Джеймс Дашнър
В обгорените земи (30)

30

С напредването по дългия коридор въздухът ставаше все по-хладен. Силите на Томас бавно се възвърнаха и той вече не дишаше така пресекливо. Звуците зад тях почти бяха утихнали. Макар да се безпокоеше за езерните, инстинктът му подсказваше, че е най-добре да остане с Бренда. Надяваше се, че Другарите му ще могат и сами да се справят, все пак бяха повече. Но ако някой от тях е бил заловен или е пострадал при взрива? Ако е убит? И кой всъщност ги бе нападнал? Докато бягаха напред, сърцето му бе преизпълнено с тревога.

Още три пъти свиваха в различни разклонения и Томас вече нямаше никаква представа колко време вървят и къде са стигнали. Тъкмо се готвеше да попита, когато Бренда спря и опря длан на гърдите му да го задържи.

— Чу ли нещо? — попита.

Томас наостри слух, но чуваше само собственото си дишане. Бяха заобиколени от почти непрогледен мрак.

— Не — отвърна. — Къде сме?

— От тази страна на града са прокопани тунели, които свързват сградите. Все още не сме ги изследвали докрай. Наричат се Долницата.

— Долница? — повтори Томас. — Глупаво име.

— Е, не съм го измислила аз.

— И докъде стигнахте с проучванията? — Не му харесваше да тичат по коридор, без да знаят къде извежда.

— Не много далеч. Обикновено се натъкваме на побърканяци. От най-тежките случаи. Далеч отвъд превъртането.

Томас бавно се огледа, опитваше се да различи нещо в тъмнината. Тялото му неусетно се напрегна сякаш го бяха потопили в студена вода.

— Мислиш ли, че тук сме в безопасност? Всъщност, каква беше тази експлозия? Трябва да се върнем и да открием моите приятели.

— Ами Хорхе?

— Какво?

— Не трябва ли да намерим и Хорхе?

Томас не искаше да я обиди.

— Да, Хорхе, моите приятели, всички онези сбръчканяци. Не можем да ги зарежем там.

— Какво е „сбръчканяк“?

— Няма значение. Кажи ми… какво според теб се случи там?

Тя въздъхна, пристъпи до него и опря гърдите си в неговите. Томас усети устните й на ухото си.

— Искам да ми обещаеш нещо — прошепна тя.

— Аа… какво? — заекна смутено Томас.

Тя не се отдръпна, а продължи да му шепне в ухото:

— Каквото и да се случи, ако останем само двамата, ще ме задържиш при себе си. Докато стигнем ЗЛО, докато получим лека, който обеща на Хорхе — той ми каза за него. Не мога да остана тук и постепенно да губя разсъдък. По-добре да умра.

Тя сграбчи ръцете му и ги стисна. После отпусна глава на рамото му и той усети дъха, излизащ от ноздрите й. Беше му приятно да е толкова близо до него, ала същевременно си даваше сметка колко странна е ситуацията. Намираше се някъде по средата на пътя, който трябваше да измине през тези опустошени земи, животът му непрестанно висеше на косъм, нямаше представа къде са приятелите му, нито какво се е случило с тях. Не знаеше какво е станало с Тереза. Да седи тук и да се гушка с едно странно момиче му се струваше най-абсурдното нещо на света.

— И все пак — рече той. — Не мислиш ли, че ще е по-добре първо да ми разкажеш някои неща?

— Все още не си ми обещал — отбеляза тя.

Томас едва се сдържа да не извика. Не разбираше защо тя се държи толкова странно.

— Добре, обещавам. Хорхе ли ти разказа всичко това?

— Повечето. За останалото се досетих, когато нареди на другите от нашата група да тръгнат за Кулата и да ни чакат там.

— Какво се досети?

— Че ще ви помогнем да прекосите града в замяна на пропуск за цивилизацията.

Томас неволно настръхна.

— Щом толкова лесно си се досетила, не мислиш ли, че вашите приятели също са разкрили плана?

— Именно.

— Какво искаш да кажеш с това именно? Сякаш имаш нещо предвид.

Тя се пресегна и положи ръка на гърдите му.

— Казвам, че точно това е станало. В началото смятах, че са били побърканяци, но след като никой не ни последва, мисля, че Баркли и неколцина негови приятелчета са устроили взрива на входа за Долницата. Искали са да ни видят сметката. Знаят, че могат да си набавят храна и от други места, а има и други пътища да се слезе тук.

Томас все още не разбираше защо е толкова откровена с него.

— Но в това няма никаква логика. Защо да ни убиват? Не биха ли предпочели да ни използват? Да дойдат с нас?

— Не, не, не. Баркли и останалите са доволни да са тук. Мисля, че са малко по-превъртели от нас и започват да губят рационалната си мисъл. Съмнявам се, че подобна идея изобщо им е хрумнала. Предполагам, решили са, че ще се съюзим срещу тях, за да ги изтребим. Че тук долу кроим планове.

Томас се облегна на стената. Тя го прегърна през кръста.

— Аа… Бренда? — въздъхна той. Все още си мислеше, че нещо не е наред с нея.

— Да? — промърмори тя, опряла глава на гърдите му.

— Какво правиш?

— За кое питаш?

— Не смяташ ли, че се държиш малко странно?

Тя се разсмя, доста неочаквана постъпка, и за миг той си помисли, че може би вече е в по-напреднала фаза на болестта. След това Бренда се отдръпна, като продължаваше да се киска.

— Какво? — не разбра той.

— Нищо — отвърна тя през кикот. — Предполагам, причината е, че идваме от различни места.

— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж му се дощя да го прегърне отново.

— О, не бери грижа. Извини ме, ако съм се държала твърде свободно. Но там, откъдето идвам аз, това е нещо нормално.

— Виж… нямам нищо против. Искам да кажа… ясно де. — Радваше се, че е тъмно, защото бе сигурен, че лицето му е пламнало от смущение. И тогава си спомни за Тереза. За Миньо и останалите. Трябва да се вземе в ръце. Още сега.

— Виж, ти сама го каза. Никой не ни преследва. Трябва да се върнем назад.

— Сигурен ли си? — Този път в гласа й се долови подозрителност.

— В какво да съм сигурен?

— Мога да те прекарам през града. Имаме достатъчно храна. Защо да не ги зарежем? Да идем само двамата до онова безопасно място?

Томас обаче не бе съгласен.

— Ако не желаеш да се върнеш с мен, ще го направя сам. Но тръгвам още сега. — Той опря длан на стената, за да се ориентира, и пое в посоката, от която бяха дошли.

— Чакай! — извика тя и го застигна. Сграбчи го за ръката, сплете пръстите си с неговите като да бяха отколешни любовници. — Съжалявам. Наистина. Но си мислех, че ще е по-лесно да се справим, ако сме само двамата. Не мога да понасям онези побърканяци. Но нямам нищо против теб и твоите… езерни.

Не помнеше да е споменавал тази дума пред нея. Но може да го бе сторил някой от останалите.

— Аз пък смятам, че е важно колкото може повече от нас да стигнат безопасното място. Дори да прекосим града, кой знае какво ни очаква отвъд него? Може би от ЗЛО наистина държат на бройката.

Той се замисли над собствените си думи. Наистина ли искаше да стигнат до края колкото е възможно повече от тях само заради по-добрите шансове за лечение? Толкова ли безчувствен бе станал?

— Хубаво де — отвърна тя. Нещо се бе променило в нея. Вече не звучеше така уверено. Като че бе предоставила контрола на него.

Томас измъкна ръката си от нейната и се покашля смутено.

Известно време вървяха мълчаливо. Тя пое напред, тъй като се ориентираше по-добре в мрака. След няколко завоя пред тях се мярна светлина, която бързо се усилваше с приближаването.

Оказа се, че е слънчева светлина, струяща през няколко отвора в тавана — последствие от взрива. Огромни парчета бетон бяха запречили коридора към мястото, където се намираше стълбището. Катеренето по тях можеше да се окаже твърде опасно. Из въздуха се рееше прах като танцуващи на конци мушички. Миришеше на мазилка и на изгоряло.

Пътят към склада с храна бе отрязан, но Бренда откри двете торби с припаси, които бе приготвила одеве.

— Май никой не е останал тук — рече тя. — Нито са се върнали. Хорхе и твоите приятели сигурно са излезли навън.

Томас не знаеше какво се бе надявал да открие тук, но сметна новината за добра.

— Няма трупове нали? От взрива?

Бренда повдигна рамене.

— Може побърканяците да са ги отнесли. Но се съмнявам. Не би имало смисъл.

Томас кимна, ала можеше само да се надява, че не греши. Нямаше представа обаче какво да правят сега. Дали да продължат през тунелите — през Долницата — и да потърсят другите езерни? Или да излязат на улиците? Да се върнат в сградата, където се бяха разделили с Баркли и останалите? Той се огледа, сякаш се надяваше отговорът да се материализира по някакъв вълшебен начин.

— Трябва да минем през Долницата — обяви Бренда, която вероятно обмисляше същите проблеми. — Ако останалите са излезли горе, вече са далече от това място. Освен това ще привлекат вниманието върху себе си, което е добре за нас.

— А ако са долу, ще ги открием, така ли? — попита Томас. — Надявам се, че тези тунели все някъде се събират.

— Именно. И в двата случая съм сигурна, че Хорхе ги е повел към другия край на града, към планините. И ние ще тръгнем натам, надявам се да се срещнем някъде.

Томас я гледаше замислено. Може би само се преструваше на замислен, защото за момента нямаше друг избор, освен да я следва. Вероятно тя бе единственият му шанс да стигне другия край на града, без да попадне в ръцете на хора, изгубили здрав разсъдък и човещина. Какво друго би могъл да направи?

— Добре — рече той. — Да тръгваме.

Тя се усмихна съвсем бегло, после отново придоби сериозен вид. Томас неочаквано почувства желание да се върнат онези моменти, когато двамата бяха сами в мрака. Бренда му подаде една от торбите, метна другата на рамо, извади фенерче и го включи. Снопът светлина озари тунела, от който току-що бяха дошли.

— Готов ли си? — попита тя.

— Напълно — промърмори Томас. Беше разтревожен за приятелите си и се чудеше дали постъпва правилно, като се съюзява с Бренда.

Но когато тя тръгна по коридора, той я последва.