Джеймс Дашнър
В обгорените земи (58)

58

Стърженето на метал бе оглушително, докато правоъгълниците се въртяха бавно на осите си. Томас бе запушил ушите си с длани в опит да се спаси от звука. Другите от групата бяха постъпили по същия начин. Пустинята около тях изчезваше като по чудо, заменена от големи черни правоъгълници, върху всеки от които бе положен овален саркофаг. Бяха поне трийсет на брой.

Скърцането на метал утихна. Всички мълчаха. Вятърът бучеше над земята, вдигайки прахоляк, който се носеше над контейнерите. От допира с тях се чуваше неприятен, стържещ звук. Томас трябваше да примижи, за да не ослепее от прахоляка. Нищо не помръдваше след появата на непознатите предмети. Чуваше се само свистенето на вятъра.

„Том?“ — повика го Тереза.

„Да?“

„Помниш ги, нали?“

„Аха.“

„Мислиш ли, че вътре има скръбници?“

Томас помисли малко, преди да отговори:

„Не зная. Искам да кажа, скръбниците имат влажни тела, вероятно ще им е трудно да оцелеят тук.“ — Доста глупава идея, но сега бе готов да се хване и за сламка.

„Може би искат… да влезем в тях — предположи тя след кратка пауза. — Може би това са безопасните места, които ще ни транспортират някъде другаде.“

Томас не хареса идеята, но си помисли, че може да е права. Откъсна поглед от черните правоъгълници и извърна очи към нея. Вече се приближаваше. За щастие беше сама. Трудно можеше да изтърпи двете с Бренда до себе си.

— Здрасти — рече, но вятърът отнесе думата, преди да е стигнала до нея. Понечи да й подаде ръка, но се сдържа. За малко бе забравил какво се бе случило. Тя като че ли не забеляза колебанието му, докато заставаше до Миньо и Нют, за да ги поздрави.

— И какво ще правим сега? — попита Миньо, след като изгледа навъсено Тереза, за да й внуши, че не би искал да участва в малкия им съвет.

— Ако в тези саркофази има скръбници — рече Нют, — най-добре да се готвим за бой.

— За какво говорите?

Томас се обърна и откри, че Хариет и Соня се бяха приближили към тях. Зад тях стояха Бренда и Хорхе.

— О, страхотно — промърмори Миньо. — Двете кралици на група Б.

Хариет се престори, че не го е чула.

— Предполагам, че и вие сте виждали такива саркофази в залата на ЗЛО. Вероятно от тях са излизали скръбниците.

— Аха — кимна Нют. — Точно така.

Една светкавица разцепи небето над тях, последвана без забавяне от гръм. Вятърът заплашваше да им разкъса дрехите, миришеше едновременно на влага и прах — странна комбинация. Томас отново погледна часовника си.

— Остават ни само двайсет и пет минути. Или ще се бием със скръбници, или ще трябва да влезем в тези ковчези, когато му дойде времето. Може би те са…

Прекъсна го остро свистене от всички посоки. Звукът бе толкова пронизителен, че Томас отново си запуши ушите. Някакво раздвижване откъм черните правоъгълници привлече погледа му. Нещо ставаше с белите саркофази.

Тънка цепка от ярка светлина се бе появила по краищата им и се разширяваше, докато горната им част се повдигаше подобно на капак на ковчег. Движението бе придружено от звук, но той не бе толкова силен, колкото стърженето от повдигането на правоъгълните платформи. Томас усети, че останалите езерни са се скупчили в плътна тълпа. Всички се опитваха да застанат колкото се може по-далече от саркофазите.

Капаците продължиха да се вдигат, докато накрая се катурнаха на пясъка. Имаше нещо във всеки един от тях. От мястото, където стоеше, Томас не успя да различи подробности, нито телата му заприличаха на скръбниците. Нищо не помръдваше, но той знаеше, че не бива да си позволява отпускане.

„Тереза?“ — повика я мислено. Не смееше да разговаря на глас пред другите. „Да?“

„Някой трябва да иде и да погледне отблизо. Да види какво има вътре.“

„Да го направим двамата“ — предложи с привидно безгрижие тя.

Томас бе изненадан от нейния кураж.

„Понякога ти хрумват най-лошите идеи“ — отвърна той, опитвайки се да прозвучи насмешливо. Но си даваше сметка, че е права.

— Томас! — провикна се Миньо. Вятърът, колкото и да бе странно, продължаваше да се усилва.

— Какво? — извика в отговор Томас.

— Аз, ти и Нют! Да идем да проверим!

Томас тъкмо се готвеше да тръгне, когато от един от саркофазите изпълзя нещо. Хората наоколо нададоха викове. Томас присви очи и втренчи поглед. Сега вече във всички саркофази се виждаха размърдващи се тела. Определено бяха решили да напуснат досегашната си обител. Томас погледна към най-близкия саркофаг. През ръба бе провиснала безформена, уродлива ръка, която почти стигаше до земята. Имаше само четири пръста — по-скоро издатъци от белезникава плът с различна дължина. Те се свиваха и разтваряха, сякаш се опитваха да сграбчат нещо и да го дръпнат вътре. Кожата на ръката бе покрита с бръчки и пъпки и имаше нещо много странно точно там, където започваше лакътят. Овален израстък с диаметър около пет сантиметра, който сияеше в яркооранжево.

Сякаш за ръката бе залепена светнала крушка.

Чудовището бавно се надигна. Първо прехвърли единия си крак, после другия. Стъпалата също завършваха с по четири пръста. И на коленете Томас видя същите невъобразими сияещи сфери, чиято светлина бликаше направо през кожата.

— Какво е това чудо? — извика Миньо над рева на бурята.

Никой не отговори. Томас бе като хипнотизиран от вида на чудовището. Най-сетне намери сили да откъсне поглед и установи, че от другите саркофази излизат същите странни и ужасни създания.

Чудовището до тях вече измъкваше от саркофага грамадното си туловище. То се залюля като пихтия, стигна ръба и бавно се претърколи навън. Имаше приблизително човешка форма, но бе поне с няколко стъпки по-високо от Томас, с голо, масивно тяло, покрито с петна и бръчки. Най-неприятни от всичко бяха сфероидните израстъци, около десетина на брой, които покриваха цялото тяло и излъчваха оранжева светлина. Имаше няколко по гърдите и гърба. Още толкова по коленете и лактите. Веднага щом чудовището опря крак в земята, от издатината на коляното бликнаха ярки искри. Други светещи сфери имаше на главата — или на това, което я заместваше, защото Томас не различи очи, нос, уста или уши. Нямаше и коса.

Чудовището се изправи с олюляване, възстанови равновесието си, сетне се обърна към групата. Един бърз поглед показа, че чудовищата от останалите саркофази също са се изправили и сега стояха в кръг около тях.

Като по команда съществата вдигнаха ръце, докато израстъците им посочиха небето. После, едновременно, от върховете на пръстите на ръцете и краката, както и от техните рамене щръкнаха къси остриета. Светкавиците хвърляха отблясъци по кожата им, която наподобяваше шлифовано сребро. Макар да нямаше и следа от уста, от телата им се изтръгна дълбок, хрипкав вопъл — звук, който говореше сам за себе си. Бе достатъчно силен, за да надмогне бурята.

„Май сега бих предпочела скръбниците“ — отбеляза в ума му Тереза.

„Съдейки по някои сходни черти, мисля, че е ясно кои са създателите на тези твари“ — отвърна той, опитвайки се да запази спокойствие.

Миньо се обърна и изгледа групата зяпнали момчета и момичета, които заобикаляха Томас.

— Има по един за всеки от нас! Въоръжавайте се с каквото ви падне!

Сякаш чули заповедта му, съществата се размърдаха и поеха напред. Първите няколко крачки бяха неуверени, но те бързо се окопитиха и в движенията им скоро се долови решителност, енергичност и мощ.

Те се приближаваха с всяка крачка.