Джеймс Дашнър
В обгорените земи (39)

39

Въпреки всичко преживяно Томас не можеше да си спомни друг момент, в който да е бил толкова объркан.

— Какво… как… — пелтечеше той, опитвайки се да каже нещо.

Миньо го дари с топла усмивка. Приятна гледка, въпреки външния му вид.

— Току-що ви открихме. Нима смятахте, че ще оставим тези типове да правят с вас каквото си искат? Длъжници сте ми и двамата. — Той се приближи и започна да реже тиксото.

— Как така току-що сте ни открили? — Томас бе толкова щастлив, че едва се сдържа да не се изкиска като идиот. Не само бяха спасени, но и приятелите им се оказаха живи.

Миньо продължи да реже лепенката.

— Хорхе ни водеше през града, стараеше се да избягва побърканяците и да ни снабдява с храна. — Той приключи с Томас и отиде да освободи Бренда, като продължаваше да говори през рамо. — Вчера сутринта се разпръснахме, за да разузнаем наоколо. Пържитиган надзъртал в една малка уличка тъкмо когато трима типове ви заплашили с пистолет. Върна се, а ние се заехме да подготвим нападението. Тези сбръчканяци бяха налягали да спят или се бяха надрусали до козирката.

Веднага щом Миньо я освободи, Бренда се надигна — не можеше да определи дали е ядосана, или просто разтревожена. Тя смъкна лепенката от устата си.

Томас се изправи и едва сега усети колко зле се чувстваше Виеше му се свят и го цепеше главата. Той приседна на стола.

— Ей, някой да има аспирин?

Миньо се разсмя. Бренда бе отишла в подножието на стълбището и стоеше там, скръстила ръце. Нещо в позата й подсказваше, че наистина е ядосана. И тогава той си спомни какво й бе казал малко преди да изгуби съзнание от дрогата.

„О, по дяволите!“ — изруга мислено. Беше й заявил, че никога не може да замени Тереза.

— Бренда? — повика я той изплашено. — Добре ли си?

Нямаше начин да обсъждат разговора и танца пред Миньо.

Тя кимна, но не погледна към него.

— Добре съм. Да вървим. Искам да видя Хорхе. — Кратки, лишени от емоции думи.

Томас изстена и се престори, че причината за това е главоболието. Естествено, че ще му е сърдита. Дори нещо повече.

А може би си е въобразявал твърде много и всъщност тя не се интересува от него?

Миньо се доближи и му подаде ръка.

— Хайде, приятелче. Не зная колко те цепи главата, но трябва да вървим. Иначе онези пленници горе току-виж се надигнали.

— Пленници? — попита Томас.

— Наречи ги както щеш — не бива да им позволим да ни попречат да се измъкнем оттук. Десетина от нашите държат двайсет техни. Положението не е никак розово. Всеки момент могат да опитат да си върнат свободата. Веднага щом им попремине махмурлукът.

Томас се надигна. Болката в главата го накара да се люшне напред, сякаш някой го натискаше в очите отвътре. Той почака малко, докато светът престана да се върти. После си пое дъх и рече:

— Ще се оправя.

Миньо се усмихна.

— Мъж и половина. Идвай.

Томас последва приятеля си по стълбите. Спря до Бренда, но не й каза нищо. Миньо го погледна с вдигнати вежди, сякаш го питаше „Какво й става?“, но Томас само поклати глава.

Миньо сви рамене и излезе от помещението, но Томас остана до Бренда. Тя отказваше да отвърне на погледа му.

— Съжалявам — промълви неуверено той. — Това, което казах…

— Да не мислиш, че ми пука за теб и приятелката ти? — тросна се тя. — Само танцувахме и си прекарвах добре. Нима смяташ, че съм влюбена в теб? Че нямам търпение да поискаш ръката ми? О, я се стегни.

В думите й имаше толкова силен гняв, че той неволно отстъпи назад. Преди да успее да отговори, тя изтича нагоре по стълбите. Никога досега не бе изпитвал толкова силна мъка по Тереза. Кой знае защо му хрумна да я повика мислено. Но тя не отговори.

Миризмата го посрещна още преди да се озове в помещението с дансинга.

На пот и повръщано.

По пода се въргаляха тела, едни спяха, други се бяха подпрели и трепереха, някои изглеждаха като мъртви. Нют, Хорхе и Арис стояха на пост и бавно кръжаха между налягалите.

Томас откри Пържитиган и още неколцина. Изпита облекчение при вида им.

— Момчета, какво стана с вас? Къде се загубихте?

— Ей, това е Томас! — изрева радостно Пържитиган. — По-грозен и по-жив от всякога!

Нют се приближи с радостна усмивка на лицето.

— Томи, радвам се, че не си ритнал камбаната. Ужасно много се радвам.

— Аз също — призна Томас и едва сега осъзна, че това всъщност е новият му живот. Така ще се среща и разделя с хора. — Всички ли са тук? Къде бяхте? Как се озовахте на това място?

Нют кимна.

— Все още сме единайсет. Плюс Хорхе.

— А някаква следа от Баркли и останалите? — попита Томас

— Те ли устроиха експлозията?

— Не сме ги виждали оттогава — отвърна Хорхе, застанал до вратата. Държеше в ръката си зловеща на вид сабя, чието острие бе опрял на рамото на високия. До него, свита на пода, лежеше жената с конска опашка. — Измъкнахме се доста бързо, а те не посмяха да ни последват към центъра на града.

Видът на високия пробуди тревогата в душата на Томас. Русолявият? Къде ли е? Как Миньо и останалите са се справили с неговия пистолет? Той се огледа, но не го видя никъде в помещението.

— Миньо — прошепна Томас и му махна да се приближи. После се наведе към него. Нют също се присъедини към тях.

— Имаше един тип с къса руса коса. Мисля, че той им беше водачът. Какво стана с него?

Миньо сви рамене и погледна въпросително Нют.

— Трябва да се е измъкнал — рече Нют. — Не можахме да задържим неколцина.

— Защо? — попита Миньо. — Какво те тревожи?

Томас се огледа и продължи с още по-тих шепот:

— Той имаше пистолет. Единственият, въоръжен с нещо по-опасно от нож. И не беше никак добронамерен.

— Че на кого му пука? — сви рамене Миньо. — До час ще сме напуснали този гаден град. Тръгваме веднага.

Томас реши, че това е най-доброто предложение от дни насам.

— Добре. Да изчезваме, преди да се е върнал. Чуйте всички! — обърна се Миньо на висок глас към останалите. — Изчезваме веднага. А вие долу, не си правете труда да ни последвате. Видим ли някого от вас, свършено е с него. Избирайте сами, ясно?

Томас се зачуди кога ли Миньо и Нют си бяха върнали лидерската позиция от Хорхе. Когато погледна към него, установи, че там вече е Бренда, свела глава към пода. Отново го заболя заради случката от снощи. Наистина искаше да я целуне. Но по някаква причина същевременно се чувстваше отвратен от това. Може би заради дрогата. Или заради Тереза. Кой знае…

— Ей, Томас! — извика му Миньо. — Събуди се, пич! Тръгваме!

Неколцина езерни вече бяха излезли на дневна светлина.

Колко ли време бяха прекарали в несвяст? Цял ден? Или само няколко часа и сега бе по обед? Той стигна до вратата, спря до Бренда и я побутна. В началото се изплаши, че може би ще откаже да дойде с тях, но тя се размърда.

Миньо, Нют и Хорхе останаха на пост, докато всички други, освен Томас и Бренда, излязоха. Томас гледаше от вратата докато тримата езерни отстъпваха предпазливо, движейки ножовете в кръгове пред себе си. Но не личеше, че мъжете по земята смятат да предприемат нещо. Вероятно бяха щастливи, че са се отървали.

Всички се събраха в уличката пред стълбите. Бренда бе в другия край на групата и Томас се закле да говори с нея веднага щом останат насаме. Харесваше я и искаше да са приятели, нищо повече. Странно, но чувствата му към нея приличаха на тези, които бе изпитвал към Чък. По някаква причина чувстваше отговорност за Бренда.

— Остана ни само около миля — заговори Миньо. — Тези побърканяци не се оказаха чак толкова страшни. Така че, дайте да…

— Ей!

Викът дойде иззад гърба на Томас и в него се долавяше неуравновесеност, дори лудост. Томас се завъртя и установи, че на вратата се е показал русолявият с протегната ръка. Стискаше пистолета с побелелите си пръсти, но ръката му не трепваше. Беше насочен право към Томас.

Преди някой да успее да реагира, русолявият натисна спусъка и звукът от изстрела отекна силно в тясното пространство на уличката.

Остра болка прониза Томас в рамото.