Джеймс Дашнър
В обгорените земи (35)

35

Събуди го кошмар — видя Миньо и Нют, заобиколени от побърканяци. От безумци, въоръжени с ножове. От разгневени луди. Още при първата пролята кръв Томас ококори очи.

Той се огледа, изплашен, че може да е извикал насън. Кабината на камиона все още тънеше в мрак — едва успя да различи лицето на Бренда и не беше сигурен, дали очите й са отворени. Но после тя проговори:

— Лоши сънища?

Томас се намести и затвори очи.

— Аха. Безпокоя се за моите приятели. Не мога да си простя, че се разделихме.

— Съжалявам, че стана така. — Тя също се намести на седалката. — Но според мен не бива да се тревожиш. Твоите хора ми се сториха достатъчно подготвени за живота тук, но дори и да не са, Хорхе е жилав звяр. Ще ги преведе през града. Не се измъчвай. Ние повече сме изложени на риск.

— Много те бива да успокояваш, няма що.

Бренда се разсмя.

— Извинявай, усмихвах се при последните думи, но ти не ме видя.

Томас доближи часовника до лицето си и натисна копчето за осветление.

— Имаме още няколко часа до изгрев-слънце.

След кратка пауза той заговори отново:

— Ще ми разкажеш ли нещо повече за живота навън? Моите спомени са толкова объркани и неясни. Не зная на кои от тях да вярвам.

Бренда въздъхна.

— За външния свят, а? Ами, както казах одеве, гаден е. Температурата най-сетне взе да спада, но ще мине доста време, преди същото да се случи и с морските равнища. Отдавна не е имало изригвания, ала хората продължават да измират. С хиляди. Направо е странно, че изобщо има оцелели и че се опитват да поддържат цивилизацията. Ако не беше избликът, мисля, че щяхме да преживеем изригванията. Но ако ставаше само с пожелания… както казваше някога баща ми.

Томас едва сдържаше любопитството си.

— Какво стана? Има ли нови страни, или едно общо управление? И къде е мястото на ЗЛО във всичко това? Те ли са правителството сега?

— Все още има държави, но сега са по-… обединени. Веднага след като избликът започна да се разпространява като епидемия, правителствата обединиха усилия и ресурси и създадоха ЗЛО. Те организираха тази сложна система за изпитания и се опитаха да поставят под карантина засегнатите райони. Забавиха разпространението на болестта, но не можеха да я спрат. Мисля, че единствената надежда е да се открие лечение. Дано да си прав и наистина да са успели, но ако е така, явно още нямат желание да го споделят с обществото.

— А ние къде се намираме сега? — попита Томас.

— В един камион. — Томас не се разсмя на шегата и тя продължи: — Извинявай, неподходящ момент за майтапене. По надписите на хранителните продукти съдя, че сме в Мексико. По-точно това, което е останало от него. Само че сега се нарича Обгорените земи. Същото важи за повечето райони между Двата тропика — на Рака и Козирога. Централна и Южна Америка, по-голямата част от Африка, Близкият Изток и Южна Азия.

Безжизнени територии, измрели народи. Добре дошъл в Обгорените земи. Не е ли мило да пратят тук и побърканяците?

— Божичко — въздъхна Томас. Той знаеше, че някога е бил част от ЗЛО, може би дори е играл важна роля, че е от създателите на лабиринта, на групи А и Б. Но не помнеше достатъчно, за да намери логика във всичко това.

— Божичко? — повтори Бренда. — Това ли е най-доброто, което можа да измислиш?

— Имам твърде много въпроси — просто не зная откъде да започна.

— Чувал ли си за сковаващата субстанция?

Томас не откъсваше поглед от лицето й, сякаш се мъчеше да разчете какво се крие зад него.

— Мисля, че Хорхе го спомена. Какво представлява?

— Нали знаеш как е на този свят? Нова болест, нови лекарства. Макар да не въздейства пряко на болестта, все пак върши някаква работа.

— И какво всъщност прави? Имаш ли от нея?

— Ха! — възкликна Бренда. — Да не мислиш, че се намира просто така? Само важни и богати хора могат да я получат. Наричат я „Блаженство“. Потиска чувствата, сковава мозъчните функции, забавя те до пиянски унес, в който не усещаш почти нищо. Задържа напредването на вируса, защото избликът разяжда мозъка. Поглъща го, унищожава го. Но щом няма достатъчна активност, вирусът отслабва.

Томас скръсти ръце. Имаше нещо важно в тази тема, но не можеше да се сети какво.

— Значи… това не е лечение? Макар и да забавя вируса?

— Ни най-малко. Просто отлага неизбежното. В края на краищата избликът винаги побеждава. Човек губи способността си да мисли разумно, губи разсъдък и чувства. Накрая губи човечността си.

Томас потъна в замислено мълчание. Имаше чувството, че някакъв далеч спомен се опитва да си пробие път през подсъзнанието му. През пукнатините от миналото. Избликът. Ум, който постепенно се побърква. Сковаващата субстанция. Блаженството. ЗЛО. Изпитанията. Какво бе казал Плъха — че реакциите им на променливите са от съществено значение?

— Да не заспа? — попита го Бренда след няколко минути.

— Не. Обмислям информацията. — Все още бе обезпокоен от това, което му бе казала, макар да не знаеше причината.

— Хубаво де, ще те оставя да си мислиш. — Тя се обърна и подпря глава на вратата. — Но най-добре за момент да забравиш всичко това. Няма полза от него. Трябва да си починеш.

— Аха — промърмори Томас, ядосан, че разполага с толкова много нишки и никакви отговори. Бренда беше права — определено се нуждаеше от сън. Той се намести удобно и направи каквото му бе по силите, но пак измина доста време, преди да задреме. А после отново дойде сънят.

Сега е по-голям, вероятно на четиринайсет. Двамата с Тереза са коленичили на пода и са опрели уши на цепката под вратата. Подслушват. Оттатък разговарят мъж и жена и Томас ги чува доста добре.

Първо мъжът:

— Получи ли добавките към списъка на променливите?

— Снощи — отвръща жената. — Хареса ми това, което Трент е прибавил за края на Лабиринтните изпитания. Жестоко е, но трябва да стане. Сигурно ще създаде някои интересни схеми.

— Абсолютно. Също и случката с предателя, ако се стигне до нея.

Жената издава звук, който наподобява смях, но е лишен от капчица веселие.

— Да, и на мен ми хрумна тази мисъл. Питам се, колко още могат да издържат тези деца, преди напълно да си изгубят ума?

— Говоря за рисковете. Ами ако той умре? Навярно по това време вече ще е един от първите кандидати.

— Няма да умре. Ние няма да позволим.

— И все пак. Не сме богове. Би могъл да умре.

Настъпва продължителна пауза. После мъжът взема думата.

— Е, не е задължително да се стига до това. Но все пак се съмнявам. Психолозите казаха, че подобен акт ще стимулира развиването на онези пътища, от които се нуждаем.

— При подобни случаи чувствата нерядко вземат връх — отвръща жената. — Но пък според Трент това помага да се създадат някои от най-трудните пътища. Мисля, че планът с променливите е единственият, който може да доведе до успех.

— Наистина ли вярваш, че има полза от изпитанията? — пита мъжът. — Вярно е, че мащабите и ресурсите там са невероятни. Но като си помислиш само колко неща биха могли да се объркат!

— Биха могли, прав си. Ала нима имаме друга възможност? Ако не успеем, просто ще се озовем там, откъдето започнахме.

— Сигурно.

Тереза дърпа Томас за ризата, той я поглежда и вижда, че тя сочи назад към коридора. Време е да си вървят. Той кима, но се навежда да види дали ще улови още някоя фраза. И наистина чува. Този път е жената.

— Жалко, че никога няма да видим края на изпитанията.

— Така е — отвръща мъжът. — Но бъдещето ще ни благодари.

Този път Томас се събуди от първите проблясъци на зората. Почти веднага си спомни за съня. Беше един от най-странните досега. Можеше само да се надява, че двамата с Тереза нямат много общо с тези изпитания. Макар да не разбираше съня, фактът, че двамата с Тереза подслушваха, подсказваше, че не са били пряко свързани с проучванията.

И все пак каква би могла да е целта на всичко това? И защо бъдещето щеше да благодари на тези хора?

Той разтърка очи, протегна се и погледна към Бренда. Очите й все още бяха затворени, гърдите й се повдигаха и спускаха бавно и равномерно, устата й бе леко отворена. Макар да усещаше тялото си вцепенено след вчерашните изпитания, поне духът му си бе отпочинал. Възвърнал сили и енергия. Все още бе объркан от съня и нещата, които му бе разказала Бренда, но въпреки това бе готов за нови изпитания.

Той се протегна отново и едва успя да сподави една прозявка, тъй като зърна нещо на стената в близкия край на уличката. Голяма метална табелка, прикачена с болтове. Стори му се позната.

Томас отвори вратата и скочи на улицата. Беше почти като онази, която бе видял в лабиринта — „Земна лига за отбрана, отдел за експериментиране на гибелната зона“. Същият тъмносив метал, същият шрифт. Само дето сега надписът бе различен. Гледа го близо минута, преди да осъзнае какво е написано.

А то беше:

ТОМАС, ТИ СИ ИСТИНСКИЯТ ВОДАЧ.