Джеймс Дашнър
В обгорените земи (34)

34

Следващите трийсет секунди бяха най-ужасните в живота на Томас.

В началото побърканякът се бореше с тях. Сетне тялото му се разтърси от конвулсии. Бренда се опитваше да го задържи, а Томас завъртя ножа в раната. Заби го още по-дълбоко. Ала животът сякаш не бързаше да напуска нещастника и безумните светлинки в очите му гаснеха бавно, както и притихващите му стонове.

Когато най-сетне заразеният с изблика мъж издъхна, Томас се отпусна назад. Пое си мъчително въздух.

Току-що бе убил човек. Беше отнел живота на друг. Струваше му се, че вътрешностите му са пълни с отрова.

— Трябва да вървим — подкани го Бренда. — Онези със сигурност са чули шума от борбата. Ела.

Томас не можеше да повярва с какво безразличие говореше тя, колко бързо се бе съвзела от стореното. Но от друга страна, нямаха кой знае какъв избор. В далечината по коридора вече се чуваха звуци като от препускаща към тях глутница хиени.

Томас се надигна, изтощен и разяждан от чувството за вина.

— Добре, но искам да приключим с това — рече той. Първо сребристите топки, които обезглавяваха. А сега и боят с побърканяци в тъмнината.

— За какво говориш?

Беше му писнало да се влачи из тези тъмни тунели.

— Искам дневна светлина. Каквото и да ни струва това. Още сега.

Бренда не възрази. Поведе го по криволичещи коридори и скоро стигнаха до ръждясала метална стълба, водеща към небето. Обезпокоителните звуци от побърканяците останаха нейде назад. Смях, призиви и налудничав кикот. И самотни писъци.

Дупката, през която се измъкнаха, беше доста тясна. Когато се изправиха, озоваха се под привечерно небе, заобиколени от всички страни от високи сгради. Счупени прозорци. Боклуци по улиците. Няколко трупа. Миризма на прах и разложено. Горещина.

И никакви хора. Поне не живи във всеки случай. За миг Томас се изплаши да не би труповете да са на неговите приятели, но не се оказа така. Бяха на възрастни мъже и жени и в напреднал стадий на разложение.

Бренда се завъртя бавно, оглеждайки околностите.

— Добре, планините трябва да са надолу по тази улица — посочи тя. Високите сгради пречеха да видят къде е слънцето.

— Сигурна ли си? — попита Томас.

— Да, ела.

Поеха по улицата, а Томас непрестанно се озърташе и надничаше през счупените прозорци. Надяваше се да види Миньо и останалите езерни. И се молеше да не зърне там някой побърканяк.

Вървяха, докато се стъмни. Понякога чуваха викове в далечината или звуци от падащи предмети в сградите, покрай които минаваха. Веднъж Томас видя група от десетина души да пресича улицата на няколко пресечки пред тях, но изглежда, те не ги забелязаха.

Точно преди дневната светлина да изчезне съвсем, те свиха зад един ъгъл и за пръв път видяха края на града, на около миля по-нататък. Постройките свършваха изведнъж и зад тях в цялото си величие се издигаха планините. Бяха доста по-високи, отколкото Томас си бе представял, когато ги видя за пръв път преди няколко дена. С безжизнени скалисти склонове. Без снежни върхове — още един мъгляв спомен от детинството.

— Да изминем ли и остатъка от пътя? — попита Томас.

Ала Бренда вече се оглеждаше за подходящо скривалище.

— Изглежда изкушаващо, но не бива. Първо, твърде е опасно да се движим тук нощем. И второ, няма да има къде да се скрием, докато не стигнем планините. Което никак не ми се нрави.

Макар Томас да не харесваше идеята да прекарат още една нощ в града, бе принуден да се съгласи. Нищо обаче не можеше да прогони безпокойството му за съдбата на останалите езерни.

— Добре — склони той с отпаднал глас. — Къде ще идем?

— Последвай ме.

Навлязоха в една уличка, която завършваше с тухлена стена. В началото Томас не хареса идеята да се настанят на място само с един изход, но Бренда го убеди — побърканяците едва ли щели да влязат в улица, която не води никъде. Освен това, посочи тя, имаше няколко големи, ръждясали камиона, в които можеха да се скрият.

В края на краищата се настаниха в една от машините, която сякаш някакво чудовище бе разкъсало отвътре. Седалките бяха съдрани, но имаше достатъчно мека тапицерия, а и кабината бе просторна. Томас седна зад волана и изтика седалката максимално назад. Кой знае защо, след като се качиха в кабината, се почувства по-спокоен. Бренда се намести вдясно от него. Навън бързо се смрачаваше и от счупените прозорци долитаха виковете на побърканяците.

Томас бе изнурен до смърт. Болеше го цялото тяло. Дрехите му бяха покрити със засъхнала кръв. По-рано се бе опитал да си измие ръцете, но Бренда му се сопна, че не разполагат с много вода. Ала как да търпи тази кръв по ръцете, кръвта на убития побърканяк… не можеше да го понесе. Сърцето му се свиваше всеки път, когато си спомняше за случката, и вече не смееше да отрече неизбежното — дори и да не е бил заразен с изблика преди, този път със сигурност го е пипнал.

И ето че сега, седнал в тъмното и отпуснал глава, той не можеше повече да сдържа мислите, които го измъчваха през този ден.

— Аз го убих — прошепна Томас.

— Да, така е — каза Бренда с мек глас. — Иначе той щеше да убие теб. Бъди сигурен, че си направил каквото трябва.

Искаше му се да й повярва. Онзи тип наистина бе неизлечимо болен. Вероятно и без това скоро щеше да умре. А и наистина бе готов да ги убие. Томас бе постъпил правилно. Но вината продължаваше да го разяжда. Не беше никак лесно да приеме случилото се.

— Беше толкова… ужасно. Брутално. Бих предпочел да го застрелям от разстояние… ако имах оръжие.

— Така е. Съжалявам, че се случи.

— Ами ако отсега нататък всяка нощ, докато заспивам, в съзнанието ми се появява лицето му? Ако идва в сънищата ми? — Беше ядосан на Бренда, че го накара да промуши побърканяка в гърдите.

Тя се завъртя на седалката и се обърна към него. Лунната светлина я озари достатъчно, за да види тъмните й очи и изцапаното лице. Кой знае защо, докато я разглеждаше, му се прииска при него да се върне Тереза.

Бренда протегна ръка и хвана неговата. Той й позволи, но не я стисна на свой ред.

— Томас? — повика го тя, макар да гледаше в нея.

— Да?

— Спаси не само твоята кожа, ако не знаеш. Спаси и моята. Не мисля, че щях да се справя сама с онзи побърканяк.

Томас кимна, но не отговори. Душата му се раздираше от мъка. За приятелите, които бе изгубил. За загиналите. За Чък например. За изчезналата Тереза. Беше едва на половината път до онова „безопасно място“ и щеше да прекара нощта с непознато момиче насред град, пълен с кръвожадни безумци.

— С отворени очи ли спиш? — попита го тя.

Томас се усмихна измъчено.

— Не. Просто си мислех колко е гаден животът.

— Моят също. Мнооого гаден. Но се радвам, че съм с теб.

Простички думи, но Томас затвори с благодарност очи.

Изведнъж болката в душата му се преобрази в някакво ново чувство към Бренда, сходно на това, което бе изпитвал към Чък. Мразеше хората, които й бяха сторили това, които я бяха принудили да живее по такъв начин.

— И аз се радвам — рече той. — Няма по-лошо нещо от това да си сам.

— Те убиха баща ми.

Томас повдигна глава, учуден от внезапната промяна в темата на разговора.

— Какво?

— Говоря за ЗЛО — поясни Бренда. — Той се опита да им попречи да ме отведат, крещеше като побъркан и ги нападна с… мисля, че беше дървена точилка. — Тя се разсмя. — А те го застреляха в главата. — В очите й блеснаха сълзи.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Стана пред очите ми. Видях как животът го напуска още преди да бе тупнал на пода.

— О, бедната! — Томас поклати глава. — Наистина… съжалявам. Моят най-добър приятел бе убит с нож пред мен. Издъхна в прегръдките ми. Ами майка ти? — попита той.

— Тя ни бе напуснала доста преди това. — Томас реши да не разпитва, пък и Бренда не уточни.

— Толкова ме е страх да не полудея — въздъхна момичето след дълга пауза. — Струва ми се, че вече започва. Светът ми изглежда някак странен. Понякога ме спохождат необясними мисли. Друг път имам усещането, че въздухът се… втвърдява. Нямам представа какво може да означава това, но е толкова страшно. Определено съм тръгнала по онзи път. Избликът бавно прояжда ума ми.

Томас отмести поглед.

— Не се предавай — измънка той. — Щом се доберем до безопасното място, ще те излекуват.

— Фалшиви надежди — възрази тя. — Но сигурно така е по-добре, отколкото да ги няма въобще.

Тя стисна ръката му. Този път Томас отвърна със същото.

И после, колкото и да бе невероятно, се унесе в сън.