Джеймс Дашнър
В обгорените земи (31)

31

Долницата се оказа тъмно и влажно място. Томас нямаше нищо против мрака, тъй като не очакваше гледката наоколо да е особено привлекателна. Стените и подът бяха тъмносиви, на места се виждаха влажни дири от капеща вода. На всеки няколко десетки крачки подминаваха заключена метална врата. Подът бе покрит с прах и купчини натрошени стъкла.

С други думи, мястото приличаше на занемарена гробница. Долница бе име не по-лошо от всяко друго. Томас се зачуди какво ли е било първоначалното предназначение на подземията. Коридори и кабинети, но с каква цел? Пътища между сградите, когато горе дебне опасност? Аварийни проходи? Маршрути за евакуация при слънчеви изригвания или нападения на изгубили здрав разсъдък хора?

Двамата вървяха мълчаливо. Томас се наслаждаваше на усещането за ситост и възвърналата се енергия в тялото му. След още два часа ходене я помоли да спрат, за да похапнат отново.

— Предполагам, че знаеш къде отиваме — поде той, когато отново тръгнаха. Нищо не се бе променило наоколо. Прах, влага, мухъл. В тунелите цареше тишина, като се изключи ромоленето на капеща вода и далечното ехо от стъпките им.

Тя внезапно спря и се обърна към него, като насочи фенерчето в лицето му.

— Бау — прошепна.

Томас подскочи и я бутна назад.

— Я не се шегувай така! — извика. Чувстваше се като идиот — сърцето му щеше да изскочи от гърдите. — Заприлича ми на…

— На какво? — попита тя, втренчила очи в него.

— На нищо.

— На побърканяк?

— Ами… — запелтечи смутено Томас. — Да… извинявай.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, като шареше с фенерчето по пода.

— Че аз съм побърканяк, Томас. Нали съм заразена. И ти също.

Той изтича да я застигне.

— Да, но все още не си превъртяла, нали? Нито пък аз. Ще успеем да се доберем до лечението, преди положението да стане неконтролируемо. — Можеше само да се надява, че Плъха бе казал истината.

— Нямам търпение. А, между другото. Зная къде отиваме. Нали попита.

Продължиха нататък, един дълъг тунел след друг. Равномерното ходене накара Томас да се унесе в мисли и да се поуспокои. От време на време се сещаше за Тереза. Все по-често.

Най-сетне стигнаха голямо помещение с няколко разклонения наляво и надясно. Изглежда, тук се събираха тунелите от много сгради.

— Това ли е центърът на града? — попита той.

Бренда спря да си почине и опря гръб на стената. Томас се присъедини към нея.

— Нещо такова — отвърна тя. — Виждаш ли? Вече те преведох през половината град.

Томас се радваше да го чуе, но се безпокоеше за съдбата на Другите. Миньо, Нют, всички езерни. Къде ли са? Чувстваше се гузен, че не бе тръгнал да ги търси, да се увери, че не са в беда. Възможно ли е вече да са в безопасност вън от града?

Стресна го рязък звук, все едно изпука крушка.

Бренда светкавично насочи светлината в посоката, от която бяха дошли, но коридорът тънеше в мрак.

— Какво беше това? — прошепна Томас.

— Предполагам, че се е строшила някоя стара крушка. — В гласа й се долавяше угриженост. Тя постави фенерчето на земята така, че да осветява отсрещната стена.

— И защо ще се чупи точно сега?

— Знам ли. Някой плъх може би?

— Не съм виждал плъхове. А и кой плъх ще пълзи по тавана?

Тя го погледна подигравателно.

— Прав си. Може да е летящ плъх. Най-добре да се махаме.

Томас се усмихна, но никак не бе спокоен.

— Най-добре.

Ново пукване, този път последвано от звука на сипещо се по пода стъкло. Определено идваше зад тях, този път Томас бе сигурен. Не бе възможно да са езерните, сякаш по-скоро бе някой, който се опитва да ги изплаши.

— Ставай — прошепна тя.

И двамата се надигнаха едновременно и метнаха торбите на раменете си. Бренда насочи светлината в посоката, от която бяха дошли. Не се виждаше нищо.

— Дали да не идем да проверим? — попита тя с нисък глас. Макар че шепнеше, гласът й почти ечеше в тунела. Ако наблизо някой се спотайваше, можеше да чуе всяка тяхна дума.

— Да проверим? — повтори Томас. — Не, по-добре да се махаме, както решихме.

— И да оставим някой да ни следи? Да повика приятелите си и да ни нападне? Ако има опасност, трябва да го разберем още сега.

Томас я хвана за ръката и насочи светлината надолу. После зашепна в ухото й:

— Може да е клопка. Не видях стъкла на земята в последните метри от коридора. Някой се е пресегнал за крушка от тавана. Защо му е да го прави? Вероятно за да ни накара да се върнем.

Тя се замисли.

— Ако разполагат с достатъчно хора да ни нападнат, защо трябва да ни устройват клопка? Това е глупаво. Защо просто не дойдат тук и да приключат с нас?

Томас също се замисли. Девойката имаше право.

— Още по-глупаво е да седим тук и да говорим. Какво ще правим?

— Ами ние… — Тя понечи да вдигне светлината нагоре и изведнъж млъкна, ококорила ужасено очи.

Томас се завъртя да види какво я е изплашило.

Един човек стоеше недалеч от тях, на границата на осветената зона.

Приличаше на призрак — имаше нещо нереално в него. Беше се облегнал на стената и поклащаше нервно крак. Лявата му ръка се свиваше и разпускаше конвулсивно. Носеше черен костюм, който вероятно някога е бил хубав, но сега бе мръсен и разкъсан. Коленете на панталоните му бяха подгизнали от вода или нещо друго. Нещо по-неприятно.

Но Томас огледа всичко това бързо. Вниманието му бе привлечено от главата на непознатия. Томас неволно се облещи. Изглеждаше сякаш косата му е била изтръгната от скалпа, оставяйки кървави петна. Лицето му беше бледо и мокро, цялото покрито с белези и синини. Едното око липсваше, на мястото му се виждаше кръвениста маса. Освен това нямаше нос и Томас дори успя да различи носните отвори в черепа под сбръчканата и разкъсана кожа.

И устата му. Устните му бяха разтеглени в свирепа гримаса, под тях белееха стиснати зъби. Единственото му око святкаше зловещо, докато го местеше между Бренда и Томас.

Мъжът произнесе нещо с гъгнив и мляскащ глас и Томас потрепери. Каза само няколко думи, ала те прозвучаха толкова абсурдно, че само подсилиха ужаса му.

— Роуз ми взе тоз нос, ако става на въпрос.