Джеймс Дашнър
В обгорените земи (59)

59

Тереза подаде на Томас нож с доста дълго острие, почти колкото малка сабя. Не можеше да си представи къде го е крила, защото освен копието тя също държеше в ръката си нож.

Докато светещите гиганти се приближаваха, Миньо и Хариет се заеха да разполагат хората си, но виковете им бяха заглушени от воя на вятъра. Томас откъсна за миг очи от прииждащите чудовища и погледна небето. Неравни, сияещи повлекла озаряваха долната част на черните облаци, сякаш увиснали едва на няколкостотин стъпки от земята. Въздухът бе изпълнен с острия мирис на статично електричество.

Томас свали поглед и се съсредоточи върху чудовището, което бе най-близко до него. Миньо и Хариет бяха успели да подредят групата почти в идеален кръг. Тереза стоеше до Томас, но двамата не разговаряха. От последното страховито творение на ЗЛО ги деляха едва трийсетина крачки.

Изведнъж Тереза го сръчка в ребрата. Той се огледа и видя, че тя му сочи чудовищата — явно го подканваше да си избере противник. Той кимна и показа онзи, когото смяташе за най-близо.

Двайсет и пет крачки.

Изведнъж Томас реши, че е било грешка да останат по местата си и е трябвало да се разпръснат.

— Сега е моментът! — извика Миньо, но гласът му бе като слаб лай на фона на бурята. — В атака!

Цял рой объркани мисли изпълниха главата на Томас в този момент. Тревога за Тереза въпреки проблемите между тях. Безпокойство за Бренда и съжаление, че почти не бяха разговаряли, откакто се събраха отново. Помисли си какво ще е да загине в бой със зловещите създания тъкмо когато се е надявала, че е стигнала до желаната цел. Спомни си за Чък, за това как тримата с Тереза бяха скочили в Дупката в лабиринта, как езерните се бяха сражавали със скръбниците, докато те бързаха да въведат кода.

Помисли си, че е трябвало те всички да преживеят какво ли не само и само отново да се изправят срещу зловещата биотехнична ръка на ЗЛО. Запита се какъв ли може да е смисълът на всичко това и дали си заслужава да оцелеят и този път. В главата му отново изплува картината с Чък в мига, когато го пробождат с нож. И това бе последната капка, която му помогна да се отърси от временното вцепенение. Той изрева с цяло гърло, размаха ножа с две ръце над главата си и се втурна напред, право към чудовището.

Вляво и вдясно от него другите също нападаха, но той не им отдели внимание. Сега не бе моментът да мисли за тях, нито за каквото и да било.

Петнайсет крачки. Десет. Пет. Съществото бе спряло, застанало в бойна позиция, с разтворени ръце и остриета, сочещи право към Томас. Оранжевите светлини по тялото му пулсираха, усилваха се и отслабваха, сякаш чудовището имаше някъде в себе си сърце. Беше потискащо да се изправиш срещу противник, който няма лице, но това помогна на Томас да си мисли, че отсреща е само една машина. Нещо, създадено от човешка ръка, което искаше да го убие.

Миг преди да стигне до него, Томас взе решение. Той падна внезапно на колене, продължи да се пързаля напред и замахна хоризонтално с дългия нож, забивайки с пълна сила острието в левия крак на чудовището. Ножът потъна на няколко сантиметра дълбочина, но после се удари със звън в нещо твърдо и спря с вибрации, отекнали чак в раменете на Томас.

Съществото не помръдна, не реагира, дори не издаде звук — човешки или нечовешки. Вместо това стовари двете си покрити с остриета ръце. Томас дръпна рязко ножа да го освободи и се претърколи назад миг преди ръцете на чудовището да се съберат с оглушителен плясък на мястото, където бе стоял. Той тупна по гръб и изпълзя, а чудовището го последва. Кракът му профуча само на сантиметри рамото на Томас.

Чудовището нададе яростен вик — звук, който почти наподобяваше воплите на скръбниците — и се хвърли на земята в опит да прикове там Томас. Момчето се завъртя отново и се претърколи три пъти, следвано от звука на стържещ в камънаците метал. Сетне се изправи чевръсто и се завъртя, отново вдигнало оръжие пред себе си.

Пое си дъх и успя да види, че останалите също са влезли в бой. Миньо мушкаше и сечеше с два ножа, а чудовището пред него отстъпваше назад. Нют дращеше по земята, ранен, кървящ, преследван от своята твар. Тереза бе най-близо до него, тя застана между двамата и се опита да нанесе удар с копието.

Томас насочи вниманието си към своя противник. Едно металическо присвяткване в периферното му зрение го накара да приклекне, внезапен полъх премина току над главата му. Той се обърна, приведе се, опита се да задържи преследващото го създание с няколко бързи удара, но не успя. При един от тях обаче уцели святкащата на коляното лампа и тя се пръсна с трясък, а светлината й угасна. Давайки си сметка, че късметът всеки миг ще му изневери, той се хвърли на земята, претърколи се отново и скочи на крака малко по-нататък.

Чудовището беше спряло — достатъчно дълго, за да успее Томас да се измъкне, — но сега отново се приближаваше. На Томас му хрумна нова мисъл и тя бързо се избистри, когато погледна към Тереза и видя, че противникът й пристъпва бавно и с видимо затруднение. Тя продължаваше да се цели в крушките, карайки ги да трещят като фойерверки. Беше изпотрошила поне три четвърти от тях.

Крушките. Достатъчно е да ги изпочупи. По някакъв начин те бяха свързани с енергията и силата на тази твар. Възможно ли е да е толкова лесно?

Един бърз поглед из бойното поле му показа, че други също бяха стигнали до този извод, но повечето водеха подобна на него и обречена на неуспех борба на удари и отскачания. На земята вече лежаха облени в кръв едно момче и едно момиче.

Томас реши да промени изцяло тактиката си. Вместо да се хвърля в безогледни атаки той скочи рязко напред и нанесе удар по крушката върху гърдите на чудовището. Не я уцели и остави дълга резка върху жълтеникавата кожа. Съществото замахна към него, той успя да се отдръпне навреме и остриетата разкъсаха само разветите краища на ризата му. Удари отново, прицелвайки се в същата крушка. Този път попадна в целта, крушката се пръсна и разхвърли наоколо облак искри. Съществото замря почти за секунда, сетне отново зае бойна позиция.

Томас го заобиколи, като отскачаше назад и после притичваше отново напред, нанасяше резки удари и пак отстъпваше.

Едно от остриетата го поряза по ръката и остави дълга червена резка. Томас нападна отново. И отново.

Тряс, тряс, тряс. Хвърчащи искри, докато чудовището видимо потрепваше при всяка строшена крушка.

След всеки успешен удар то замираше за по-дълго. Томас получи още няколко рани, за щастие повърхностни. Той продължи да се цели в оранжевите крушки.

Тряс, тряс, тряс.

Всяка малка победа лишаваше чудовището от сила и енергия и то вече видимо забави действията си, макар че не преустанови опитите си да накълца Томас на парчета. Ако можеше най-сетне да приключи с него, да го накара да умре. Тогава би могъл да изтича и да помогне на другите. Да сложи край на всичко това…

Зад него блесна ослепителна светлина, последвана от звук, сякаш цялата вселена се бе взривила. Звук, който помете за миг въодушевлението и надеждата му. Вълна от енергия го повали на земята, той се блъсна в нещо и оръжието му отхвърча с дрънчене настрана. Чудовището също падна, въздухът се изпълни с миризма на изгоряло. Томас се претърколи на една страна и когато се огледа, видя огромна черна дупка в земята, с обгорени, димящи краища. От нея се подаваха почернели ръка и крак на едно от чудовищата. Нямаше и следа от останалото тяло.

Беше го ударила светкавица. Точно зад него. Бурята най-сетне се бе разразила с пълна сила.

Още докато си го мислеше, от облаците в небето се посипаха нови светкавици.