Джеймс Дашнър
В обгорените земи (49)

49

Томас запази мълчание, докато се хранеше, а групата се готвеше да поеме на път. Не след дълго се отправиха през тъмния проход на планината към безопасното място, което би трябвало да се намира някъде от другата страна. Стори му се странно, че напълно естествено се държеше приятелски с тези хора след това, което му бяха сторили. Но по поведението им не личеше да се е случвало каквото и да било помежду им. Отнасяха се с него сякаш е един от тях.

Въпреки това гледаше да е към опашката на групата, сякаш се опасяваше, че може внезапно да променят решението си. Какво би могъл да направи? Дори Хариет и останалите да го пуснат, дали да се опита да намери своята група, да потърси Миньо, Нют и другите? Отчаяно искаше да е със своите приятели и с Бренда. Но си даваше сметка, че времето му е ограничено, че ще бъде сам, без вода и храна. Можеше само да се надява, че момичетата ще стигнат първи безопасното място.

Ето защо продължаваше да върви с група Б.

Изминаха няколко часа, през които виждаше само тъмни скали и чуваше хрущенето на камъчета под краката си. Беше толкова приятно да се движи отново, да размърда схванатите си мускули. Но знаеше, че спокойствието няма да продължи дълго. Кой знае какви нови премеждия ги очакваха? И дали момичетата не подготвяха нещо ново за него. Замисли се за странните сънища, или видения, които го спохождаха, но не можеше да си обясни какво вижда в тях.

По някое време Хариет се изравни с него.

— Съжалявам, че те влачихме в чувал през пустинята — измърмори тя. Не можеше да види лицето й в сумрака, но предполагаше, че се подхилква.

— О, няма проблем. Беше толкова приятно да си почина за малко. — Томас знаеше, че трябва да играе нейната игра, да прояви чувство за хумор. Все още не смееше да се довери на момичетата.

Тя се разсмя и той се поуспокои.

— Ами да, онзи тип от ЗЛО ни даде специални инструкции за теб. Но Тереза направо се вманиачи по темата. Убийството ти бе нейна идея.

Това жегна Томас, но пък най-сетне имаше възможност да разбере как са се развили някои събития.

— Този тип да не би да бе облечен с бял костюм и да приличаше на плъх в лицето?

— Да — отвърна тя без колебание. — Същият ли е разговарял и с вашата група?

Томас кимна.

— И какви бяха тези специални инструкции, които ви даде?

— Ами, по-голямата част от пътя ни мина през подземни тунели. Ето защо не сте ни видели в пустинята. Първата ни задача бе онази странна среща между теб и Тереза в сградата в южната част на града. Нали помниш?

Томас усети, че стомахът му се свива. Значи и по това време е била в групата?

— Ами да, помня.

— Е, вероятно си се досетил, че всичко това бе един малък театър. Нещо като опит да ти внушим измамно чувство за сигурност. Дори ни спомена, че са й наредили… по някакъв начин са я манипулирали да те целуне.

Томас неочаквано закова на място. Изведнъж дъхът му секна. Ето това е. Вече бе изгубил и последните следи от съмнение. Тереза се бе обърнала срещу него. А може би никога не е била на негова страна.

— Зная, че е гадно — продължи Хариет. — Явно си смятал, че двамата сте близки.

Томас си пое бавно дъх и закрачи отново.

— Аз… просто… си мислех, че е така. Дори повярвах, че те я карат да действа срещу мен, че е успяла да се измъкне за кратко от контрола им и да ме… целуне.

Хариет пъхна ръката си в неговата.

— Откакто се присъедини към нас, непрестанно ни разказва какво чудовище си и че си й сторил нещо ужасно, което не желае да сподели. И точно по тази причина взехме решение да постъпим така с теб.

Томас затвори очи и се помъчи да се успокои.

— Добре, разкажи ми всичко. Трябва да го чуя.

Хариет продължи да крачи редом с него.

— Трябваше да те заловим в пустинята и да те доведем в лагера. Дори ни наредиха да те държим в чувал, докато се отдалечим от другата група. А после да те отведем на едно място, вдълбано в склона на планината. И там… да те убием.

Томас понечи отново да спре, но краката сякаш не го слушаха.

— Едно място в планината? Какво означава това?

— Не зная. Той ни каза, че сами ще се досетим, когато стигнем там. — Тя спря и щракна с пръсти, сякаш й бе хрумнала нова идея. — Сигурно Тереза е тръгнала нататък.

— Защо? И колко още път ни остава?

— Нямам представа.

След което продължиха да крачат в мълчание.

Отне им повече време, отколкото предполагаше Томас. Някъде към средата на втората нощ от началото на прехода викове отпред възвестиха, че са стигнали края. Томас, който продължаваше да върви най-отзад, се втурна да види какво има от другата страна на планината. По един или друг начин там го очакваше собствената му съдба.

Момичетата се бяха скупчили на тясна и равна площадка, която се издаваше от прохода, преди да премине в стръмния склон на планината. Почти пълната луна озаряваше долината пред тях, тя изглеждаше равна, тънеща в пурпурни сенки и зловеща. Докъдето стигаше погледът, само безжизнена земя.

Абсолютно нищо.

Никакви следи от прокламираното безопасно място. Безопасното пристанище. До което трябваше да остават няколко мили.

— Може би просто не можем да го видим. — Томас не знаеше защо го каза, но бе сигурен, че и другите мислят като него. Опитват се да запазят надеждата.

— Може би — отвърна с помръкнало изражение Хариет. — Сигурно има някъде наблизо вход към тунел например. Всъщност, почти съм сигурна, че е така.

— Колко още според теб ни остава? — попита я Соня.

— Не повече от десетина мили, съдейки по думите на онзи човек — каза Хариет. — Най-вероятно седем-осем. Мислех, че когато излезем от планината, ще видим някоя голяма и красива сграда.

Томас оглеждаше мрака, но не откри нищо, на което да спре погледа си. Само море от чернота чак до хоризонта, където сякаш някой бе дръпнал завесата на звездите. И никаква следа от Тереза.

— Май нямаме кой знае какъв избор — изтъкна Соня. — Освен да продължим на север. Би трябвало да очакваме, че няма да е никак лесно. Може би до изгрев-слънце ще успеем да се спуснем в подножието. И там да прекараме деня.

Останалите се съгласиха и тъкмо когато щяха да се насочат към една пътечка, която се различаваше между камъните, Томас попита:

— А къде е Тереза?

Хариет извърна лице към него.

— В този момент не ме интересува. Щом е толкова смела да тръгне сама, нека сама се оправя, пък ако реши, винаги може да се присъедини към нас. Хайде.

Те поеха надолу по лъкатушещата пътека. Томас непрестанно поглеждаше през рамо с надеждата да зърне как Тереза излиза от тесния проход. Оглеждаше и тъмните склонове на планината.

Кой знае защо изпита облекчение, че не я видя.

Групата продължи да се спуска надолу в мълчание. Томас отново бе изостанал назад и крачеше последен в редицата. Чувстваше се сякаш е съвсем изтръпнал. Лишен от каквито и да било емоции. Нямаше никаква представа къде са приятелите му, нито какви опасности ги очакват.

След около час, когато краката го заболяха от неравния терен, групата стигна една малка горичка от изсъхнали дървета. Изглежда, тук някога бе имало водопад, който бе издълбал цепнатина в склона. А после изригванията бяха изпарили водата и обрекли на смърт дърветата.

Томас тъкмо подминаваше сухите дънери, когато един глас го повика по име. Едва не се спъна. Завъртя се рязко и видя Тереза да се подава иззад един бял ствол, стиснала копие в ръка. Лицето й бе скрито в сянката.

— Тереза — прошепна той. — Какво… — Не знаеше как да продължи.

— Том, трябва да поговорим — рече тя. Говореше мило, както по времето, когато бяха приятели. — Не мисли за тях, ела с мен. — Тя махна към дърветата.

Той погледна към момичетата, които бавно се отдалечаваха от тях, после отново извърна лице към Тереза.

— Може би трябва…

— Просто ела. Няма повече игрички. — Тя се обърна и без да чака отговор, се скри в гората.

Той се поколеба няколко секунди през които трябваше да се бори с крещящите гласове на инстинкта си. Но все пак я последва.