Джеймс Дашнър
В обгорените земи (2)

2

Така започна. Чу Тереза да произнася тези думи, но му се стори, че е много далече от него, някъде в дъното на тунел. Знаеше, че все още е буден, но като че беше в някакъв друг свят, безкрайно променен от умората.

„Томас!“

Тя почти изкрещя. Вик, който разтърси ума му. Усети първия полъх на набиращия сила страх, но все още всичко бе като насън. Защо да не спи? Нали вече са в безопасност, няма за какво да се безпокоят. Да, сигурно е сън. С Тереза всичко е наред. Наред е с всички тях. Той се отпусна и отново се унесе.

Но други звуци проникнаха в съзнанието му. Трополене. Звънтене на удрящ се метал в метал. Нещо се разби. Викове на момчета. Още викове, този път далечни и приглушени. Внезапно се превърнаха в писъци. В изпълнени с ужас писъци. Но все още бяха далечни. Сякаш някой го бе увил в пашкул от дебел памук.

Ала така и не го оставиха да заспи. Нещо не беше наред. Тереза го бе повикала, беше му го казала! Той се опълчи на съня, който го надвиваше, приковаваше го с невидими пирони към земята.

„Събуди се! — извика си той. — Събуди се!“

После нещо в него изчезна. Само миг и вече го нямаше. Сякаш му бяха извадили неусетно някой от органите.

Нея я нямаше. Беше изчезнала.

„Тереза! — повика я мислено. — Тереза! Къде си?“

Не получи отговор, нито вече усещаше близостта й. Повика я по име, отново и отново, докато продължаваше да се бори с мрачната тежест на съня.

И накрая реалността нахлу в съзнанието му и прогони мрака. Завладян от ужас, Томас отвори очи и седна в леглото, завъртя се, пусна крака на пода, стана и се огледа.

Наоколо светът се бе преобърнал с краката нагоре.

Езерните бягаха из помещението и крещяха. Носеха се ужасни звуци, досущ вопли на изтезавани животни. Пържитиган сочеше нещо на прозореца с мъртвешки бледо лице. Нют и Миньо тичаха към вратата. Уинстън стоеше, вдигнал безпомощно ръце, като да беше видял зомби, поглъщащо човешка плът. Други също надзъртаха през прозорците, но се държаха на разстояние от тях. Томас едва сега си даде сметка, че не знае имената на поне половината от момчетата. Странна мисъл в този миг на пълен хаос.

С периферното си зрение долови нещо, което го накара да се обърне към стената. Това, което видя там, прогони и последните остатъци от спокойствие, което бе изпитвал допреди малко. Дори се усъмни, че се е чувствал в безопасност в света, в който се намираше.

На няколко крачки от леглото му, скрит зад разноцветна завеса, прозорецът бе озарен от ярка, заслепяваща светлина. Стъклото бе строшено, нащърбени останки от него все още се подпираха на металните решетки. От другата страна стоеше човек с окървавени ръце. Очите му бяха широко разтворени, кръвясали, безумни. Лицето му бе покрито с белези като от изгаряне. Нямаше коса, само тъмни петна от нещо, наподобяващо мъх. Ужасяваща рана разсичаше дясната му буза и под нея Томас видя да се белеят зъбите му. От раната течеше кървава слюнка, която се стичаше към брадичката му.

— Аз съм побърканяк! — извика мъжът. — Аз съм побърканяк!

А после започна да повтаря пресипнало две думи, отново и отново, като се давеше със слюнката си:

— Убийте ме! Убийте ме! Убийте ме!