Джеймс Дашнър
В обгорените земи (5)

5

Точно както предложи Нют, момчетата бяха свалили горните койки и ги бяха подредили покрай стените. Имаше достатъчно място, за да могат да насядат всички, обърнати едни към други.

Миньо погледна към влезлия Томас и му махна да седне до него.

— Настанявай се, приятелче. Чакахме те. Нека някой да затвори вратата — мирише по-гадно, отколкото и краката на Гали.

Томас затвори вратата и седна до Миньо. Беше толкова отчаян, че почти бе готов да скрие лицето си в шепи. Но не го стори. Все още нямаше никакви причини да мисли, че Тереза е в опасност. Нещо странно се бе случило, но съществуваха милиони възможни обяснения и според повечето от тях тя би трябвало да е здрава и невредима.

— Добре, да започнем с обясненията — поде Нют, — защото след това идва най-важният проблем. Какво ще ядем.

Сякаш по команда Томас усети, че стомахът му се свива от глад. Водата също беше нещо, за което не бяха се сетили досега. Но сигурно в банята щеше да има достатъчно.

— Слушаме те, Арис — подкани го Миньо. — Говори. Разкажи ни всичко.

Момчето, седнало срещу Томас, поклати глава.

— Няма да стане. Вие сте първи.

— Така ли? — изгледа го навъсено Миньо. — А какво ще кажеш, ако се изредим да ти шамаросваме наглата физиономия? И после да те попитаме отново.

— Миньо — намеси се Томас. — Няма никаква причина да…

Миньо посочи с пръст Арис.

— О, я стига. Откъде знаеш дали този тип не е един от Създателите? Някой от ЗЛО, пратен да ни шпионира. Може той да е убил онези нещастници отвън. Ядосва ме, като се държи все едно е ни лук ял, ни лук мирисал, при това е само един срещу нас всичките. Той ще говори пръв.

Томас изпъшка. Беше сигурен, че момчето няма да сподели с тях нищо, докато го заплашват.

— Той има право — отбеляза Нют. — Кажи ни какво означаваше това, че идваш от лабиринта. Защото ние избягахме оттам и очевидно не те познаваме.

Арис потърка очи.

— Добре, слушайте. Бях захвърлен в гигантски лабиринт с огромни каменни стени — но преди това ми бяха изтрили паметта. Не помнех нищичко от предишния си живот. Освен малкото си име. Живях там с група момичета. Бяха около петдесет и аз бях единственото момче. Избягахме преди два дена — хората, които ни помогнаха, ни държаха няколко дни в един гимнастически салон, после снощи ме преместиха тук, но никой не ми обясни каквото и да било. А какво означава твърдението ви, че вие също сте били в лабиринт?

Томас почти не чуваше думите му, толкова силни бяха изумените възклицания на другите езерни. Объркването му нарастваше. Всичко това звучеше толкова налудничаво. За щастие, някой изрази на глас това, което Томас се опитваше да подреди в мислите си.

— Почакай малко — рече Нют. — Живял си в голям лабиринт, във ферма, където стените нощем се затварят? Само ти и няколко десетки момичета? Имаше ли едни същества, наречени скръбници? Ти последен ли пристигна там? И обърка ли се всичко след твоята поява? В кома ли си бил, когато си се озовал там? Носеше ли някаква бележка?

— Ей-ей — размаха ръце Арис. — Откъде ти е известно всичко това? Как…

— Това е същият експеримент — изтъкна ядосано Миньо. — Или каквото е там. Само че тук става дума за група момичета и едно момче, докато при нас беше обратното. ЗЛО вероятно са построили два лабиринта и са провели две различни изпитания!

Томас вече се бе досетил за това. Той погледна към Арис.

— Казаха ли ти, че ти си задействал края?

Арис кимна, объркан като всички останали.

— А ти… — Томас се подвоуми. — Случайно разговаряше ли с едно от онези момичета в главата си? Нали разбираш — чрез телепатия?

Очите на Арис се разшириха, втренчиха се в Томас сякаш той бе прозрял в душата му някаква ужасна тайна.

„А ти чуваш ли ме?“

Фразата изникна съвсем ясно в ума на Томас и в началото той дори си помисли, че Арис я е произнесъл на глас. Но не — устните му не бяха помръднали.

„Чуваш ли ме?“ — повтори момчето.

Томас се поколеба, преглътна мъчително.

„Да.“

„Те я убиха — рече Арис. — Убиха най-добрия ми приятел.“