Джеймс Дашнър
В обгорените земи (54)

54

Шепот в мрака.

Това бе първото, което Томас чу, когато дойде в съзнание. Нисък и рязък, като стържене на шкурка. Не разбираше нито дума. Беше непрогледно тъмно и му трябваше известно време да осъзнае, че е отворил очи.

Нещо студено и твърдо се опираше в лицето му. Подът. Не беше помръднал, откакто газът го повали. Странно, но главата вече не го болеше. Всъщност не изпитваше болка никъде по тялото. Вместо това го бе изпълнило странното усещане за еуфория, от което му се зави свят. Може би беше щастлив, че още е жив.

Той се опря с ръце, надигна се и приседна. Колкото и да се озърташе, не виждаше нищо в мрака. Зачуди се кога ли бе изгаснало зеленото сияние.

Тереза.

Еуфорията му се стопи в миг. Спомни си какво бе направила с него.

Но от друга страна…

Не беше мъртъв. Освен ако така изглеждаше задгробният живот.

Постоя седнал няколко минути, докато съзнанието му се проясни напълно, после се изправи и плъзна ръце наоколо.

Три студени метални стени с малки отвори в тях. Четвъртата бе гладка и на допир изглеждаше от пластмаса. Определено бе в същото помещение.

Той удари с юмрук по вратата.

— Ей! Има ли някой там?

В главата му бе истинска бъркотия от мисли, картини и видения. Пробуждаха се отново и спомените, възстановили се след Промяната в лабиринта. Той наистина бе част от плановете на ЗЛО, част от случващото се. Двамата с Тереза бяха близки — бяха най-добри приятели. Всичко бе правилно. Вършеха го в името на едно по-голямо добро.

Само че Томас вече не се чувстваше както преди малко. Изпълваха го гняв и срам. Как е могъл да оправдае това, което правят? Каквото прави ЗЛО? Та той и останалите са само деца. Хлапета! Вече не се харесваше. Не знаеше какво го бе накарало да стигне тази повратна точка. Но нещо в него се бе пропукало.

А после и Тереза. Как можеше да изпитва подобни чувства към нея?

Чу се тропот, после тихо свистене.

Вратата започна да се отваря навътре. На прага, окъпана в бледата светлина на ранната утрин, стоеше Тереза, обляна в сълзи. Веднага щом се освободи достатъчно място, тя го прегърна и притисна лицето си в неговото.

— Съжалявам, Том — рече, сълзите й оставяха мокри дири по бузата му. — Толкова много съжалявам. Те казаха, че ще те убият, ако не направим каквото ни нареждат. Независимо колко е ужасно. Съжалявам, Том!

Томас сякаш бе онемял, нямаше сили да отвърне и на прегръдката й. Предателство. Надписът на вратата на Тереза, разговорите между хората в неговите видения. Всичко си заставаше на мястото. Нищо чудно отново да се опитва да го измами. Едно бе сигурен, вече не бива да й вярва, нито в сърцето си бе готов да й прости.

От друга страна, не можеше да отрече, че в края на краищата Тереза бе спазила първоначалното си обещание пред него. Беше извършила тези ужасни неща въпреки волята си. Това, което му бе казала в онази барака, се оказа вярно. Но той знаеше също така, че нещата вече никога няма да са същите между тях.

Най-сетне намери сили да я избута назад. Искреността в разплаканите й очи не можа да премахне съмненията му.

— Аа… дали първо да не ми кажеш какво стана?

— Предупредих те, че трябва да ми имаш доверие. Че ще ти се случат много лоши неща. Но и че всичко ще е само игра. — Тя се усмихна и Томас изведнъж осъзна, че търси причини да й прости.

— Да, но все пак положи доста големи усилия, особено когато ме вкарахте с бой в газовата килия. — Не можеше да не даде воля на стаилото се в сърцето му недоверие. Погледна към Арис. Момчето имаше смутен вид, сякаш се бе намесил в дълбоко личен разговор.

— Съжалявам — промълви Арис.

— Защо не ми казахте, че се познавате отпреди? — попита Томас. — Какво… — запъна се, не знаеше как да продължи.

— Всичко бе само сцена, Томас — изтъкна Тереза. — Трябва да ни повярваш. От самото начало ни увериха, че няма да умреш. Че тази стая има свое предназначение и после всичко ще приключи. Съжалявам.

Томас погледна към отворената врата.

— Май ще ми трябва малко време да обмисля станалото — рече. Тереза искаше да й прости, всичко да стане както преди. Инстинктът му подсказваше да скрие огорчението си, но не беше никак лесно.

— Какво стана вътре? — попита Тереза.

Томас я погледна.

— Защо ти първа не ми обясниш? Мисля, че го заслужавам.

Тя се опита да го улови за ръката, но той се дръпна. Болката, която се изписа на лицето й, подсили желанието за разплата.

— Виж — поде тя. — Прав си. Заслужаваш обяснение. Мисля, че няма нищо лошо, ако ти кажем всичко. Не че ни е известно кой знае колко.

Арис се покашля, за да покаже, че иска да се намеси.

— Но най-добре да го направим, докато вървим. Или тичаме. Остават ни само няколко часа. Днес е денят.

Думи, които извадиха Томас от вцепенението. Той погледна часовника си. Оставаха само пет часа и половина, ако Арис беше прав, че двете седмици са изминали. Томас бе изгубил представа за времето, докато бе затворен в килията. Нищо не би имало значение, ако не успеят да се доберат до безопасното място. Дано Миньо и другите вече да са го намерили.

— Добре. Да забравим за момента станалото — смени темата той. — Открихте ли нещо навън? Докато идвахме, видях…

— Знаем — прекъсна го Тереза. — Но от сградата няма и следа. Нищо. На дневна светлина изглежда дори по-лошо. Докъдето ти стига погледът, само пущинак. Нито дръвче, нито хълм, камо ли безопасен пристан.

Томас се взря в двамата.

— Тогава какво ще правим? Къде ще отидем? — Помисли си за Нют, Миньо и езерните, за Хорхе и Бренда. — Да сте виждали някого от останалите?

— Момичетата от моята група са долу — отвърна Арис. — На около две мили оттук. Забелязахме твоите приятели в подножието на планината, на една миля в западна посока. Не съм сигурен, но май всички са налице и вървят в същата посока, в която и момичетата.

Томас почувства облекчение. Приятелите му бяха успели — дано са оцелели всички до един.

— Трябва да тръгваме — припомни им Тереза. — Това, че не открихме нищо, не значи, че ще се откажем. Кой знае какво са намислили от ЗЛО. Не ни остава друга възможност, освен да правим каквото ни нареждат. Хайде.

За един кратък миг Томас бе изкушен да махне с ръка, да седне и да се откаже от всичко. Каквото има да става — да става. Но това желание се изпари почти в мига, когато се появи.

— Добре, да вървим. Но най-добре да ми разкажете всичко, което знаете.

— Ще ти разкажа — обеща Тереза. — Какво ще кажете обаче да се затичаме, след като излезем от тази мъртва гора?

Арис кимна, а Томас завъртя очи.

— Моля те. Аз съм бегач.

Тя повдигна вежди.

— Е, тогава ще видим кой пръв ще се откаже.

Томас само поклати глава и продължи нататък.

С наближаване на утрото небето не просветля особено. Появиха се тъмни, оловносиви облаци, толкова гъсти, че Томас не можеше да определи времето.

Облаци. Последният път, когато това се случи…

Може би бурята няма да е толкова силна. Може би…

Веднага щом напуснаха гората, пред тях изникна добре отъпкана пътека, която водеше надолу и лъкатушеше напред-назад по планинския склон. Томас прецени, че ще им трябват няколко часа, за да се спуснат в подножието, и че тичането по покритата с камъни пътека бе идеална предпоставка да си строшат по някой глезен. А стане ли това, никога няма да стигнат.

Тримата решиха да ускорят ход, но да не бягат. Арис пое пръв, след него Томас, а последна бе Тереза. Облаците над тях се снишиха и ускориха своя бяг, вятърът сякаш духаше без определена посока. Точно както бе казал Арис, Томас успя да различи две отделни групи в пустошта под тях — неговите приятели езерните, недалеч от подножието, и група Б, на около миля по-навътре.

Томас изпита облекчение и започна да крачи по-леко.

След третия завой Тереза го застигна и заговори:

— Ако искаш, мога да продължа оттам, където прекъснахме.

Томас кимна. Не можеше да повярва колко добре се чувства — болката от ударите бе изчезнала, стомахът му бе пълен, свежият въздух го изпълваше с увереността, че е жив и с възстановени сили. Нямаше представа какво е имало в газа, който бе вдишал, но изглежда, съвсем не е бил отровен. Измъчваше го единствено недоверието към Тереза, не му се искаше да бъде кой знае колко любезен с нея.

— Всичко започна, когато разговаряхме посред нощ — първия път след спасяването от лабиринта. Бях в просъница и после в стаята ми се появиха някакви хора със странни дрехи. Доста страшно изглеждаха. С издути работни комбинезони и очила.

— Сериозно? — попита Томас през рамо. Приличаха на хората, които бе видял след прострелването.

— Направо ми изкараха акъла — опитах се да се свържа с теб, но внезапно връзката бе прекъсната. Говоря за телепатичната ни връзка. Не зная как разбрах, но си дадох сметка, че вече я няма. От тогава до този момент се възстановява спорадично.

Тя внезапно заговори в ума му.

„Сега ме чуваш, нали?“

„Да. Двамата с Арис разговаряхте ли, докато бяхме в лабиринта?“

„Ами ние…“

Тя млъкна и когато Томас я погледна, на лицето й се четеше угриженост.

„Какво има?“ — попита, като не откъсваше поглед от пътеката.

„Не искам да навлизам в това.“

— Да навлизаш в… — Той се усети, преди да е продължил на глас. „В какво да навлизаш?“

Тереза не отговори.

„Да навлизаш в какво?“ — почти извика той в ума й.

Тя остана смълчана известно време, преди да отговори.

„Да, двамата с него разговаряхме, след като се появих в Езерото. И най-вече докато бях в онази глупава кома.“