Сканиране
Ripcho(2017)
Корекция и форматиране
Epsilon(2022)

Издание:

Автор: Джеймс Дашнър

Заглавие: В Обгорените земи

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-507-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/746


1

Тя му заговори малко преди светът да се разпадне.

„Ей, спиш ли още?“

Томас се намести в леглото, обгърнат от мрак, който сякаш бе станал осезаем и го притискаше. В началото се изплаши, отвори очи и си помисли, че се е озовал в Кутията — онзи ужасен контейнер от хладен метал, който го бе откарал в Езерото насред лабиринта. Но имаше съвсем слаба светлина и сенките в помещението постепенно изплуваха. Койки. Тихото похъркване на изнурени момчета.

Почувства облекчение. Беше в безопасност, някой ги бе довел в тази спалня. Край на тревогите. Край на скръбниците. Край на смъртта.

„Том?“

Глас в главата му. Момичешки. Не го чуваше отвън, нито виждаше момичето. Но знаеше, че не си въобразява, макар да не бе споменал никому, че може да си говори с нея мислено.

Той въздъхна, отпусна глава на възглавницата и усети как ужасът бързо го напуска. Отговори, като се стараеше да оформя думите в главата си.

„Тереза? Колко е часът?“

„Нямам представа — отвърна тя. — Но не мога да заспя. Вероятно съм придремвала час-два. Може би повече. Надявах се, че ще си буден и ще ми правиш компания.“

Томас се помъчи да сподави усмивката си. Макар че тя не можеше да го види, пак се почувства засрамен.

„Май не ми оставяш голям избор, а? Трудничко е да заспиш, когато някой ти говори право в главата.“

„Извинявай. Заспивай тогава.“

„Не. Всичко е наред. — Той се загледа в основата на койката над него — почти неразличима в сумрака, където Миньо похъркваше юнашки. — За какво си мислеше?“

„За какво смяташ? — отвърна тя насмешливо. — Представях си скръбниците. Отвратителната им кожа, издутите тела, всички тези метални крайници и шипове. Не че това успя да ме приспи. Но пък как да прогониш подобно нещо от главата си?“

Томас знаеше, че е права. Тези образи никога нямаше да ги напуснат — езерните щяха да бъдат преследвани до края на живота си от случилото им се в лабиринта. Предполагаше, че за повечето, ако не и за всички тях проблемът щеше да се окаже неразрешим. Може би дори да ги доведе до полуда.

Но освен всички тези картини имаше една, която бе оставила дълбока диря в спомените му, все едно изгорена с нажежено желязо. Приятелят му Чък, прободен в гърдите, кървящ, умиращ в ръцете му.

Томас знаеше, че никога няма да я забрави. Но каза друго на Тереза.

„Ще отмине. Нужно е време, но накрая всичко ще бъде забравено.“

„И ти не можеш да се отървеш“ — отбеляза тя.

„Зная.“ — Неизвестно защо думите й му вдъхнаха увереност. „Какъв глупак съм само“ — рече си, надявайки се, че тя не може да го чуе.

„Не ми харесва, че ме отделиха от вас.“

Томас се досещаше защо са го направили. Все пак тя беше момиче, а останалите — юноши — нищо чудно, че не им се доверяват напълно.

„Вероятно е за твоята сигурност.“

„Да, предполагам. — С думите й в ума му навлезе вълна на печал, залепнала за тях като сироп. — Но е гадно да си сам след всичко, което преживяхме.“

„Къде всъщност те отведоха?“

„От другата страна на голямото помещение, в което вечеряхме. Малка стая с няколко койки. Сигурна съм, че заключиха вратата, преди да си тръгнат.“

„Виждаш ли, казах ти, че ще се грижат за теб. — Той помисли малко и добави: — Не че се нуждаеш от закрила. Готов съм да се закълна поне за половината от момчетата.“

„Само за половината?“

„Добре де, три четвърти. Включително и за себе си.“

Последва продължително мълчание, но по някакъв начин Томас все още усещаше присъствието й. Чувстваше, че тя е наблизо. Беше като с Миньо — не го виждаше, но знаеше, че лежи над него. И не само защото похъркваше. Когато някой е до теб, просто го чувстваш.

Въпреки спомените от последните седмици Томас бе изненадващо спокоен и скоро сънят отново го обори. Мрак нахлу в неговия свят, но тя все още бе там, близо до него. Почти се… докосваха.

Нямаше представа колко време е минало, докато се намираше в това състояние. Полузаспал, усещайки близостта й и с мъждукащата мисъл, че са спасени от онова ужасно място. Че са в безопасност и двамата с Тереза могат да се опознаят отново. Че животът им може би ще е хубав от тук нататък.

Назряващ сън. Мътна тъмнина. Приятна топлина. Слабо сияние. Усещане за полет.

Светът наоколо се отдръпна. Скри се зад неуловима пелена. Мракът му действаше успокояващо. Той отново заспа.

Съвсем малък е. На четири, може би? Или пет? Лежи в леглото и е вдигнал одеялото до брадичката.

До него седи жена, поставила ръцете си в скута. Има дълга кестенява коса, на лицето й се виждат първите призраци на настъпващата средна възраст. Очите й са тъжни. Знае го, макар че тя се опитва да го скрие зад усмивката.

Иска да каже нещо, да я попита. Но не може. Защото не е там. Просто наблюдава всичко това от друго място и не му е съвсем ясно как става така. Тя казва нещо и гласът й, едновременно мил и ядосан, го стряска.

— Не зная защо са избрали теб. Но ето какво ще ти кажа. Навярно по някакъв начин си различен. Никога не го забравяй. И никога не забравяй колко много — гласът й потреперва и по бузите й се търкулват сълзи, — никога не забравяй колко много те обичам.

Момчето отвръща, но това не е Томас. Макар всъщност да е той. Нищо от случващото се не подлежи на разумно обяснение.

— Мами, и ти ли ще полудееш като онези хора по телевизията? Като… татко?

Жената протяга ръка и го погалва по челото. Жената? Не, не бива да я нарича така. Това е неговата майка. Тя е… мами.

— Не се тревожи за това, миличък — казва. — Няма да си тук, за да го видиш.

Усмивката й изчезва.

Сънят бързо се разтваря в мрака и оставя Томас в пространството на неговите мисли. Дали това не е поредният спомен, изпълзял от дълбините на неговата памет? Наистина ли видя майка си? И се спомена нещо за баща му — че се е побъркал? Болката в душата на Томас бе дълбока и разяждаща и той се опита отново да потъне в забравата.

По-късно — много по-късно — Тереза му заговори отново.

„Том, нещо не е наред.“