Дейвид Елис
Сред лъжци (62)

Един ден по-рано
Вторник, 10 февруари

Алисън стои пред вратата на стаята на Джесика в общежитието или поне пред тази, която смята, че е стаята й. Разводът отдалечи Алисън повече от дъщеря й, отколкото от Мат. Този семестър тя не знае почти нищо за лекциите на дъщеря си, нито дори къде живее.

— Да, това е стаята на Джесика — казва една студентка.

Алисън поглежда часовника си. Мотае се във фоайето вече повече от час. Джес вероятно има лекции. Надява се да се върне скоро. Алисън има и други задачи.

Точно в един следобед Джесика се появява в коридора с раница, метната на рамо и сведен поглед, намръщена е. Поглежда и вижда Алисън, пребледнява. Успява да се усмихне на двете студентки, които минават покрай тях. След като отминават, тя навежда глава и се приближава към майка си. Отключва вратата и влизат вътре.

Джесика затваря и заключва вратата.

— Какво правиш тук? — пита тя.

Алисън хваща дъщеря си за раменете.

— Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм — казва тя, макар да не изглежда така. Косата й е сплескана, очите й са зачервени и уморени.

— Всичко ще бъде наред, Джесика. Всичко ще се оправи.

Това не я утешава особено. Тя поглежда майка си с комбинация от недоверие, страх и презрение.

— Какво направи? — пита тя. Измъква се от прегръдката й, отстъпва няколко крачки назад и с гръб към вратата.

— Не мога да ти кажа, Джес. Заради собствената ти безопасност. Не мога — сключва ръце, сякаш за молитва — но трябва да ми повярваш…

— Да повярвам на теб?

— Смятам, че ще ме обвинят за убийството на Сам — казва тя.

— Ще те обвинят — лицето на Джесика се изкривява; наклонява глава на другата страна, сякаш иска да види майка си от друг ъгъл и сякаш това би променило и реалността.

— Да — просто казва Алисън. — Това беше моята обица, Джес. Не твоята. Никога не си вземала обиците ми назаем. Никога. Разбираш ли?

В крайна сметка, тя възприема изказването на майка си с нарастващ ужас.

— Никой никога няма да разбере къде си била онази вечер — казва Алисън.

Джесика се оглежда из стаята, изпитва клаустрофобия, макар да знае, че не може да излязат. Този разговор не може да се води навън.

— Седни — казва Алисън.

Джесика се премества на леглото. Не е оправено, на него има три разпилени възглавници. Винаги си е била такава нейната красива дъщеря. Винаги е обичала да се заравя във възглавници.

— Чуй ме сега — Алисън прочиства гърлото си. — Полицията има причина да смята, че аз съм била в дома му онази нощ.

Джесика поглежда майка си.

Алисън вдига ръка.

— Вероятно ще мислят, че аз съм го убила. Това е сигурно. За мен няма проблем, защото на мен нищо няма да ми се случи.

— Не — казва Джесика с отпаднал глас, сълзите бързо напират.

— Джесика, нямам време за това — казва Алисън. Трябва да надмогне емоциите си, за да може Джесика да проследи мисълта й.

— Няма да ти казвам защо, но имам прикритие. Няма да ме осъдят. Сто процента гаранция. Сега ме погледни.

Минава време, преди Джесика да дойде на себе си, цялата трепери, очите й са замъглени.

— Няма да ти кажа нищо повече — продължава Алисън. — Ще ти бъде трудно да се справиш, но един ден ще разбереш. Засега трябва само да ме изслушаш. Става ли?

Едва ли може да очаква топъл отговор от дъщеря си, нито получава такъв. Изглежда, Джесика не може да прецени дали мрази, или цени силата на майка си.

— Добре — казва тя.

— Добре. Полицията ще ме разследва и, без съмнение, ще стигне до теб. Ще те разпитват. Трябва да имаш готови отговори. Трябва да сме сигурни кои са те.

— Искаш да им кажа неща, които ще те изкарат виновна?

— Да започваме, Джесика — казва тя. — Прави това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред.

 

 

Рам Харун седи на пътническото място в колата и е вперил поглед в стената на подземния гараж в центъра на града. В колата е студено, паркингът няма добра изолация, а не можеха да оставят двигателя да работи в продължение на половин час, докато Харун получава инструкциите си.

— Нека проверим дали правилно съм разбрал — казва той. — Тази жена, Алисън Пагоне, трябва да умре, но трябва да изглежда така, сякаш тя е отнела живота си. Извършила самоубийство от чувство за вина, угризения заради престъплението и е предпочела смъртта от собствената си ръка пред екзекуцията.

— Да — казва шофьорът.

— И вие сте уверени, че аз трябва да го направя?

— Да — казва шофьорът, — трябва да го направиш ти. Очевидно на Лари Еванс не може да се разчита.

— Лари Еванс е идиот — казва Харун.

— Но върши работа. Държи учения в джоба си.

Седят мълчаливо, прозорците се замъгляват с падането на температурата. Рам Харун разтрива ръце.

— Липсва ли ти Пакистан? — пита шофьорът.

Харун го поглежда.

— А на теб? Не мога да проумея защо си поискал да се върнеш в този град.

Специален агент Ървинг Шийлз свива устни.

— Na’at — казва той. — Ohebbo taghayor al ma-wassem^[1].

— Да? — смее се Харун. — Обичаш сняг и ниски температури?

— Да, мамка му. Тук е моето място — Шийлз внимателно оглежда Рам. Познават се от дълго време. Шийлз никога не си е падал по сантименталностите, не се чувства особено комфортно. — Tabdo bi sohha jayyida — добавя той.

Харун приема комплимента.

— Храня се добре и спортувам, когато мога — казва той, фраза, която е научил в Щатите.

Шийлз се усмихва.

— Lakad mada waket tawil^[2] — казва той.

— Поне десет години — пресмята Харун — Твърде дълго. Ladayka awlad^[3]?

Шийлз кима.

— Осемгодишно момче и дъщеря на шест.

Харун се усмихва, трудно му е да си представи Ървинг Шийлз със съпруга и деца, но е далеч от Пакистан и вероятно Харун никога няма да опознае истинската му същност.

— Трябва да изглежда като самоубийство, Зулфи — казва Шийлз. — Всички трябва да мислят, че Алисън Пагоне се е самоубила.

— Всички ще си мислят, че се е самоубила — казва Харун.

— Когато това свърши, ще те спрат на летището — Шийлз го поглежда. — Нищо не можем да направим по въпроса. Трябваше да те оставим в списъка на наблюдаваните.

— Ясно.

— Ще бъде един от моите агенти. Просто бъди готов с отговорите на въпросите. Ще направи истинско представление заради митническите, но са й дадени инструкции да те пусне.

— Сигурен съм, че изживяването ще бъде незабравимо — казва Харун.

Ърв Шийлз се смее, малко пресилено, кратка усмивка, която бързо изчезва. Шийлз никога не е бил особено емоционален.

— Tawakka al hazar, sayyedee — казва Харун. — Пази се.

— Ти също — Шийлз стиска ръката на Харун — Al selem, lakan abadan lil istislam.

Харун излиза от колата и се отправя към изхода. Мир, беше му казал Шийлз, никога не се предавай.