма. Напъхайте го в чувала.

Нечии ръце го сграбчиха грубо и го завъртяха по гръб. Томас изстена. Лица, които дори не изглеждаха гневни, се надвесиха отгоре му.

— Не се съпротивлявай — посъветва го мургавото момиче, лицето й лъщеше от пот. — Инак ще стане по-лошо.

Томас беше объркан. В гласа и по изражението й прочете искрено състрадание, но думите й не съвпадаха с него.

— Най-добре ела с нас и ни остави да те убием. Нищо няма да спечелиш, ако се опъваш, освен още мъчения.

Нахлузиха чувала на главата му и сега вече виждаше само мъждива светлина.