Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scorch Tials, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Ripcho (2017)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джеймс Дашнър

Заглавие: В Обгорените земи

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-507-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/746

История

  1. — Добавяне

17

Другите езерни останаха назад, изглеждаха доволни, че тримата първи ще се покажат. Томас примижа и засенчи с длан очи, за да се огледа. Трудно му беше да повярва, че след миг ще излезе навън, ще се окъпе в тази заслепяваща, ужасна светлина и ще се бори да оцелее.

Миньо пръв достигна отвора и протегна ръка нагоре. Кожата му засия, сякаш лумна в бял пламък.

След около минута Миньо прибра ръка и поклати глава.

— Горещо е. Невероятно горещо. — Той се обърна към Томас и Нют. — Ако ще го правим, най-добре първо да се увием с чаршафите, инак ще изгорим.

— Да изпразним вързопите — предложи Нют и свали своя от рамото си. — Ще използваме плата да си направим наметала. Ако се получи, ще приберем храната в половината от чаршафите, другата половина ще е за дрехи.

Томас вече бе изпразнил на пода своя вързоп, когато изтича при Уинстън.

— Ще приличаме на призраци — рече той. — Тъкмо ще изплашим лошите отвън.

Миньо не беше тъй внимателен като Нют, той просто разтвори своя вързоп и изсипа съдържанието му на стълбите. Езерните отдолу се наведоха да го събират.

— Смешник е този Томас. Да се надяваме горе да не ни чакат побърканяците. Макар че, ако питате мен, едва ли някой би стоял дълго на тази жега. Може пък да има дървета или някаква сянка.

— Не зная — сви рамене Нют. — Но я си представи, че ни дебнат някъде.

Томас нямаше търпение да види какво следва нататък. Да престане с предположенията и да се добере до солидни факти.

— Няма да разберем, докато сами не разучим. Да вървим. — Той се загърна с чаршафа и го завърза плътно около лицето си. — Как изглеждам?

— Като най-грозното девойче, което съм виждал някога — изхили се Миньо. — Благодари се на боговете горе, че си се родил, пич.

— Благодаря и аз.

Миньо и Нют последваха примера му и скоро и тримата вече бяха напълно загърнати. Момчетата измайсториха нещо като козирки над лицата си и Томас стори същото.

— Готови ли сте, сбръчканяци? — попита Миньо.

— Малко съм развълнуван, да ви призная — рече Нют.

Томас не знаеше дали това е точният израз, но наистина нямаше търпение да преминат към действие.

— Аз също. Да вървим.

Последните няколко стъпала бяха като изход от стара изба под яркото сияние на слънцето. Миньо се поколеба, сетне изтича нагоре и скоро бе погълнат от сиянието.

— Давай! — провикна се Нют и тупна Томас по гърба.

Томас почувства внезапен прилив на адреналин. Пое си дълбоко въздух, хукна след Миньо и чу, че Нют го следва по петите.

Веднага щом излезе на светло, той си даде сметка, че със същия успех можеха да се увият с прозрачен найлон. Тънкият плат беше безпомощен срещу изгарящата топлина, която се сипеше от небето. Той отвори уста да заговори, но в гърлото му нахлу нажежен въздух, който в миг унищожи всякакви останки от влага. Помъчи се да си поеме отчаяно въздух, ала вместо него в гърдите му лумнаха пламъци.

Макар че спомените му бяха оскъдни и разпокъсани, Томас не смяташе, че светът би трябвало да изглежда така.

Той примижа с очи срещу заслепяващото сияние и се блъсна в Миньо, като едва не го събори. Олюля се и направи нов опит да се загърне плътно, макар да бе безполезно. В тези първи няколко секунди навън едва не се поддаде на паниката. Другите двама езерни също дишаха тежко.

— Добре ли сте, момчета? — попита Миньо.

Томас изпъшка нещо полуутвърдително, а Нют отвърна:

— Бас държа, че току-що се озовахме направо в пъкъла. Миньо, знаех си, че ще свършиш така, но не и аз.

— Съгласен — отвърна Миньо. — Очите ме болят, но мисля, че започнаха да привикват със светлината.

Томас наведе глава и се помъчи да погледне какво има под краката му. Прах и почва. Няколко обгорели камъка. Чаршафът сияеше ярко с отразена светлина, сякаш бе скафандър от далечното бъдеще.

— Стига сте се озъртали — скастри ги Миньо. — Никого няма наоколо.

Томас се засрами от плахото си поведение, сигурно приличаше на малко хленчещо дете, увито в чаршаф. Повдигна глава и бавно огледа околностите.

Намираха се насред пустиня.

Отпред, докъдето му стигаше погледът, се виждаше само суха, безжизнена равнина. Нито едно дръвче. Нямаше дори храсти. Нямаше хълмове и планини. Само оранжево море от прах и камънаци, над което трептеше маранята, сякаш самият живот се бе изпарил и се възнасяше към безоблачното небе.

Томас се завъртя бавно в кръг. Едва от другата страна, в далечината, видя линия от нащърбени планини. На около половината път до тях зърна някакви постройки, разхвърляни като ненужни кутии. Сигурно беше градче, ала бе невъзможно да се определи големината му от подобно разстояние. Горещият въздух бе като постоянно местеща се полупрозрачна пелена.

Нажеженото до бяло слънце в небето вече бе клюмнало наляво от Томас и изглежда, се спускаше към хоризонта, което означаваше, че някъде нататък е запад и че градчето пред черно-червеникавата планинска верига се пада на север. Томас бе изненадан колко добре се ориентира, сякаш нещо се бе пробудило в душата му от забравеното минало.

— Какво може да е разстоянието до онези сгради? — попита Нют. След ехтящите в тунела звуци гласът му прозвуча като шепот.

— Ами нищо чудно да е на стотина мили — отвърна Томас. — Това трябва да е север. Дали там трябва да идем?

Миньо поклати глава под качулката.

— Няма начин, пич. Е, едва ли са сто мили, по-скоро са трийсет-четиресет. А до планините да има към шейсет.

— Брей, не знаех, че те бива да определяш разстоянието — подхвърли Нют.

— Аз съм бегач, сбръчканяко. В лабиринта човек постепенно привиква с тези неща, макар мащабът там да е друг.

— Плъха не се шегуваше за слънчевите изригвания — вметна Томас. — Прилича ми на следядрена пустиня. Интересно, дали целият свят е такъв?

— Моля се да не е — въздъхна Миньо. — Сега и на едно дръвче бих се зарадвал. Или на поточе.

Колкото повече Томас гледаше към града, толкова по-близо му изглеждаше. Дори трийсет мили му се струваха твърде много. Той откъсна бавно поглед.

— Дали пък тук ще е по-различно от това, което преживяхме в лабиринта? Там бяхме затворени зад стени и имахме всичко необходимо, за да оцелеем. Май на това му казват ирония, а?

— Нещо такова — съгласи се Миньо. — Ама и ти си един философ. — Той кимна към изхода. — Хайде. Да повикаме другите сбръчканяци и да се отправяме на път. Няма смисъл да губим време.

— Може би трябва да почакаме, докато слънцето залезе — предложи Нют.

— И да се оставим на милостта на онези метални топки? Без мен.

Томас кимна.

— И аз мисля, че ще е най-добре да се размърдаме. Като гледам — до залез-слънце остават няколко часа. Ще повървим, после ще си починем, а през нощта ще гледаме да се отдалечим още. Не бива да оставаме повече тук. Миньо очевидно бе съгласен с него.

— Планът си го бива — съгласи се Нют. — Само дано, като стигнем онова градче, то не се окаже пълно с побърканяци.

Сърцето на Томас се сви при тази мисъл. Миньо се върна при отвора и се наведе над него.

— Ей, шубета такива, събирайте припасите и излизайте!

Нито един езерен не възрази срещу плана.