Джеймс Дашнър
В обгорените земи (32)

32

От гърдите на Томас се изтръгна вик, но не знаеше дали е истински, или само си го въобразява. Бренда стоеше до него — мълчаливо и неподвижно, сякаш бе хипнотизирана от страшния непознат.

Мъжът пристъпи, олюлявайки се, към тях, като размахваше здравата си ръка, за да запази равновесие.

Томас задържа дъх, очаквайки Бренда да предприеме нещо.

— Схванахте ли? — попита мъжът със същата зловеща усмивка. Приличаше на животно, надушило плячка. — Направо се пръсна. Носът ми. Взе го Роуз. Ако става на въпрос. — Той се разсмя, влажно хъхрене, което накара Томас да потрепери.

— Да, схванахме — рече Бренда. — Доста е смешно.

Томас долови някакво движение и погледна към нея. Беше извадила от торбата една консервена кутия и я стискаше в дясната си ръка. Преди да я спре, преди дори да разбере какво става, тя замахна и хвърли консервата по непознатия. Металната кутия профуча във въздуха и го удари право в лицето.

Мъжът извика и от гласа му по гърба на Томас пробягаха ледени тръпки.

И тогава се появиха другите. Първо двама, после трима, четирима. Още. Мъже и жени. Измъкнаха се от мрака и застанаха зад първия побърканяк. Всичките бяха болни, проядени от изблика, покрити с рани и с безумни погледи. И всичките — както забеляза Томас — без носове.

— Не боли чак толкова — продължи побърканякът. — Имате хубави носове. Да знаете как искам и аз пак да съм с нос. — Той събра устни, колкото да ги оближе, сетне пак се ухили. Езикът му бе огромен и виолетов, сякаш е бил дъвкан всеки път, когато на господаря му доскучае. — А също и моите приятели.

Страхът сковаваше гърдите на Томас и се надигаше като разгарящ се огън. За пръв път виждаше с очите си какво причинява болестта на хората. Беше ги зърнал зад прозореца на спалното — но тогава бе съвсем за кратко и те бяха зад решетките. А сега стояха пред него. Лицата им бяха примитивни, животински. Мъжът направи още една крачка напред.

Време беше да се махат.

Бренда не каза нищо. Не беше необходимо. Двамата се обърнаха едновременно и хукнаха по коридора. Налудничавите крясъци на техните преследвачи ечаха като бойни викове на демонична армия.

Фенерчето на Бренда подскачаше по пода и стените, докато двамата се носеха лудешката. Томас знаеше, че поне имат някакво предимство — побърканякът изглеждаше като минал през месомелачка. Но мисълта, че е възможно други да ги дебнат нейде отпред…

Бренда свърна надясно и го дръпна след себе си. Томас се олюля и едва не изгуби равновесие. Гневните викове бяха поутихнали малко.

Бренда сви наляво. После отново надясно. След втория завой тя изключи фенерчето, но не забави.

— Какво правиш? — попита задъхано Томас. Той протегна ръка, за да не се удари в някоя от стените.

В отговор тя му изшътка. Зачуди се дали може изобщо да й има доверие. Беше оставил живота си в нейни ръце. Но за момента не виждаше друга възможност.

Само след няколко секунди тя спря отново. Стояха в мрака и се опитваха да си поемат дъх. Побърканяците бяха далеч, но все още ги чуваха.

— Така — прошепна тя. — Мисля, че е… тук.

— Кое? — попита той.

— Просто ме последвай в това помещение. Там има идеално скривалище — открих го преди време, докато обикалях насам. Няма начин да ни намерят. Идвай.

Тя го стисна за ръката и го задърпа. Томас усети, че минават през тясна врата, сетне Бренда го накара да се наведе към пода.

— Тук има една стара маса — рече тя. — Напипваш ли я?

— Да — отвърна той.

— Пази си главата. Ще пропълзим под масата и после през една тясна дупка ще се промушим в скривалището. Нямам представа кой го е направил, но съм сигурна, че побърканяците не знаят за него. Дори и да разполагат с фенерчета, в което се съмнявам.

Бренда запълзя напред и Томас я последва. Стигнаха стената, промушиха се през отвора и се озоваха в съвсем тясно пространство. Томас зашари с ръце наоколо, за да определи къде са. Таванът беше едва на половин метър над тях и той продължи да пълзи навътре през отвора.

Бренда лежеше по гръб, опряна на отсрещната стена и Томас се нагласи до нея. Нямаха друг избор, освен да лежат обърнати настрана. Беше тясно и той усещаше дъха й на тила си.

— Доста е задушно — оплака се той.

— Мълчи! — скастри го тя.

Томас се намести така, че да може да подпре глава на стената, и после утихна. Пое си дълбоко дъх и се ослуша за шум от приближаващи се побърканяци.

В началото тишината бе толкова дълбока, че сякаш кънтеше в ушите му. Но после долови първите звуци. Кашляне, откъслечни викове, налудничав кикот. Те се приближаваха доста бързо и Томас за миг бе завладян от паника, страхувайки се, че ще ги открият тук. Но се успокои с мисълта, че шансовете да ги намерят са наистина нищожни, особено в тази непрогледна тъмнина. Може би щяха да продължат нататък и скоро след това да забравят за тях двамата. Това щеше да е по-добре от едно продължително преследване.

Побърканяците вече бяха съвсем близо и Томас се опита да затаи дъх. Точно сега не бе най-подходящият момент за някоя рязка въздишка или покашляне. Въпреки тъмнината той затвори очи, за да се съсредоточи.

Топуркане на крака. Сумтене и тежко дишане. Някой заблъска по стената, поредица от глухи удари. Избухна спор, трескава размяна на неразбираеми думи. Успя да долови само „Насам!“, после „Нататък!“ и пак кашляне. Един от побърканяците се задави и сякаш щеше да си изповръща червата. Отекна женски смях, който звучеше като птичи крясък. Томас потрепери.

Бренда намери пипнешком ръката му и я стисна. За пореден път Томас почувства необяснима вина, сякаш мамеше Тереза. Но от друга страна, това бе най-обикновен стремеж за човешка близост. Какво да правят, когато…

Един от побърканяците влезе в помещението, където се намираше скривалището. След него и втори. Томас чуваше мъчително дишане, тътрузене на крака по пода. Влезе и трети и заблъска с юмрук по стените. Томас кой знае защо реши, че това е първият побърканяк, когото бяха видели, този, който ги бе заговорил — с парализирания крак.

— Момченцеееееее — провикна се той протяжно. — Момиченцеееее. Излезте, излезте, да ви чуя. Искам ви нослетата.

— Няма ги тук — отбеляза жената. — Само една стара маса.

Чу се стържене на дърво по пода.

— Може би си крият нослетата отдолу — рече мъжът. — И те все още са закачени за хубавичките им лица.

Томас неволно се присви и се притисна в Бренда. Нечия обувка тропна пред отвора на скривалището.

— Няма ги тук! — повтори троснато жената.

Томас я чу да се отдалечава. Едва сега усети, че тялото му е напрегнато като изопната струна. Той направи опит да се отпусне, като същевременно се стараеше да диша безшумно.

Отново топуркане. После тих шепот, сякаш тримата се бяха събрали в центъра на помещението, за да обсъдят стратегията. Нима мозъците им все още бяха в състояние да функционират? — зачуди се Томас. Той наостри слух, но долавяше само пуфтене.

— Не! — извика един от тях. Мъжки глас, но Томас не знаеше дали е на онзи мъж. — Не! Не! Не, не, не, не, не, не, не. — Думите постепенно се сляха в брътвеж.

Жената го прекъсна с напевен глас:

— Млъквай, млъквай, млъквай!

Томас усети, че тялото му се облива в студена пот. Не знаеше какъв може да е смисълът на всичко това. Освен допълнително доказателство за тяхната лудост.

— Тръгвам си — заяви жената и после проплака тихо. Звучеше като дете, което са изгонили от игра.

— Аз също, аз също — добави мъжки глас.

— Млъквайте, млъквайте, млъквайте, млъквайте, млъквайте! — закрещя оглушително друг мъж. — Вървете си, вървете си, вървете си, вървете си!

Кой знае защо от всичко най-страшно му се струваше това повтаряне на думите. Сякаш центърът за контрол на речта в мозъците им е бил умъртвен.

Бренда го стискаше толкова силно за ръката, че го заболя. Дъхът й бе като хладен повей на врата му.

Влачене на крака, шум от търкащи се дрехи. Дали не си тръгваха?

Звуците бързо притихнаха, отдалечиха се по коридора. Изглежда, другите побърканяци вече си бяха отишли. Скоро отново се възцари тишина. Томас чуваше само дишането на Бренда.

Двамата останаха неподвижни в мрака, обърнати към малкия отвор. Тишината се проточи, превърна се в бръмчене от липсващи звуци. Томас продължаваше да се ослушва напрегнато, трябваше да е абсолютно сигурен. Колкото и да му се искаше да излезе оттук, да се измъкне от това тясно скривалище, трябваше да чакат.

Изминаха няколко минути. Още няколко. Нищо, освен тишина и мрак.

— Мисля, че си отидоха — прошепна Бренда. После включи фенерчето.

— Здравейте, нослета! — отекна един зловещ глас в стаята. Сетне една окървавена ръка се пъхна през дупката и улови Томас за ризата.