Джеймс Дашнър
В обгорените земи (36)

36

Томас сигурно щеше да зяпа още дълго надписа, но Бренда се показа от кабината.

— Чаках подходящия момент да ти кажа — рече тя.

— За какво говориш? — попита той.

— Откакто научих името ти. Същото е и с Хорхе. Вероятно затова реши да тръгне с теб през града до онова ваше безопасно пристанище.

— Бренда, за какво говориш? — повтори Томас.

— Тези надписи са навсякъде из града — рече тя и сведе глава.

Томас усети, че коленете му омекват.

— Как… как е възможно това? Защото… изглеждат сякаш са тук от много време. — Не знаеше какво още да каже.

— Нямам представа — отвърна Бренда. — Никой от нас не разбираше какво означават. Но когато вие се появихте и ти си каза името… разбрахме, че не е случайно.

Томас я изгледа втренчено, борейки се с надигащия се гняв.

— Защо не ми каза по-рано? Разправяше ми как са убили баща ти, но не и това.

— Премълчах, защото не знаех как ще реагираш. Уплаших се, че ще хукнеш да търсиш надписите и ще ме забравиш.

Томас въздъхна. Гневът бавно взе да се уталожва.

— Ако питаш мен, това е поредната налудничава идея в целия този кошмар.

— Наистина ли не разбираш какво значи? Ти трябва да бъдеш водач, да поемеш командването. Аз ще ти помагам. Ще бъда с теб, докато се доберем до безопасното място.

Томас се разсмя.

— Намирам се в град, пълен с побърканяци, дебнат ни момичета, които искат да ни убият, а едно друго момиче иска да ми помогне. Какво по-налудничаво от това?

Бренда смръщи чело.

— Момичета са искали да ви убият? За какво говориш?

Томас мълчеше, докато се питаше дали да й разкаже историята от самото начало. Дали ще има сили да го стори.

— Е? — подкани го тя.

Той реши, че ще е най-добре да се отърве от това бреме, и й разправи всичко. До най-малката подробност. За лабиринта, как са се спасили, за пробуждането и всичко останало. За Арис и група Б. Беше лаконичен само относно Тереза, но тя, изглежда, долови неизказаното. Или го видя в очите му.

— Значи между теб и тази Тереза има нещо, така ли? — попита тя.

Томас не знаеше какво да отговори. Дали имаше нещо? Бяха близки, дори приятели, в това нямаше съмнение. Подозираше, че във времето преди лабиринта са били и нещо повече от приятели. В онези ужасни дни, когато вероятно са помогнали да бъде създадено това глупаво съоръжение.

А след това целувката…

— Том? — повика го Бренда.

— Не ме наричай така — тросна се той.

— Какво? — Тя го погледна нацупено. — Защо?

— Просто… недей. — Съжаляваше, че трябваше да го каже. Но вече не можеше да върне думите назад.

— Добре. Да те наричам ли господин Томас? Или може би крал Томас? А защо не и Ваше Величество?

Томас въздъхна.

— Извинявай. Казвай ми както искаш.

Бренда се изсмя саркастично, а после и двамата замълчаха Томас и Бренда седяха един до друг, опрели гърбове в стената. Минутите се нижеха бавно. Беше тихо, но по някое време Томас чу туптене, което го разтревожи.

— Чу ли това? — попита.

— Да — отвърна тя. — Звучи като биене на барабан.

— Само че игрите и веселията на този свят са приключили. — Той се изправи и Бренда направи същото. — Какво смяташ, че може да е?

— Каквото и да е, няма да е за хубаво.

— Ами ако са нашите приятели?

Ниското бумтене сякаш идваше отвсякъде, отразяваше се в стените. Но след броени секунди Томас вече бе сигурен, че се чува откъм задънения край на улицата. Въпреки опасността той се отправи нататък, за да провери.

— Какво правиш? — извика след него Бренда, но той не й обърна внимание.

В дъното на улицата се издигаше стена от напукана мазилка и тухли. Четири стъпала водеха надолу към олющена дървена врата. Над вратата имаше малко прозорче със строшено стъкло. Само едно парче бе останало да виси отгоре като щръкнал самотен зъб.

Томас чуваше музиката доста по-силно. Беше настойчива и бърза, с туптящи барабани и крещящи китари. Примесена със смехове, възгласи и гърлено пеене. И всичко това изглеждаше толкова… безумно. Зловещо и страшно.

Изглежда, побърканяците не се забавляваха единствено да късат носовете на другите. Томас имаше лошо предчувствие. Надяваше се, че веселбата няма връзка с приятелите му.

— Най-добре да се махаме оттук — заяви той.

— Така ли смяташ? — попита тя.

— Ела — подкани той и се обърна, но в същия миг и двамата застинаха неподвижно. Докато бяха стояли тук, в другия край на улицата се бяха появили хора. Двама мъже и една жена се приближаваха и спряха на няколко крачки от тях.

— Здрасти — подвикна жената. Имаше дълга червена коса, завързана на опашка. Ризата й бе с дълбоко деколте и Томас трябваше да положи усилия, за да извърне поглед. — Ще дойдете ли да се повеселите с нас? Ще потанцуваме. Ще правим любов. Има и пиячка.

Томас долови в гласа й нотка, която подсили безпокойството му. Всъщност тази дама не се държеше любезно с тях. По-скоро им се подиграваше.

— А, не, благодаря — рече той. — Ние тъкмо си…

— Опитваме се да открием нашите приятели — прекъсна го Бренда. — Нови сме тук, току-що се заселихме.

— Ами добре дошли в Лудоландия на ЗЛО — обади се един от мъжете, висок и мрачен тип с мазна коса. — Не се безпокойте, повечето от онези долу — той кимна към стълбите — вече са наполовина превъртели. Може да получите лакът в лицето или някой ритник в ташаците. Но никой няма да се опита да ви изяде.

— В ташаците? — повтори Бренда. — Какво искате да кажете?

Мъжът посочи Томас.

— Говорех на момчето. Искам да кажа, че играта може да загрубее, ако не се държиш плътно до нас. Тъй като си женска и прочее.

Томас усети, че му призлява от този разговор.

— Звучи доста забавно. Но ние трябва да вървим. Да потърсим приятелите си. Може по-късно да се върнем.

Сега напред пристъпи вторият мъж. Беше нисък, с красиви черти на лицето и късо подстригана руса коса.

— Вие двамата сте още деца. Време е да научите някои житейски уроци. Време е да се позабавлявате. Официално ви каним на нашето парти. — Той произнесе бавно и тържествено последните думи.

— Благодаря, но не — отказа Бренда.

Русолявият измъкна от джоба си пистолет. Беше никелиран, с потъмняло дуло. И въпреки това изглеждаше страховито.

— Май не ме разбрахте — рече мъжът. — Поканата не е нещо, което се отклонява.

Високият грозник измъкна нож. Жената с конска опашка бе въоръжена с отвертка. Върхът й бе зацапан с потъмняла кръв.

— Е, какво ще кажете? — попита русият. — Ще дойдете ли с нас на забавата?

Томас погледна въпросително Бренда, но тя беше впила очи в лицето на русолявия. Явно се готвеше да направи нещо глупаво.

— Добре — побърза да отговори Томас. — Идваме.

Бренда извърна глава към него.

— Какво?

— Единият е с пистолет. Другият има нож. А жената държи отвертка! Не съм в настроение да ме бодат с остриета.

— Май хубавичкото ти приятелче не е никак глупаво — подметна русолявият. — Е, да идем да се позабавляваме. — Той обърна дулото на пистолета към стълбите и се усмихна. — След вас, драги гости.

Бренда очевидно бе кипнала от гняв, но осъзнаваше, че нямат друг избор.

— Добре — склони тя.

— Ето така ми харесвате — изхили се русолявият. — И без това няма от какво да се боите.

— Нищо лошо няма да ви сторим — добави високият. — Освен ако не започнете да се инатите. Повярвайте ми, към края на купона ще бъдете едни от нас.

Томас се опита да сподави нарастващата паника.

— Хайде да го направим — добави русолявият.

— Вас чакаме — другият отново кимна към стълбите.

Томас се пресегна и улови Бренда за ръката. Сетне я дръпна до себе си.

— Да вървим на забавата, скъпа — рече той. — Сигурно ще е доста весело там!

— Винаги се просълзявам, като видя хора, които се обичат — подметна жената. Тя вдигна ръка сякаш да избърше сълзите от очите си.

Докато крачеше към стълбите, Томас усещаше, че мъжът продължава да държи пистолета насочен към него. Спуснаха се надолу и се озоваха в тесен коридор, в който едва се побираха двама един до друг. Вратата нямаше дръжка. Томас повдигна вежди и се обърна към русолявия.

— Трябва да почукаш, ама по специален начин — захили се мъжът. — Три пъти бавно, три пъти бързо, после два пъти с кокалчетата.

Томас ненавиждаше тези хора. Мразеше начина, по който говорят, подигравателното им отношение въпреки любезните думи. Кой знае защо смяташе тези побърканяци за по-страшни дори от онзи тип, който им искаше носовете. Там поне знаеше какво да очаква.

— Направи го — прошепна Бренда.

Томас сви ръката си в юмрук и почука, както му бяха казали. Вратата се отвори почти веднага и музиката се усили като повей на вятър.

Мъжът, който ги посрещна, беше огромен, с обеци на носа и ушите и лице, изрисувано с татуировки. Косата му бе дълга и бяла и се спускаше надолу по раменете. Но Томас почти нямаше време да огледа всичко това, преди мъжът да заговори.

— Здрасти, Томас. Очаквахме те.