Джеймс Дашнър
В обгорените земи (24)

24

Нуждаеше се отчаяно от сън. Въпреки нарастващия рев на вятъра той най-сетне се унесе и отново заспа, но този път, за щастие, без да сънува.

Събуди се още с пукването на зората. Плътен слой от облаци закриваше небето. Така обаче пустинята наоколо изглеждаше още по-страховита. Градът бе съвсем близо, само на няколко часа път. Сградите наистина бяха високи, някои от тях дори се губеха в мъглата. Натрошените стъкла на прозорците бяха като щърбави зъби в усти, разтворени да захапят каквото им донесе бурният вятър.

Вятърът продължаваше да хвърля пясък в лицето му. Томас потърка чело и избърса полепналия прахоляк.

Повечето от останалите езерни вече бяха станали и разговаряха помежду си, но не можеше да ги чуе заради ревящия вятър.

Миньо забеляза, че се е събудил, и се надвеси над него.

— Време беше да станеш! — извика той.

Томас изчопли коричките от очите си и се надигна.

— Откъде се взе всичко това? — изкрещя с цяло гърло, за да надвика рева на вятъра. — Мислех, че сме насред пустинята!

Миньо погледна към носещите се по небето сивкави облаци, после се наведе и доближи устни до ухото му.

— Предполагам, че и в пустинята понякога вали дъжд. Побързай със закуската, трябва да тръгваме. Може би ще успеем да стигнем там, преди да завали.

— Ами ако заварим тълпа кръвожадни побърканяци?

— Тогава ще се бием с тях! — Миньо намръщи обезпокоено чело. — Какво друго ни остава? Припасите ни са на привършване.

Томас знаеше, че Миньо има право. Но пък щом успяха да се преборят със скръбниците в лабиринта, щяха да се справят и с онези лунатици.

— Добре. Хапвам набързо и потегляме.

След няколко минути момчетата отново поеха към града под надвисналото оловносиво небе.

Бяха само на няколко мили от сградите, когато се натъкнаха на старец, проснат по гръб на пясъка и загърнат в парцаливи одеяла. Джак пръв го забеляза. Томас и останалите момчета го наобиколиха.

Томас го разглеждаше със свито сърце. Старецът трябва да беше най-малко на сто години — или поне изглеждаше така заради продължителното излагане на вятъра и слънцето. Сбръчкано, потъмняло лице. Гола, покрита с белези и тъмни петна глава. Почти черна кожа.

Беше жив, дишаше дълбоко, ала втренченият му в небето поглед изглеждаше пуст. Сякаш очакваше някакъв незнаен бог да се спусне отгоре и да сложи край на окаяния му живот. С нищо не показа, че е забелязал приближилите се езерни.

— Ей, старче! Какво търсиш тук? — попита Миньо.

Томас го избута, коленичи до стареца и размаха ръка пред очите му. Нищо. Нито премигване, нито движение. Едва след като дръпна ръка, старецът бавно затвори очи и сетне отново повдигна клепачи.

— Господине? — повика го Томас. — Ей, вие, уважаеми? — думите прозвучаха странно, сякаш бяха изплували от забравеното минало. Със сигурност не ги бе използвал, откакто го пратиха в лабиринта. — Чувате ли ме? Можете ли да говорите?

Мъжът премигна отново, но не издаде и звук.

— Този човек ще е златна мина, ако можем да го накараме да ни разкаже за града — обади се Нют. — Изглежда безвреден и вероятно знае какво ни чака, като стигнем там.

Томас въздъхна.

— Да, но ми се струва, че нито ни чува, нито е в състояние да отговори.

— Продължавай да опитваш — посъветва го Миньо. — Томас, обявявам те за нашия посланик. Установи връзка с този тип и го помоли да ти разкаже за хубавите стари дни.

Томас искаше да отвърне с шега, но не му хрумна нищо забавно.

— Добре — рече той и се наведе право пред очите на стареца. — Господине? Нуждаем се от вашата помощ! — Притесняваше се, че трябва да крещи, и не знаеше дали старецът няма да го възприеме погрешно. Но нямаше избор. Вятърът непрестанно се усилваше. — Бихте ли ни казали дали е безопасно да влезем в града? Можем да ви отнесем там. Господине! Господине!

Очите на стареца гледаха край него, горе в небето, но внезапно бавно се преместиха, сякаш го търсеха. В тях се появи нещо като съзнание, както тъмна течност изпълва чаша. Той разтвори устни и се закашля отпаднало.

Томас се обнадежди.

— Името ми е Томас. Тези момчета са мои приятели. От няколко дни вървим през пустинята и имаме нужда от вода и храна. Какво ще ни…

Мъжът премигна и на лицето му се изписа уплаха.

— Успокойте се, нищо няма да ви сторим — побърза да вметне Томас. — Ние сме… ние сме добри хора. Но наистина се нуждаем от…

Старецът внезапно измъкна дясната си ръка изпод завивките и сграбчи с неочаквана сила Томас за китката. Момчето извика от изненада и направи опит да се освободи, но не успя. Беше втрещен от силата на стареца. Взе едно, че го стискаха окови.

— Ей! — извика той. — Пуснете ме!

Мъжът поклати глава и в тъмните му очи се мярна страх. Отново се закашля. Но не разтваряше пръсти.

Томас се предаде и вместо да се дърпа, се наведе и почти опря ухо в устните на стареца.

— Какво казвате? — извика той.

Мъжът проговори отново с хъхрещ, почти зловещ глас. Томас улови думите „буря“, „ужасно“ и „лоши хора“. Нито една от тях не му се стори вдъхновяваща.

— Още веднъж — извика той и пак наведе глава.

Този път успя да чуе малко повече, макар и не всичко.

— Идва буря… ще бъде ужасно… с нея излизат… не отивайте… лоши хора.

Мъжът внезапно се надигна и седна с изцъклени очи.

— Буря! Буря! Буря! — започна да повтаря и от устата му хвърчеше слюнка.

Той пусна ръката на Томас, който побърза да се дръпне назад и да се изправи. Вятърът рязко се усили и стана ураганен, досущ някаква ужасна вълна, точно както бе предсказал старецът. Светът се потопи в неистовия вой на завихрения въздух. Томас имаше чувството, че дрехите му всеки миг ще бъдат разкъсани и отнесени надалече. Наметалата на останалите езерни плющяха, част от припасите им се разпиляха.

Томас се изправи на крака, почти непосилна задача срещу този нарастващ напор. Олюля се и разпери ръце, сякаш се опитваше да се улови за нещо.

Повечето момчета се бяха скупчили около Миньо. Томас се помъчи да се успокои. Все пак това бе само буря. Не ставаше въпрос за скръбници, нито за побърканяци с ножове.

Вятърът бе отнесъл завивките на стареца и той се бе свил на кълбо, опрял мършави крака в брадичката си. Томас се зачуди дали да не се опитат да го вдигнат и вземат с тях, най-малкото в знак на благодарност, че ги бе предупредил за бурята. Но нещо му подсказваше, че старецът ще се бори със зъби и нокти да го оставят тук.

Езерните се бяха събрали в плътна група. Миньо посочи към града. Ако се затичат, до най-близката сграда им оставаше около половин час. Вятърът ги блъскаше на мощни пориви, облаците в небето се сгъстиха и станаха почти черни. Изглежда, градът оставаше единственият им избор.

Миньо пръв се затича. Другите го последваха и Томас изчака да заеме мястото си най-отзад, после хукна на свой ред. В главата му се въртяха отново и отново думите на стареца.

„Не отивайте. Лоши хора.“

С приближаването към града ставаше все по-трудно да го разгледат. Прахолякът във въздуха се бе превърнал в кафеникава мъгла и трябваше да се борят за всеки дъх. Прахът слепваше очите, караше ги да сълзят и от това положението само се влошаваше. Огромната сграда, към която се бяха насочили, бе само сянка зад облаците от прах и се извисяваше все по-високо и по-високо.

Вятърът хвърляше в лицата им шепи пясък, песъчинките се впиваха в кожата като остриета. От време на време донасяше и някой по-голям предмет — клон, малко животинче и безброй късчета хартия.

А след това започнаха светкавиците.

Бяха преполовили разстоянието до сградата, когато се появиха първите ярки отблясъци, последвани от тътнежи.

Падаха от небето като назъбени светещи линии и там, където се забиваха в почвата, оставяха обгорели кръгове. От неистовия шум ушите на Томас заглъхнаха и сега вече чуваше бурята сякаш отдалече.

Той продължаваше да тича, почти оглушал и заслепен. Другите около него падаха и се надигаха. Томас също се олюля и едва не изгуби равновесие. Помогна на Нют да се изправи, после на Пържитиган. Буташе ги напред и ги следваше. Въпрос само на време бе някоя от тези заслепяващи мълнии да уцели човек и да го изпепели на място. Въпреки свирепия вятър косата му се бе изправила като щръкнали иглички.

Томас искаше да крещи, да чуе гласа си, дори и само като притъпени вибрации в черепа. Но знаеше, че изпълненият с прах въздух ще го заглуши, беше ужасно трудно дори да си поема кратко и пресекливо дъх през носа. А сипещите се светкавици пееха във въздуха и разпръскваха миризма на пепел и нагорещен метал.

Небето притъмня още, прашният облак се сгъсти и Томас осъзна, че вече не е в състояние да вижда останалите. Само неколцината пред него. Трябваше час по-скоро да се доберат до най-близката сграда. Не биваше да остават дълго навън.

— И къде е дъждът? — промърмори под нос. — Каква е тази буря без дъжд?

Ослепителна светкавица раздра небето и избухна в земята пред него. Той изкрещя, но не можа да чуе вика си и стисна очи тъкмо когато внезапен изблик на енергия или въздушната вълна го захвърли настрани. Тупна по гръб и върху него се посипаха пръст и камънаци. Закашля се, изтри лицето си и се надигна. Въздухът наоколо се проясни за кратко и Томас успя да си поеме дъх.

В ушите му ечеше непрестанен звън, равномерно, пронизително бръмчене, сякаш някой го пробождаше с иглички в тъпанчетата. Вятърът се опитваше да разкъса дрехите му, мракът наоколо бе като в тъмна нощ, озаряван единствено от честите светкавици. И тогава зърна една картина — ужасен образ, който изглеждаше още по-зловещ на трепкащата светлина.

Беше Джак. Лежеше в малък кратер на земята и се държеше за коляното. Нямаше нищо под него — пищял, глезен, стъпало — всичко това бе унищожено от изблик чисто електричество от небето. От огромната зейнала рана струеше кръв и превръщаше пръста в лепкава червеникава глина. Дрехите му бяха обгорени, тялото му — покрито с черна пепел. Нямаше и помен от коса. И очните му ябълки бяха…

Томас се завъртя и тупна на земята, закашля се и внезапно повърна. Нищо не можеше да направи за Джак. Нищичко. Но нещастникът все още бе жив. Томас се засрами от мисълта, но бе доволен, че поне не чува писъците му. Не знаеше дали би могъл да ги понесе.

Някой го сграбчи за ръката и го дръпна. Миньо. Каза нещо и Томас се опита да го прочете по устните му. „Трябва да вървим. Нищо не може да се направи.“

„Джак — повтаряше си Томас. — О, божичко, Джак“.

Той се олюля, все още превит на две от отвратителните спазми в стомаха, и се затича неуверено след Миньо. Мярна някакви сенки да се движат вляво, вероятно бяха други езерни, но не можа да ги различи ясно. Беше твърде тъмно, за да се вижда надалече. Очевидно другите бяха изгубили надежда да поддържат реда и сега просто тичаха презглава.

Вятър. Експлозии от светлина. Вятър. Задушаващ прах. Вятър. Звънтене в ушите, болка. Вятър. Той не спираше, впил поглед в гърба на Миньо, който бе на няколко крачки пред него. Не го беше грижа за Джак. Нито за когото и да било от другите. Хаосът около него сякаш изсмукваше и последната следа от съчувствие и го превръщаше в животно. Единственото, което го интересуваше, бе да оцелее, да достигне онази сграда и да влезе вътре. Жив. Да преживее още един ден.

Пронизително бяла светкавица избухна пред него и отново го запокити встрани. Още докато летеше, прониза го нова мисъл. Експлозията бе станала на мястото, където трябваше да е Миньо. Томас се приземи с болезнен удар на земята, надигна се и отново се втурна напред, като се оглеждаше със замъглен поглед. И тогава зърна пламъци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво вижда. Миньо. Дрехите му горяха, разпалвани от вятъра.

Томас се хвърли с вик, който раздра гърлото му, и тупна на земята до своя приятел. Зарови пръсти в меката почва, започна да копае и да хвърля пръст върху Миньо, като действаше с трескава бързина. Миньо му помогна, като се завъргаля, удряйки тялото си с ръце.

След броени секунди огънят бе потушен, оставяйки след себе си овъглени дрехи и огромни рани от изгаряне. Томас знаеше, че нямат време за губене, затова сграбчи водача за раменете и му помогна да стане.

— Хайде! — извика, ала думите му бяха само безпомощни пулсации в гърлото.

Миньо се закашля с изкривено от болка лице, но кимна и обгърна с ръце врата на Томас. Двамата продължиха, подтичвайки към сградата, като Томас пое върху себе си по-голямата част от тежестта.

Около тях светкавиците продължаваха да се сипят като огнени стрели. Томас усещаше беззвучното сътресение на експлозиите, които сякаш раздираха главата му отвътре. На няколко пъти видя мълнии да попадат върху самата сграда, пращайки дъжд от натрошени тухли и стъкло на улицата долу.

Мракът започна да приема нов оттенък, сега вече бе сивкаво-кафяв, и Томас осъзна, че вероятно буреносните облаци са се сгъстили още над земята, избутвайки от пътя си прашната завеса. Вятърът поотслабна, но светкавиците падаха по-често.

Вляво и вдясно мярна още езерни, които тичаха в същата посока. Стори му се, че са по-малко, но все още не виждаше достатъчно добре, за да е сигурен. Зърна Нют, после и Пържитиган. И Арис. Всички изглеждаха толкова ужасени, колкото се чувстваше и той, вперили поглед в тяхната цел, до която вече не оставаше много.

Миньо внезапно се спъна и падна, изскубвайки се от прегръдката му. Томас спря, наведе се, вдигна обгореното момче и отново преметна ръката му през рамо. След това го подхвана през кръста и го задърпа със себе си. Над главите им се изви ослепителна светкавица, която се заби в земята зад тях. Томас не се обърна и продължи напред. Един езерен падна вляво от тях, не можа да различи кой е, нито чу виковете му. Друго момче тупна вдясно, но се изправи. Нова експлозия от светлина отпред и вляво. Друга — вдясно. Още една. Томас спря и премигна замаяно. После отново хукна напред, като теглеше Миньо със себе си.

А после изведнъж се озоваха там. Пред първата сграда от града.

Под мрачните облаци постройката изглеждаше сива на цвят. Масивни каменни блокове, арка от тухли, счупени прозорци. Арис пръв стигна до вратата, но не си направи труда да я отваря. Беше от стъкло, в по-голямата си част строшена и затова той внимателно изби остатъците с лакът. Махна на неколцина от езерните да влязат и ги последва, потъвайки в мрака.

Томас стигна до вратата заедно с Нют и му даде знак, че се нуждае от помощ. Нют и още едно момче уловиха Миньо и внимателно го пренесоха. След тях прага прекрачи и Томас, оставяйки зад себе си тътнежите и светкавиците.

Обърна се тъкмо навреме, за да види, че навън внезапно бе завалял дъжд, сякаш бурята най-сетне бе решила да заплаче от мъка за това, което им бе сторила.