Джеймс Дашнър
В обгорените земи (57)

57

Въпреки воя на вятъра и възгласите на младежите за известно време светът около Томас сякаш утихна напълно, като че ли някой бе затъкнал в ушите му памук. Той коленичи и протегна ръка да докосне лентата. Това ли е безопасното място? Няма сграда, няма заслон, няма нищо?

После, със същата бързина, с която изчезна, звукът се върна отново. Свистенето на вятъра и откъслечните реплики на другите.

Обърна се и видя, че Миньо, Тереза и Арис надзъртат зад него.

Томас погледна часовника си.

— Остава ни около половин час. И какво излезе — безопасното място е една пръчка, забита в земята? — Той се огледа объркано.

— Като си помислиш, не е чак толкова зле — подхвърли Миньо. — Повече от половината от нас стигнаха дотук. Както и от групата на момичетата.

Томас се опита да овладее гнева си.

— Да не си се побъркал вече от изблика? Да, стигнахме. В безопасност сме. При една пръчка.

Миньо се подсмихна.

— Приятел, нямаше да ни пратят тук без причина. Справихме се в отреденото ни време. Сега ще чакаме, докато часовникът отброи последните секунди и после се случи каквото има да става.

— Тъкмо това ме безпокои — рече Томас.

— Не ми се ще да го казвам — намеси се Тереза, — но съм съгласна с Томас. След всичко, което направиха с нас, би било твърде лесно да поставят един надпис, а после да дойдат да ни вземат с някой хубавичък хеликоптер. Нещо лошо ще се случи.

— Както кажеш, предателко такава — отвърна Миньо, който дори не се постара да прикрие омразата си. — Но лично аз не искам да чуя и думичка повече от теб. — Той се отдалечи, по-разгневен, отколкото Томас го бе виждал някога.

Томас погледна към Тереза, чието лице бе помръкнало.

— Не мисля, че трябва да се изненадваш.

Тя сви рамене.

— Омръзна ми да се извинявам. Направих това, което трябваше да направя.

Томас не можеше да повярва, че говори сериозно.

— Както и да е. Ще потърся Нют. Искам да…

Преди да успее да довърши, се появи Бренда, която местеше поглед между него и Тереза. Вятърът разпиляваше дългата й коса и тя се опитваше безрезултатно да я затъкне зад ушите.

— Бренда — възкликна той. Чувстваше се някак виновен.

— Здрасти — поздрави тя и застана пред двамата. — Това ли е момичето, за което ми разказваше? Докато двамата се гушехме в онзи камион?

— Аха — едва успя да промълви Томас. — Тъй де, тя е.

Тереза протегна ръка.

— Аз съм Тереза.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Бренда. — А аз съм побърканячка. Бавно, но сигурно губя разсъдък. Непрестанно ме обхващат желания да си отхапя пръстите или да убия някого. Томас обаче обеща да ме спаси. — Макар че очевидно се шегуваше, на лицето й трептеше измъчена усмивка.

Томас неволно трепна.

— Много смешно, Бренда.

— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор — отбеляза Тереза. Но имаше хладно изражение.

Томас погледна часовника си. Оставаха петдесет и пет минути.

— Аз… аа, трябва да поговоря с Нют. — Той се обърна и се отдалечи забързано, преди някое от момичетата да каже нещо. Точно сега искаше да е колкото се може по-далече от двете.

Нют седеше на земята в компанията на Пържитиган и Миньо, и тримата изглеждаха сякаш чакат края на света.

Свирепият вятър сега носеше със себе си влага, облаците се бяха снишили още повече, досущ черна мъгла, канеща се да погълне земята. В небето проблясваха светкавици, премигващи виолетови петна в сивотата. Първата голяма буря бе започнала по същия начин.

— Здрасти, Томи — посрещна го Нют. Томас се настани до него и обгърна коленете си с ръце. Две простички думи и нищо между тях. Сякаш Томас бе отишъл на разходка, а не бе отвлечен и за малко да изгуби живота си.

— Радвам се, че успяхте да стигнете тук, момчета — рече Томас.

Пържитиган изпръхтя ухилено.

— И ние се радваме за теб. Но май ти си се забавлявал повече. Покрай твоята богиня на любовта. Сигурно двамката сте се гушкали и целували, а?

— Не точно — отвърна Томас. — Не беше забавно.

— Е, какво стана? — попита Миньо. — Как е възможно да й вярваш след всичко това?

Томас се поколеба, но си даваше сметка, че трябва да им каже всичко. Нямаше по-добър момент от този. Пое си дълбоко дъх и заговори. Разказа им за плана на ЗЛО, за лагера, за разговора с група Б, за газовата камера. И този път не намираше смисъл във всичко това, но се почувства по-добре, след като го сподели с приятелите.

— И ти прости на тази вещица? — процеди ядно Миньо, след като Томас приключи. — Каквото и да са намислили онези типове от ЗЛО, нямам нищо против. Също както и не възразявам срещу това, което ти смяташ да направиш. Но не й вярвам, не вярвам и на Арис, и двамата не ми харесват никак.

Нют изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

— Те са направили всичко това — попита той — само за да се почувстваш предаден? Не ми звучи никак разумно.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Томас. — Освен това не съм й простил. Но за момента май сме в една лодка. — Той се огледа, повечето момчета и момичета седяха на земята и гледаха в далечината. Почти не разговаряха. — Ами вие, момчета? Как се добрахте дотук?

— Намерихме проход в планината — отвърна Миньо. — Трябваше да се справим с някакви побърканяци от една пещера, но освен тях други проблеми нямаше. Само че храната и водата ни са на привършване. И краката ме болят. Като гледам, скоро ще ни застигне нова гръмотевична буря и току-виж сме заприличали на бекона, дето го прави Пържитиган.

— Аха — кимна Томас. Погледна към планината и прецени, че вероятно са се отдалечили на около четири мили. — Дали да не зарежем това тяхно безопасно място и да потърсим някъде заслон? — Още докато го казваше, си даде сметка, че това не е възможно. Поне докато не изтече определеното време.

— Няма начин — възрази Нют. — Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме. Да се надяваме, че проклетата буря ще се забави поне още малко. — Той погледна начумерено ниските облаци.

Другите трима езерни мълчаха. Вятърът продължи да набира скорост и вече беше трудно да разговарят заради оглушителните пориви. Томас погледна часовника си.

— Трийсет и пет минути.

Няма начин бурята да се забави още…

— Какво е това? — извика Миньо, скочи на крака и посочи нещо над рамото на Томас.

Томас се надигна, завладян от тревога. Ужасът на лицето на Миньо бе недвусмислено послание.

На около трийсет крачки от групата в земята насред пустинята се бе образувал отвор. Идеален правоъгълник, широк около петнайсет стъпки, се бе издигнал върху невидима ос и бавно се отместваше встрани, а от краищата му се сипеше пясък. Звукът от стържене на метал в метал изпълни въздуха, по-силен от рева на вятъра. Скоро правоъгълникът приключи завъртането си и там, където доскоро бе имало пустиня, сега се виждаше участък от черен метал, върху който стърчеше някакъв предмет.

Беше бял, продълговат, със заоблени краища. Томас и преди бе виждал нещо подобно. Всъщност няколко подобни предмета. След като избягаха от лабиринта и стигнаха подземната зала, откъдето бяха дошли скръбниците, бяха видели няколко такива саркофази. Нямаше много време да го обмисля, но предположи, че там скръбниците се спотайват — или спят? — когато не гонят хора из лабиринта.

Преди да успее да реагира, нови участъци от пустинята около групата претърпяха подобна трансформация, разтваряйки се като огромна, зейнала паст.

Бяха поне десетина, подредени в кръг около тях.