Джеймс Дашнър
В обгорените земи (14)

14

Всички езерни бяха настроили алармите на ръчните си часовници за пет часа на идната сутрин. Томас се събуди доста преди това и не можа да заспи. Когато най-сетне стаята се изпълни с глъчка, той спусна крака от леглото и разтърка очи. Някой включи осветлението и пред погледа му изникнаха жълти кръгове. Томас примижа, надигна се и се отправи към душовете. Кой знае кога пак щяха да имат възможност да се измият.

Десет минути преди определеното от Плъха време езерните вече бяха готови и очакваха с нетърпение, всеки от тях носеше торба с храна и пластмасов плик с вода. През нощта невидимото поле отново бе преградило голямото помещение и езерните се настаниха около вратата на спалното, обърнати натам, където по думите на непознатия трябваше да се покаже равнотранспортът.

До Томас седеше Арис, който му заговори за пръв път, откакто… всъщност не помнеше кога за последен път му бе чул гласа.

— Помисли ли си, че полудяваш? — попита го той. — Когато за пръв път чу гласа й в главата си?

Томас го погледна. По някаква причина досега не му се искаше да разговаря с него. Арис нямаше никаква вина за изчезването на Тереза.

— Да. Най-вече, когато взе да се повтаря. Но постепенно свикнах — безпокоях се само другите да не ме вземат за луд. Затова дълго време не казвахме на никого.

— Аз също се почувствах много странно — сподели Арис. Замълча, потънал в мисли, вперил поглед в пода. — Няколко дена бях в безсъзнание и когато се свестих, да разговарям мислено с Рейчъл ми се струваше най-естественото нещо на света. Ако не ми бе отвърнала, сигурен съм, че щях да изгубя тази способност. Другите момичета в групата ме мразеха — някои дори искаха да ме убият. Рейчъл бе единствената, която…

Той млъкна. Миньо се бе изправил и се готвеше да се обърне към всички. Томас неволно се зарадва, разказът на Арис бе събудил у него мъчителни спомени за Тереза. Сега не беше време да мисли за нея. Трябваше да се съсредоточи върху оцеляването.

— Остават ни три минути — заяви Миньо. — Всички сигурни ли са, че искат да тръгнат?

Томас кимна, останалите сториха същото.

— Някой през нощта да е размислил? — продължи да ги оглежда Миньо. — Сега е моментът да си признаете, после ще е късно. Поемем ли на път, ако някой от вас реши да се връща или напълни гащите от страх, ще го спукам от бой.

Нют бе обхванал главата си с ръце и тихо стенеше.

— Нют, какво става? — попита го Миньо с изненадващо строг глас.

Момчето вдигна изненадано глава.

— Ааа… нищо. Просто се наслаждавам на водаческите ти умения.

Миньо дръпна яката си надолу, за да покаже на всички надписа.

— Какво пише там, сбръчканяко?

Нют се огледа и лицето му пламна.

— Миньо, знаем, че ти си шефът. Стига.

— Не, ти престани — кресна Миньо и го посочи с пръст. — Нямаме време за подобни цопла. Така че си затвори плювалника.

Томас можеше само да се надява, че всичко това е игра, за да покажат на останалите кой командва тук. Но и да бе така, Миньо очевидно се справяше доста добре.

— Шест часът е! — извика един от езерните.

И сякаш думите му задействаха някакъв невидим пусков механизъм, защото невидимото поле отново помътня и след секунда изчезна напълно. Томас почти веднага забеляза промяната на отсрещната стена — голяма част от нея се бе превърнала в плоска, блещукаща повърхност със сивкав оттенък.

— Хайде! — провикна се Миньо и метна вързопа си на рамо. В ръката си държеше плик с вода. — Да не губим време, имаме само пет минути, за да преминем. Аз съм пръв. — Той посочи Томас. — Ти ще си последен — постарай се всички да ме последват.

Томас кимна, опитвайки се да овладее нарастващото си безпокойство. Вдигна ръка да избърше капките пот от челото си.

Миньо доближи сивата стена и спря пред нея. Равнотранспортът сякаш непрестанно се движеше и Томас не успяваше да го улови на фокус. В мрака зад него танцуваха едва доловими сенки. Изглеждаше сякаш може да изчезне всеки миг.

Миньо се обърна и ги изгледа.

— Сбръчканяци, ще се видим от другата страна.

След което пристъпи напред и сивата стена го погълна.

Никой не се оплака, докато Томас ги подканяше да последват Миньо по-бързо. Никой дори не проговори, всички бяха втренчили изплашени погледи в трепкащото петно на равнотранспорта, докато минаваха през него. Един по един езерните прекрачваха сивия правоъгълник. Томас стоеше отзад и ги гледаше.

След около две минути останаха само Арис, Нют и Томас.

„Сигурен ли си, че трябва да идем там?“ — попита го мислено Арис.

Томас се стресна и неволно се закашля. Спомни си, че бе помолил Арис да не го прави. Това бе кътче, запазено за Тереза и за никой друг.

— Побързай — подкани го Томас, отказвайки да разговаря телепатично. — Нямаме много време.

Арис прекрачи правоъгълника с обидено изражение. Нют го последва по петите и Томас остана сам в голямото помещение.

Той се озърна за последен път, припомни си мъртъвците, подпухналите трупове, които бяха намерили по-рано. Спомни си за лабиринта и ужасите, които бяха преживели там. След това въздъхна тихо, взе вързопа и плика с вода и пристъпи в равнотранспорта.

По кожата му премина едва доловима хладна вълна, сякаш навлизаше в студена вода. Беше затворил за миг очи и когато ги отвори, не виждаше нищо, освен непрогледен мрак. Но чу гласове.

— Ей! — извика Томас и потисна внезапно завладялата го паника. — Момчета…

Преди да успее да довърши, се спъна в нещо и тупна върху извиващо се тяло.

— Ох! — извика човекът под него и го избута встрани.

— Всички да млъкнат и да се успокоят! — провикна се Миньо за голямо облекчение на Томас. — Ти ли си, човече? Тук ли си?

— Да — отвърна Томас, и протегна ръце напред, за да не се блъсне в някого. Не напипа нищо и се успокои. — Аз бях последният. Всички ли успяха?

— Бяхме се подредили и се брояхме, когато се появи ти, досущ слон в стъкларски магазин — отвърна Миньо. — Да започнем отново. Един!

Не след дълго всички езерни се преброиха и Арис бе последният, който извика:

— Двайсети!

— Хубаво — рече Миньо. — Ето ни значи тук, където и да е това. Нищичко не виждам обаче.

— Жалко, че нямаме фенерчета — въздъхна Томас.

— Няма нужда да ни съобщаваш очевидното — тросна се Миньо. — Е, добре, слушайте! Намираме се в някакъв коридор — допирам стените от двете страни и доколкото мога да преценя, вие сте вдясно от мен. Тъй като не бих искал да тръгнем обратно и да попаднем в равнотранспорта, предлагам всички да следват моя глас, а аз ще потърся път навън.

Гласът му започна да се отдалечава от Томас. Шум на трополящи крака и шепот подсказаха, че останалите са го последвали. Томас изчака да остане сам, протегна дясната си ръка и докосна студена и грапава стена. След това тръгна, като плъзгаше ръка по стената.

Никой не проговори, докато вървяха напред. Мракът оставаше все така непрогледен. Беше студено, миришеше на стара кожа и прах. На няколко пъти той се сблъскваше с момчето пред него, но не чу гласа му.

Тунелът се простираше право напред. Ръката в стената и допирът на краката му в пода бяха нещата, които го свързваха с реалността. Иначе би имал усещането, че витае в пусто пространство.

Единственият звук бе търкането на подметки в пода и шепотът на езерните. Томас неволно си припомни за Кутията, тясното помещение със застоял въздух, което го бе извело в Езерото. Но сега поне имаше някакви спомени и приятели. И знаеше какво е заложено на карта — те всички имаха нужда от лечение, за да оцелеят.

Внезапно над главите им се разнесе шум, сякаш усилващ се шепот. Томас беше сигурен, че не идва от езерните.

Далеч напред Миньо се провикна да спрат. После:

— Момчета, чухте ли това?

Неколцина потвърдиха полугласно. Томас вдигна глава в старанието си да чуе по-добре звука. Странният шепот бе продължил съвсем кратко, само няколко думи, сякаш произнесени от възрастен и болен човек. Но посланието му оставаше напълно неразгадаемо.

Миньо ги сгълча да мълчат и да се ослушват.

Макар че беше съвсем тъмно, Томас затвори очи, съсредоточавайки се върху звуците наоколо. Ако гласът се появи отново, искаше да улови думите.

Измина по-малко от минута, преди същият хриплив глас да проговори повторно, а звукът да отекне в стените, сякаш идваше от високоговорители. Неколцина от момчетата извикаха уплашено, но и този път Томас не успя да различи някоя дума. Отвори очи, колкото да установи, че наоколо не се е променило нищо. Непрогледен мрак.

— Някой разбра ли какво казва? — провикна се Нют.

— Две-три думи — обади се Уинстън. — По средата ми се стори, че чух нещо като „върнете се“.

— Да, аз също — съгласи се друг.

Томас се опита да си припомни странния звук. Сега той също смяташе, че е чул тези думи. Върнете се.

— Всички да се съсредоточат и този път да слушат внимателно — предупреди ги Миньо. В тъмния коридор се възцари тишина.

Когато гласът проговори за трети път, Томас успя да улови всички думи.

— Последно предложение. Върнете се веднага и няма да бъдете нарязани.

Ако се съдеше по реакциите на хората пред него, останалите също бяха разбрали какво им казват.

— Няма да бъдем нарязани?

— Какво трябва да значи това?

— Той каза, че можем да се върнем!

— Не бива да вярваме на някакъв непознат сбръчканяк, който говори в мрака.

Томас се опитваше да не мисли колко зловещо бяха прозвучали думите. Няма да бъдете нарязани. Не му се понрави никак. Мракът само допринасяше за подсилване на посланието. Направо го подлудяваше.

— Продължавайте напред! — провикна се Миньо. — Няма да издържа още дълго. Вървете!

— Чакай малко — обади се Пържитиган. — Този тип ни предлагаше сделка. Трябва поне да я обсъдим.

— Ами да — подкрепи го друг. — Може би ще е по-добре да се върнем?

Томас поклати глава, макар да си даваше сметка, че никой не го вижда.

— Няма начин. Спомнете си какво ни каза онзи тип в голямото помещение. Че ако се върнем, ни очаква ужасяваща смърт.

— И това го прави по-важен от този, дето ни шепне в тъмнината? — попита Пържитиган. — Откъде да знаем кого да слушаме и кого да пренебрегнем?

Томас бе наясно, че въпросът е напълно резонен, но връщането назад не му изглеждаше като най-правилната възможност.

— Предполагам, че гласът е само поредното изпитание. Трябва да продължим — рече той.

Тъкмо бе казал последната дума, когато шепнещият глас отново зазвуча в мрака, този път обагрен от почти детинска ненавист:

— Всички сте мъртви. Ще бъдете нарязани. Мъртви и нарязани.

Томас усети, че космите на врата му настръхват. Предполагаше, че ще последват нови призиви за връщане, но за пореден път езерните го изненадаха. Никой не произнесе нито дума и скоро цялата група отново пое напред. Миньо се бе оказал прав, когато заяви, че всички страхливци са били отсети.