Джеймс Дашнър
В обгорените земи (19)

19

Трепкащият въздух не позволяваше да разгледат по-добре двамата непознати, докато не се приближиха на стотина крачки. Томас не сваляше очи от тях. Помнеше много добре побърканяците, които бе видял преди няколко дни зад решетките на прозореца. Но тези хора го плашеха по различен начин.

Двамата спряха на десетина крачки от групата езерни. Единият бе мъж, другият се оказа жена, макар че Томас успя да определи това само по извивките на тялото. Лицата и главите им бяха скрити под качулки от бежов плат с отвори отпред, през които да гледат и дишат. Дрехите им бяха съшити от различни парцали и пристегнати с презрамки от дънков плат. Нищо не се подаваше на слънцето, освен ръцете им, които бяха почернели и напукани.

Двамата стояха там задъхани като болни кучета.

— Кои сте вие? — провикна се Миньо.

Непознатите не отговориха, нито помръдваха. Само гърдите им се повдигаха и спускаха. Томас ги разглеждаше изпод качулката — не можеше да повярва, че някой е в състояние да тича толкова бързо и да не умре от прегряване.

— Кои сте вие? — повтори Миньо.

Вместо да отговорят, двамата непознати се разделиха и се заеха да заобикалят на равно разстояние езерните. Очите им, скрити зад покривалата, оставаха втренчени в момчетата, сякаш преценяваха силите им. Томас се напрягаше все повече, дразнеше се, че не може да ги вижда едновременно. Обърна се и бавно ги проследи, докато се срещнаха от другата страна и отново спряха, извърнати към тях.

— Ние сме повече от вас — провикна се Миньо, но гласът му издайнически потрепери. — Говорете. Кажете ни кои сте.

— Ние сме побърканяци.

Думите излетяха от гърлото на жената на пресекливи звуци. Тя посочи към града, от който бяха дошли.

— Побърканяци? — попита Миньо, изправен срещу тях. — Като онези, които се опитаха да проникнат в нашата сграда преди няколко дни?

Томас се съмняваше, че непознатите разбират за какво им говори Миньо. Всъщност езерните бяха изминали доста дълъг път от онова място — през равнотранспорта.

— Ние сме побърканяци — повтори мъжът, гласът му бе по-ясен. Но в него не се долавяше дружелюбност. Той посочи над езерните, точно както бе сторила неговата спътница. — Дойдохме да проверим дали вие сте побърканяци. Дойдохме да видим дали имате изблика.

Миньо се обърна и изгледа околните момчета с повдигнати вежди. Никой не проговори. Той се завъртя отново.

— Един тип ни каза, че сме заразени с изблика. Какво можете да ни кажете за него?

— Няма значение — отвърна мъжът и платът около устните му се размърда. — Щом го имате, скоро ще разберете.

— Добре де, а вие какво искате? — намеси се Нют и застана до Миньо. — Какво значение дали сме побърканяци, или не?

Този път заговори жената, която сякаш не бе чула въпроса.

— Как стигнахте в Обгорените земи? Откъде идвате? Как се появихте тук?

Томас бе изненадан от въпросите. Побърканяците, които бяха видели зад прозорците на спалното, изглеждаха безумни като животни. Тези тук имаха достатъчно интелигентност, за да осъзнаят, че групата им се е появила отнякъде. Нямаше нищо в посоката, противоположна на града.

Миньо се наведе да се посъветва с Нют, сетне доближи и Томас.

— Какво да им кажем?

Томас сви рамене.

— Не зная. Истината, може би?

— Истината? — повтори насмешливо Миньо. — Каква идея само, Томас. Ти си гениален, както винаги. — Той отново се обърна към побърканяците. — Пратени сме от ЗЛО. Излязохме от един отвор в края на тунел. Трябва да изминем сто мили на север и да прекосим Обгорените земи. Това говори ли ви нещо?

И този път отговорът нямаше връзка с въпроса.

— Не всички побърканяци са изгубени — рече мъжът. — Не всички са превъртели. — Произнесе последната дума натъртено. — Различните са на различни нива. Трябва да се научите с кого да се сприятелявате и кого да избягвате. Или убивате. Побързайте, ако ще вървите след нас.

— А вие къде отивате? — попита Миньо. — Видях, че дойдохте откъм града. Там ли живеят побърканяците? Имате ли вода и храна?

Томас се чувстваше по същия начин като Миньо — жадуваше да задава въпроси. Дори му хрумна мисълта да пленят тези двамата и да ги накарат да отговарят. Но за момента непознатите, изглежда, нямаха никакво намерение да им помагат. Те отново се разделиха, за да обиколят групата на езерните.

Веднага щом се събраха отново, жената произнесе няколко последни думи:

— Дори и да го нямате, скоро ще се прояви. Същото е и с другата група. Тази, която трябва да ви избие.

После двамата непознати се обърнаха и хукнаха обратно към града, оставяйки момчетата в объркано мълчание. Не след дълго силуетите им се скриха зад завесата от нагорещен въздух и прах.

— Другата група? — повтори някой. Може би беше Пържитиган. Томас бе твърде смутен от чутото, за да обърне внимание кой е бил.

— Чудя се дали нямат предвид моята група? — промърмори Арис. Томас го погледна.

— Група Б? — попита той. — Смяташ ли, че вече са стигнали града?

— Че на кого му пука? — намеси се Миньо. — Говорят тези неща, за да ни отвлекат вниманието. Например от въпроса за болестта.

Томас неволно докосна татуировката на шията си. Думите, написани там, го плашеха.

— Може би тя нямаше предвид всички нас. — Той посочи с пръст надписа. — Може би е говорила само за мен. Не видях накъде гледа.

— Че откъде ще знае кой си? — възрази Миньо. — Всъщност, наистина няма значение. Ако някой ще се опита да убие теб или мен, вероятно накрая ще се разправи и с останалите. Нали така?

— Толкова си мил — подсмихна се Пържитиган. — Върви с Томас и сподели съдбата му. Аз мисля да се измъкна в друга посока и да продължа да си живуркам с гузна съвест. — По погледа му личеше, че се шегува, но Томас заподозря, че дълбоко в себе си вероятно храни подобна мисъл.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джак. Беше преметнал ръката на Уинстън през рамото си и го прикрепяше. За щастие, наметалото криеше ужасните рани на главата на нещастника.

— Какво мислиш? — обърна се Нют към Миньо.

Миньо завъртя очи.

— Продължаваме напред, ето какво. Вижте, нямаме кой знае какъв избор. Ако не стигнем града, ще пукнем тук от жега и жажда. Ако се доберем до него, ще си намерим заслон и може би храна и вода. А пък побърканяците да правят каквото искат.

— Ами група Б? — попита Томас и отново погледна към Арис. — Или за когото говореха. Ако наистина искат да ни убият? Нямаме никакво оръжие.

— Имаме — сви демонстративно мускули Миньо. — Ако тези момичета са убили приятелката на Арис, заслужават съдбата, която ги чака. Но мисля, че ще си плюят на петите.

— Ако са въоръжени? — продължаваше да упорства Томас. — Или са обучени да се бият? Ако не са те, а някакви човекоядни паяци? Или хиляди побърканяци?

— Томас… спри! — Миньо въздъхна уморено. — Защо не млъкнете всички? Край с въпросите. Освен ако не става въпрос за нещо, което наистина ни заплашва, ще ви помоля да запазите тревогите за себе си. Ясно?

Томас се усмихна, макар да не знаеше причината да му олекне. По някакъв начин думите на Миньо му бяха вдъхнали увереност и може би малко надежда. Вярно е, че трябва просто да продължават напред. Това беше.

— Така е по-добре — рече Миньо и кимна доволно. — Някой друг да иска да чишка в гащите и да плаче за мама?

Чу се сподавен кикот, но никой не заговори.

— Добре. Нют, ти води отпред, нищо че куцаш. Томас, ти си последен. Джак, вземи някой да ти помага за Уинстън. Тръгваме.