Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scorch Tials, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Ripcho (2017)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джеймс Дашнър

Заглавие: В Обгорените земи

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-507-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/746

История

  1. — Добавяне

22

Томас спря и се огледа. Не се нуждаеше от указания как да се възползва от краткия престой. В този миг нещо привлече вниманието му. Беше тъмно очертание на стотина крачки пред тях, в посоката, която следваха. Правоъгълна сянка на фона на сиянието на града. Зачуди се как досега не я бе забелязал.

— Ей! — извика той и посочи с ръка. — Това там ми прилича на някаква сграда. Виждате ли я?

— Да, виждам я — отвърна Миньо и се приближи до него. — Чудя се какво ли е.

Преди Томас да отговори, се случиха едновременно две неща.

Първо, смразяващите викове на момичето секнаха толкова рязко, сякаш някой бе затворил врата. А после, появявайки се от мрака, към тях се приближи девойка с дълга коса, която се спускаше по гърба й като черно наметало.

Първият порив на Томас бе да й извика. Надеждата, че това там е тя, че го чака.

„Тереза?“

Нищо.

„Тереза? Тереза!“

Отново нищо. Празнотата, останала след напускането й, все още бе там. Но… дали все пак не беше тя? Може би. Може би нещо бе станало със способността й да общува с него.

Момичето бе спряло недалеч от тъмната сграда. Въпреки че бе скрита в мрака, нещо в позата й подсказваше, че е обърната към тях и че стои, скръстила ръце.

— Мислиш ли, че това е Тереза? — попита Нют, сякаш прочел мислите на Томас.

Томас кимна и после се огледа, сякаш да провери кой може да е забелязал жеста му.

— Нямам представа — рече той.

— Дали това е момичето, което крещеше? — попита Пържитиган. — Появи се точно когато гласът притихна.

— Със същия успех може да е и тази, която е изтезавала жертвата — изсумтя Миньо. — Вероятно я е убила, за да я отърве от мъките, когато ни е видяла да идваме. — После той внезапно плесна с ръце. — Е, добре, кой иска да се запознае с тази мила млада жена?

Томас се зачуди как Миньо може да е толкова лекомислен в такъв момент.

— Аз ще го направя — обяви той, малко по-силно, отколкото бе нужно. Не искаше да си проличи, че се надява това да е Тереза.

— Майтапих се, сбръчканяко — рече Миньо. — Ще идем всички. Може да крие зад себе си цяла армия побъркани момичета нинджи.

— Побъркани момичета нинджи? — повтори Нют, който явно също бе изненадан от поведението на Миньо.

— Ами да. Да вървим! — Миньо пое напред.

— Не! — извика Томас, подтикван от някакъв внезапен импулс. — Недей — продължи по-тихо. — Вие останете тук. Аз ще ида при нея. Може да е някаква клопка. Ще бъде глупаво да се натикаме всички в нея.

— Няма ли да е глупаво, ако ти се натикаш? — вдигна вежди Миньо.

— Е, не може всички да рискуваме, преди да проверим. Аз ще ида. Ако нещо се случи, ще повикам за помощ.

— Добре де — въздъхна Миньо. — Тръгвай. Нашият малък храбрец. — Той тупна Томас по рамото.

— Това наистина е глупаво — рече Нют. — Аз ще ида с него.

— Не! — подскочи за втори път Томас. — Оставете на мен. Нещо ми подсказва, че трябва да бъдем внимателни. Ако проплача като малко дете, елате да ме спасявате. — За да прекъсне спора, той пое забързано към момичето и сградата.

Обувките му стържеха по камъните и пясъка. Долавяше миризмата на пустиня, примесена с далечния мирис на нещо горящо, и докато разглеждаше силуета на момичето на фона на сградата, изведнъж осъзна, че вече е сигурен. Може би беше заради позата или заради начина, по който си държеше главата. Или как бе скръстила ръце. Но той знаеше.

Това бе тя. Беше Тереза.

Когато стигна само на няколко метра от нея и вече се надяваше да разгледа лицето й, тя се завъртя и влезе през отворената врата в малката постройка. Сградата беше правоъгълна, със скосен от едната страна покрив. Доколкото можеше да се види, нямаше прозорци. Големи черни кубове висяха от ъглите на покрива — приличаха на високоговорители. Може би виковете, които бяха чували от известно време, са били изпускани през тях за заблуда. Това би обяснило защо ги чуваха от толкова далече.

Масивната дървена врата зееше широко отворена. Вътре бе още по-тъмно.

Томас продължи към вратата. Докато прекрачваше прага, си помисли, че постъпката му е глупава и безотговорна. Но това беше тя. Каквото и да се случи, каквото и да е обяснението за нейното изчезване и отказа й да разговаря мислено с него, той знаеше, че тя няма да му стори нищо лошо. Беше сигурен.

Вътре бе осезаемо по-студено и влажно. Всъщност бе дори приятно. На три крачки по-нататък той спря и се ослуша в тъмнината. Чуваше дишането й.

— Тереза? — извика на глас. — Тереза, какво има?

Тя не отговори, само си пое рязко въздух, сякаш плачеше, ала се опитваше да го скрие от него.

— Тереза, моля те. Не зная какво е станало, нито какво са ти сторили, но ето ме тук. Това е лудост. Просто ми отговори…

Той млъкна, заслепен от ярката светлина, която скоро след това се смали до пламък. Томас протегна инстинктивно ръка. Пламъкът се спусна към поставената на масата свещ. Разпали фитила, сетне ръката, която го държеше, помаха, за да го угаси. Томас вдигна глава и най-сетне я видя. Видя, че е бил прав от самото начало. Но радостта от срещата бе прокудена от объркване и болка.

Очакваше лицето й да е изцапано като на всеки от тях, прекарал известно време в пустинята. Но то бе чисто. Очакваше косата й да е полепнала и мазна. Но вместо това тя носеше чисти дрехи, а пухкавата й коса се спускаше по раменете.

Нищо не скриваше бледите й ръце и лице. Беше по-хубава отколкото, когато я видя в лабиринта, дори от спомените, които се бяха пробудили за кратко в съзнанието му по време на Промяната.

Но очите й бяха пълни със сълзи, долната й устна трепереше от страх, а ръцете й не можеха да си намерят място. От погледа й разбра, че го е познала, не беше го забравила, но в очите й, освен това се спотайваха болка и ужас.

— Тереза — прошепна той. — Какво има?

Тя не отговори, само премести поглед към масата и после пак към него. По бузите й се търкулнаха две сълзи. Устните й продължаваха да треперят, гърдите й се повдигнаха рязко и тя изхлипа.

Томас пристъпи напред и протегна ръце да я улови за раменете.

— Не! — изкрещя тя. — Махни се от мен!

Томас се сепна — имаше чувството, че са го ударили в гърдите с тежък чук. Той разпери ръце.

— Добре, добре. Тереза, какво… — Не знаеше всъщност какво да попита. Нито какво да стори. Само го давеше смразяващото усещане, че нещо се е прекършило в него, заплашващо да го задуши.

Той застина неподвижно, сякаш се боеше да не я подплаши. Начинът, по който тя стоеше пред него, сякаш се бореше с нещо невидимо… напомняше му за…

За това как се бе държал Гали, след като избягаха от Езерото — когато влезе в голямото помещение заедно с жената с белите дрехи. Точно преди да настъпи обратът. Преди да убие Чък.

Томас трябваше да я заговори, инак щеше да се пръсне.

— Тереза, не спирах да мисля за теб от мига, когато изчезна. Ти…

Тя не го остави да довърши. Хвърли се напред, протегна ръце, улови го за раменете и го притегли. Изненадан, Томас прегърна и тя се притисна толкова силно към него, че той изведнъж се изплаши дали ще може да диша. Пръстите й напипаха тила му, после страните, накараха го да я погледне.

Само след миг те вече се целуваха. Нещо избухна в гърдите му и изгори натрупаното напрежение, объркването и страха. За един кратък миг го изпълни увереността, че вече нищо няма значение. Че никога повече няма да има.

А после тя се отдръпна. Олюля се и се блъсна в стената. На лицето й отново се изписа ужас, сякаш я бе обладал демон. Когато заговори, шепнеше с напрегнат и тих глас:

— Махни се от мен, Том — рече. — Всички вие трябва да се… махнете… от мен. Не възразявай. Просто си тръгни. Бягай. — Очевидно се напрягаше, докато произнасяше тези думи.

Никога досега Томас не бе изпитвал такава болка. Но остана шокиран от това, което последва.

Той я познаваше, помнеше я. И знаеше, че тя казва истината — тук нещо не беше наред. Нещо се беше объркало далеч повече, отколкото можеше да си представи. Ако остане, ако й възрази, ако се опита да я убеди, ще бъде като предизвикателство към неимоверното усилие, което бе положила да се освободи за кратко и да го предупреди. Трябваше да направи каквото му казва.

— Тереза — заяви. — Ще те намеря. — Сега вече и той бе заслепен от сълзи, но се обърна и побягна от сградата.