Джеймс Дашнър
В обгорените земи (16)

16

Томас бе споходен от зловещо предчувствие, докато разблъскваше другите и бързаше надолу по стълбите. Не знаеше дали го прави, за да помогне на Уинстън, или само бе подтикван от любопитство към сребърната топка.

Най-сетне Уинстън спря, опрял гръб на едно от стъпалата, ала все още доста далече от дъното. Ярката светлина от отвора озаряваше всичко и се виждаха и най-малките подробности. Уинстън бе вдигнал ръце към лицето си и се опитваше да се освободи от сребристата течност — топката от разтопен метал вече се бе разтекла върху темето му и бе достигнала ушите. Краищата й се спускаха надолу като гъст сироп. Те бързо покриха ушите и надвиснаха от веждите.

Томас прескочи няколко стъпала наведнъж и се надвеси над Уинстън, който бе закрил очите си с ръце. Изглежда, засега успяваше да задържи напредването на течността. Но се дереше с цяло гърло и риташе с крака стената.

— Махни го от мен! — извика той, в гласа му се долавяше неистова болка. Томас едва не побягна назад. Ако това нещо увреждаше кожата…

Приличаше на много плътен сребърен гел. И се местеше с упоритостта на нещо живо. Веднага щом Уинстън повдигаше една част, доближаваща очите му, друга се опитваше да се добере до тях отстрани. Томас успя да зърне кожата под мястото, където бе преминала сребристата течност. Изглеждаше обелена, като сурово месо.

Уинстън крещеше нещо нечленоразделно. Томас си даваше сметка, че трябва да направи нещо. Времето на момчето изтичаше.

Той смъкна вързопа от рамото си и го изсипа на пода — плодове и пакети с храна се изтъркаляха по стълбите. Уви чаршафа около ръката си за защита и се наведе над Уинстън. Сграбчи през плата краищата на сребристата полутечна кора, които бяха достигнали ушите. Усети силна топлина и си помисли, че платът всеки миг може да лумне в пламъци. Подпря се с крака, стисна колкото се може по-силно кората и я дръпна нагоре.

Краищата се отделиха с отвратителен жвакащ звук, повдигнаха се на няколко сантиметра, сетне се изплъзнаха от пръстите му и се върнаха с шляпане върху ушите на Уинстън. Този път виковете му бяха още по-оглушителни, ако това изобщо бе възможно. Още неколцина езерни се доближиха с намерение да помогнат, но Томас им махна да се отдръпнат. И без това само щяха да му пречат.

— Трябва да действаме заедно! — извика той на Уинстън, решен този път да държи по-здраво. — Чуй ме! Ще го направим заедно! Опитай се да уловиш краищата и да ги повдигнеш!

Момчето не показа с нищо, че го е разбрало. Тялото му продължаваше да се гърчи и мята. Ако Томас не го бе задържал, щеше да се изтърколи надолу.

— На три! — извика му Томас. — Уинстън! Ще броя до три!

Все още никакви признаци, че го е чул. Писъци и гърчещо се тяло.

От челото на Томас се стичаше гореща пот. Мускулите на краката му бяха изопнати докрай и заплашваха да престанат да го слушат.

— Хайде, направи го! — извика той, наведе се и вкопчи пръсти в меката кора. — Едно! Две! Три!

Томас напрегна мишци и дръпна мекото покривало от главата на Уинстън. Момчето може би го бе чуло или пък имаше късмет, защото в същия миг се оттласна рязко с крака, сякаш се опитваше да си откъсне главата. Сребристият похлупак се отдели напълно. Томас не се поколеба — хвърли странното образувание надолу по стълбите, после го изпроводи с поглед.

Докато летеше във въздуха, сребърният къс се превърна отново в сфера, по повърхността й пробягнаха вълнички, сетне сякаш се втвърди. Увисна само на няколко метра от тях, като че искаше да хвърли един последен, прощален поглед на своята жертва, или може би се чудеше какво се е объркало. Сетне отлетя, носейки се надолу по стълбите, и се изгуби в мрака.

Изчезна напълно. По някаква причина не нападна отново.

Томас си пое бавно въздух и едва сега усети, че цялото му тяло е плувнало в пот. Подпря се на стената, твърде изплашен да погледне към Уинстън, който хлипаше до него. Поне писъците бяха утихнали.

Най-сетне Томас събра кураж и се обърна.

Главата на хлапето бе кърваво месиво. Косата му бе изчезнала, отдолу се виждаше одрана кожа, от която бликаше кръв. Ушите бяха накълцани, но все пак цели. Нещастникът ридаеше, от болка и от ужаса, който бе преживял. Раните на главата му имаха ужасен вид.

— Добре ли си, човече? — попита Томас и едва след това си даде сметка колко глупав е въпросът му.

Уинстън разтърси конвулсивно глава, тялото му продължаваше да трепери.

Томас вдигна поглед и установи, че Миньо, Нют и останалите езерни са се скупчили около тях. Яркото сияние отгоре засенчваше лицата им, но Томас виждаше очите — разширени като на заслепена и изплашена котка.

— Какво, за бога, беше това? — прошепна Миньо.

Томас не знаеше какво да отговори и само поклати уморено глава.

— Някакъв фокус, който изяжда главите на хората, ето какво — отвърна вместо него Нют.

— Пак някоя от тези техни нови технологии — обади се Арис. Томас го виждаше за пръв път да взема участие в разговор. Момчето се озърна, видя изненаданите им лица и повдигна рамене засрамено. — Имам разни разпокъсани спомени. Зная, че този свят е доста напреднал в технологично отношение, но не си спомням да съм виждал разтопени метални топки, опитващи се да откъснат главите на хората.

Томас се разрови в своите повърхностни спомени. И не откри и намек за нещо подобно.

— Тази гадост се лепва за лицето и после го изяжда напълно — каза Миньо. — Страхотно, няма що!

— Видяхте ли? — попита Пържитиган. — Тупна право от тавана. Най-добре да изчезваме от това място. Колкото се може по-скоро.

— Поддържам те с две ръце — кимна Нют.

Миньо погледна към Уинстън и лицето му се изкриви от отвращение. Томас проследи погледа му. Нещастникът бе спрял да трепери и хлипането му бе утихнало. Но изглеждаше ужасно и със сигурност бе белязан за цял живот. Томас не вярваше някога от тази одрана кожа да порасте коса.

— Пържитиган, Джак! — провикна се Миньо. — Помогнете на Уинстън да се изправи и да се изкатери дотук. Арис, събери му вещите и припасите. Тръгваме. Не ме интересува колко ярка и опасна е светлината отвън — нямам никакво намерение да позволя и с моята глава да се случи нещо подобно.

Той се обърна, без да чака отговора на другите. Томас си помисли, че от него ще стане добър водач.

— Томас, Нют — добави Миньо. — Ние тримата излизаме първи.

Томас и Нют се спогледаха. На лицето на Нют се четеше смесица от страх и любопитство. Томас се чувстваше по същия начин — струваше му се, че всичко друго може да е по-добро от това, което се бе случило с Уинстън.

— Да вървим — рече Нют с почти разтреперан глас. Очевидно нямаше търпение да се махне от Уинстън.

Томас кимна, обърна се и пое нагоре, като се мъчеше прогони от ума си гледката на обезобразеното лице. Той направи място на Пържитиган, Джак и Арис, които се върнаха да изпълнят каквото им бе наредено. После, заедно с Нют, застана до Миньо и се загледа в светлия отвор, зад който сякаш се намираше самото слънце.