Джеймс Дашнър
В обгорените земи (3)

3

Нечия ръка се стовари с все сила на рамото на Томас. Той извика уплашено и се завъртя. Зад него стоеше Миньо, втренчил поглед в лудия зад прозореца.

— Те са навсякъде — промълви. В гласа му се прокрадна ужас, който затрептя в съзвучие с ужаса в душата на Томас. Сякаш всичко, на което се бяха надявали допреди малко, бе изчезнало без следа. — И няма и следа от сбръчканяците, които ни спасиха.

Томас бе преживял немалко страшни неща през изминалите две седмици, но това надминаваше всичко. Да се почувстваш в безопасност само за да ти я отнемат. За миг дори му се дощя да скочи обратно в леглото и да се завие с надеждата, че всичко това е само сън. Побърза да прогони тази мисъл, заедно с мъждукащия спомен за майка му и за побъркания му баща. Томас знаеше, че някой трябва да се опита да овладее положението — нуждаеха се от план, за да оцелеят.

— Някой от тях успя ли да проникне вътре? — попита и изведнъж го завладя странно спокойствие. — Всички прозорци ли са с решетки?

Миньо кимна.

— Да. Беше твърде тъмно снощи, за да ги забележим, пък и бяха скрити зад завеси. Но сега се радвам, че ги има.

Томас огледа езерните наоколо, някои надничаха през прозорците, а други се бяха скупчили на малки групички. Всички изглеждаха завладени от ужас.

— Къде е Нют?

— Ето там.

Томас се обърна и видя по-голямото момче, учуден, че досега не го е забелязал.

— Какво става?

— Да не мислиш, че имам представа? Както ми изглежда, тези смахнати отвън ни искат за закуска. Трябва да намерим друго помещение, да свикаме събор. От тази врява имам чувството, че сякаш някой ми забива пирони в главата.

Томас кимна замислено. Беше съгласен с плана и очакваше Нют и Миньо да се заемат с организирането му. Той самият трябваше час по-скоро да установи връзка с Тереза — надяваше се, че предупреждението й е било само част от съня, видение на изтощен ум. Както и появата на майка му…

Момчетата се отдалечиха, като викаха и махаха с ръце. Томас погледна за миг към разбития прозорец и отмести поглед. Не искаше да вижда отново онова изтерзано лице и да чува виковете.

— Убийте ме! Убийте ме! Убийте ме.

Той се премести при отсрещната стена и се подпря на нея.

„Тереза — повика я мислено. — Тереза, чуваш ли ме?“

Почака, затворил очи, за да се съсредоточи. Протегна се с невидими ръце, сякаш в опит да я прегърне. Нищо. Нямаше дори следа от усещането за нейно присъствие.

„Тереза — повтори той по-настойчиво. — Къде си? Какво е станало?“

Никакъв отговор. Сърцето му сякаш забави ход, заплашвайки да спре напълно. Нещо бе станало с нея.

Той отвори очи и видя, че езерните са се скупчили до боядисаната в зелено врата, водеща към столовата, където снощи ги бяха нахранили с пица. Миньо натискаше безрезултатно дръжката. Беше заключено.

Имаше само още една врата, която водеше към банята и съблекалнята, откъдето нямаше изход. Ако не се броят прозорците. Всичките бяха с метални решетки. И слава богу. Защото зад всеки от тях се тълпяха дерящи гърлата си безумци.

Въпреки че тревогата го разяждаше като киселина, Томас спря за момент да търси връзка с Тереза и се присъедини към останалите езерни. Нют се опитваше да отвори вратата, но засега безрезултатно.

— Заключена е — рече накрая, отстъпи и вдигна ръце.

— Така ли бе, гений? — подхвърли презрително Миньо и стегна яките си бицепси. — Нищо чудно, че са те кръстили на Исак Нютон — такава невероятна способност за разсъждения.

Нют не беше в настроение за шеги. Или може би отдавна се бе научил да не обръща внимание на подигравките на Миньо.

— Да строшим бравата — предложи той и се озърна, сякаш очакваше наблизо услужливо да е оставен чук.

— Само да можеше тези… побърканяци отвън да млъкнат за малко — изохка Миньо и погледна към жената, която крещеше зад близкия прозорец. Лицето й бе прорязано от дълбока кървава резка, която стигаше до темето.

— Побърканяци? — повтори Пържитиган. Досега готвачът не се бе обадил. Томас си помисли, че изглежда по-изплашен дори отколкото беше по време на битката със скръбниците. Но може би сега бяха в още по-опасно положение. Когато си лягаха снощи, всичко изглеждаше толкова мирно и спокойно. Да, погледнато така, наистина положението им бе далеч по-неприятно.

Миньо посочи крещящата окървавена жена.

— Така се наричат. Не ги ли чу?

— Не ме интересува, дори да са се нарекли мъхнати върби — тросна се Нют. — Намерете ми нещо, с което да разбия проклетата врата!

— Ето — подаде му едно ниско момче пожарогасителя, който бе смъкнало от стойката на стената. Томас отново почувства угризение, че не знае името на момчето.

Нют сграбчи металния цилиндър, замахна и го стовари върху дръжката. Чу се оглушителен трясък и дръжката тупна на пода. Но едва след третия удар вратата се открехна навън — толкова, колкото да видят, че зад нея цари пълен мрак.

Нют стоеше мълчаливо, загледан в тесния процеп към тъмнината, сякаш очакваше през него да нахлуят демони от подземния свят. После подаде пожарогасителя на момчето, без да се обръща.

— Да вървим — рече. Томас си помисли, че долавя треперене в гласа му.

— Почакай — спря го Пържитиган. — Сигурни ли сме, че искаме да идем там? Може би вратата неслучайно е била заключена?

Томас не можеше да не се съгласи — нещо не беше наред тук.

Миньо застана до Нют, погледна Пържитиган и сетне спря погледа си на Томас.

— А какво друго ни остава? Да стоим тук и да чакаме тези безумци да нахлуят? Тръгвайте.

— Не виждам как ще влязат през решетките — посочи Пържитиган. — Хайде да помислим малко, а?

— Не е време за мислене — тросна се Миньо. Той изрита с крак вратата и тя се разтвори. Но мракът отвън не се разсея, а сякаш дори се сгъсти повече. — А и трябваше да го кажеш, преди да разбием вратата, сбръчканяко. Сега вече е късно.

— Мразя, когато си прав — промърмори недоволно Пържитиган.

Томас не можеше да откъсне поглед от зейналата врата. Споходи го мисълта, че нещо много сериозно се е объркало, щом дори хората, които ги бяха спасили, не се бяха появили досега. Но Миньо и Нют имаха право — за да разберат какво става, трябваше да излязат навън.

— По дяволите — изруга Миньо. — Аз съм пръв.

Без да чака отговор, той побутна вратата и изчезна отвън в мрака. Нют погледна неуверено Томас и го последва. Томас реши, че ще е най-добре да тръгне с тях.

Отвън бе толкова тъмно, че той неволно разпери ръце.

Светлината, която идваше зад тях, не разсейваше плътния мрак. Беше тъмно като в гроб. И миришеше. На нещо гадно.

— Ей, внимавайте — извика Миньо отпред. — Нещо… виси от тавана.

Томас чу странно поскръцване и сподавен вик. Сякаш Миньо се бе ударил в един от висящите полилеи. Нют, който пристъпваше вдясно, също изпъшка и се чу звук от влачещ се по пода метал.

— Маса — промърмори Нют. — Пазете се от масите.

Зад Томас се обади Пържитиган:

— Някой помни ли къде беше ключът за осветлението?

— Натам съм тръгнал — отвърна Нют. — Сигурен съм, че беше някъде тук.

Томас продължаваше да пристъпва слепешката. Все пак очите му започваха да привикват с тъмнината, сега вече различаваше очертания на сенки сред по-тъмни сенки. Да, тук нещо не беше наред. Имаше предмети там, където не би трябвало да ги има. Сякаш…

— Уф-уф-уф — изпъшка Миньо с отвращение, като да беше стъпил в купчинка цопла. В помещението отново се чу поскръцване.

Преди Томас да успее да реагира, той също се удари в нещо. Твърдо и със странна форма. Напипа плат.

— Намерих го! — извика Нют.

Чу се изщракване и помещението се озари в ярка флуоресцираща светлина, която за няколко секунди ги заслепи. Томас се олюля, отстъпи назад от това, в което се бе ударил, и неволно се блъсна в друг люлеещ се предмет.

— Ау! — извика Миньо.

Томас присви очи, погледът му взе да се прояснява. Огледа се и застина от ужасяващата сцена, на която стана свидетел.

Навсякъде из помещението от тавана висяха хора — бяха поне десетина на брой. Всичките бяха обесени за врата, въжетата се бяха впили в потъмнялата им кожа. Вкочанените им тела се поклащаха напред-назад, от бледите им устни се подаваха белезникави езици. Дрехите и лицата им му се струваха странно познати.

Томас неволно коленичи.

Той познаваше тези мъртъвци.

Това бяха хората, които ги бяха спасили. Предния ден.