Джеймс Дашнър
В обгорените земи (7)

7

Томас нямаше време да обмисля чутото от Нют. Още не знаеше дали е объркан, или изплашен, когато в помещението отекна камбанен звън. Той запуши инстинктивно уши, същото направиха и останалите.

Забеляза смущението по лицата им и в този момент позна звука. Беше същият сигнал като този, който прозвуча в лабиринта точно преди Кутията да докара Тереза. Алармата, използвана в Езерото, за да възвести появата на новак.

Но този път сигналът не се прекрати. Томас усети силно, нарастващо главоболие.

Езерните обикаляха из помещението и се озъртаха сякаш търсеха мястото, откъдето идваше звукът. Някои от тях седяха на койките, притиснали ушите си с длани. Томас също се озърташе, но безрезултатно. Не видя нито високоговорители, нито отвори в стените. Звукът сякаш идваше отвсякъде.

Нют го сграбчи за ръката и извика в ухото му:

— Това е алармата за новобранци!

— Зная!

— Защо звъни?

Томас повдигна безпомощно рамене. Откъде би могъл да знае отговора?

Миньо и Арис се върнаха в помещението, като се почесваха смутено по вратовете. Не им отне много време да разберат, че всички останали имат същите татуировки. Пържитиган бе отишъл до вратата за голямото помещение и тъкмо протягаше ръка към дръжката.

— Почакай! — извика импулсивно Томас. Изтича при Пържитиган, усещайки, че Нют го следва по петите.

— Защо? — попита готвачът, все още протегнал ръка към дръжката.

— Не зная — отвърна Томас, все още объркан от силния звук. — Заради алармата. Може да се е случило нещо лошо.

— Аха! — извика в отговор Пържитиган. — Ами ако се налага да се махнем по-бързо оттук?

Без да изчака отговора на Томас, той бутна вратата. Тя не помръдна и той я натисна по-силно. Когато и този път не поддаде, Пържитиган се облегна върху нея с цялата си тежест.

Никакъв резултат. Беше неподвижна като тухлена стена.

— Строшил си дръжката! — извика Пържитиган и блъсна вратата с длан.

Томас не искаше да се надвиква с него повече. Беше уморен и го болеше гърлото. Обърна се и се облегна на стената, скръстил ръце. Повечето от езерните изглеждаха обезсилени като него. Вероятно им беше омръзнало да търсят някакви отговори. Седяха по леглата или стояха прави с безизразни лица.

Изпълнен с отчаяние, Томас отново повика Тереза. Опита няколко пъти. Но тя не отговаряше, а и при този оглушителен звук не знаеше дали успява да се съсредоточи достатъчно. Все още усещаше отсъствието й, беше като да се събудиш без зъби в устата. Не ти е нужно огледало, за да разбереш, че ги няма.

И тогава алармата спря.

Никога досега не му се бе струвало, че тишината също може да има свой звук. Като бръмчене на пчели в кошер, изпълващо стаята толкова настойчиво, че Томас неволно размаха пръсти пред ушите си. Всеки дъх в помещението бе като експлозия, сравнен с невероятната тишина.

Пръв заговори Нют.

— Не ми казвайте, че ще ни тръснат още новаци.

— И къде според теб е Кутията? — попита насмешливо Миньо.

Леко поскръцване накара Томас да извърне глава към вратата за голямото помещение. Беше се отместила с няколко сантиметра, очертавайки черна ивица от тъмнина. Някой бе включил осветлението от другата страна. Пържитиган отстъпи назад.

— Сигурно искат да излезем — предположи Миньо.

— Ами излез ти пръв — предложи Пържитиган.

Миньо вече бе поел към вратата.

— Няма проблем. Може да се снабдим с поредната играчка, която да подритваме, когато няма какво друго да правим. — Когато се изравни с Томас, той спря. — Още един Чък винаги може да ни е от полза.

Томас не му се сърдеше. По свой начин Миньо му показваше, че на него също му липсва Чък. Но напомнянето за неговия приятел му причини болка. Инстинктът му подсказваше да не обръща внимание, и без това имаха предостатъчно ядове. Трябваше да се дистанцира по някакъв начин от чувствата си и да продължава напред. Стъпка по стъпка. Докато разбере цялата истина.

— Добре — рече той. — Ти ли ще идеш, или искаш аз да съм пръв?

— Какво пише на твоята татуировка? — попита тихо Миньо, без да обръща внимание на въпроса му.

— Няма значение. Да се махаме.

Миньо кимна, но все още не смееше да го погледне. После се усмихна, сякаш тревожните мисли в главата му внезапно се бяха разсеяли.

— Разбрах. Ако някое зомби ме захапе за крака, ти ще ме спасиш.

— Уговорено. — Томас нямаше търпение да приключат час по-скоро. Знаеше, че са на прага на поредната голяма промяна в тяхното нелепо пътуване, и не искаше да протака повече.

Миньо отвори вратата. Мракът отвън сякаш се бе сгъстил в тяхно отсъствие. Миньо прекрачи прага и Томас го последва.

— Почакай тук — прошепна Миньо. — Не е необходимо да играем на блъсканица с обесени мъртъвци. Нека първо намеря ключа за осветлението.

— Защо е изключено? — учуди се Томас. — Искам да кажа, кой може да го е направил?

Миньо се извърна и го погледна въпросително.

— Няма ли да престанеш с тези въпроси, пич? Има ли нещо досега, в което да си видял здрав разум? Млъкни и чакай.

Мракът бързо го погълна. Томас чуваше стъпките му по килима, сетне звука от триенето на ръката му в стената.

— Ето го! — извика той много близо, сякаш бе непосредствено до Томас.

Чу се изщракване и помещението се озари в светлина. За един кратък миг Томас не можа да си даде сметка какво точно се е променило. После осъзна, че беше изчезнала ужасната миризма на разложено.

И вече знаеше защо.

Нямаше ги труповете. Нямаше и следа, че изобщо са били тук.

Минаха няколко секунди, преди Томас да си даде сметка, че е спрял да диша. Пое си дълбоко въздух, докато оглеждаше ококорено голямото помещение. Нито подпухнали, висящи от тавана трупове, нито миризма.

Нют се промуши покрай него и стигна, накуцвайки, средата на помещението.

— Това е невъзможно — възкликна той и се завъртя бавно в кръг, загледан във въжетата, на които допреди малко се поклащаха мъртви тела. — Никой не би могъл да ги изнесе за толкова кратко време. А и да беше влязъл, щяхме да го чуем!

Томас направи няколко крачки встрани и се облегна на стената. Зад него от малкото помещение излязоха и останалите езерни, и Арис.

— Прав си — кимна Миньо. — Колко време бяхме вътре зад затворената врата? Двайсет минути? Няма начин някой да е преместил толкова бързо телата. А и това помещение е заключено отвътре.

— Да не говорим за миризмата — добави Томас.

Миньо кимна отново.

— Ама и вие, сбръчканяци такива, сте едни умници — подхвърли презрително Пържитиган. — Огледайте се. Няма ги, нали? Значи все някой трябва да се е погрижил за тях.

Томас не беше в настроение за спорове. Не искаше дори да го обсъждат. Труповете ги нямало, какво пък. Виждали са дори по-странни неща.

— Ей — обади се Уинстън. — Лудите отвън също са замлъкнали.

Томас се заслуша. Тишина.

— Смятах, че не можем да ги чуваме в другата стая. Но ти си прав — престанали са да крещят.

Всички изтичаха към другия край на помещението, където бе и тяхната спалня. Томас ги последва, любопитен да надзърне през прозореца и да види света отвън. Преди, когато там бяха побърканяците, бе твърде уплашен, за да се интересува от гледки.

— Това пък какво е сега? — провикна се неочаквано Миньо без повече обяснения изчезна в спалнята.

Докато се приближаваше, Томас забеляза, че всяко от момчетата спира на прага, ококорва очи и сетне пристъпва вътре. Изчака си реда, застанал зад Арис, и ги последва.

Изпита същия шок като останалите. Като цяло помещението приличаше на онова, в което бяха прекарали нощта. Но имаше някои съществени различия: зад металните решетки на прозорците бяха вдигнати тухлени стени, които напълно запречваха гледката навън. Единствената светлина сега идваше от лампите на тавана.

— Колкото и да са били бързи с труповете — рече Нют, сигурен съм, че не са имали време да вдигнат тези тухлени стени. Какво става тук?

Миньо доближи един от прозорците, пъхна ръка между решетките и докосна тухлената стена.

— Не поддава — обяви той.

— Дори не изглежда нова — промърмори Томас и на свой ред изпробва стената. Беше твърда и студена. — Мазилката е суха. Поредният им фокус.

— Фокус ли? — попита Пържитиган. — Какви ги говориш?

Томас повдигна рамене с безразличие. Все още искаше отчаяно да разговаря с Тереза.

— Не зная. Нали си спомняте Скалата? Скочихме във въздуха и изчезнахме през невидима дупка. Кой знае на какво още са способни тези хора.