Дейвид Елис
Сред лъжци (43)

Един ден по-рано
Понеделник, 22 март

Рон Макгефри седи в дома на Алисън, на бургундскочервеното й диванче в хола. Тъкмо е получил папките по делото — случай, за който няма как да не е чел, случай, който си е мечтаел да има. Толкова се вълнуваше, че ще бъде неин адвокат, че се беше отбил да я види. Беше й казал, че е прегледал досието през уикенда и тя го чакаше да изложи версията си.

Класически случай, при който няма достатъчно доказателства — обобщава Макгефри. Обляга се на диванчето, кръстосва крака и започва да многословничи, в типично адвокатски стил.

— Била си там по някое време — казва той. — Счупила си си нокът; загубила си кичур коса; изгубила си обица. Била си там, но това не означава, че си била там в нощта на убийството.

Но означава, че е била там. Каза на полицията, че не е имала връзка със Сам Дилън и няма друго обяснение защо е била в дома му.

— Кръвта на тениската ти е малко притеснителна — признава Макгефри, — но не са пръски, може и някой предишен път да си я изцапала — той поглежда Алисън. — Може да е имал кръвоизлив от носа.

Алисън кимва.

— Ако с Дилън сте били приятели или сте имали някаква друга връзка — казва Макгефри, — това обяснява всичко. Това не те поставя в дома му в нощта на убийството. За последно си го виждала, когато си отишла в офиса му в столицата.

Алисън трепва. Трудно й е да мисли за последния път, когато го видя.

Тогава беше сигурна, че го обича. В момента, в който той изчезна, чувствата й към него изкристализираха и от силна страст, която събуди притъпените й с годините сетива, прераснаха в любов.

„Обичам те“ каза му тя. Протегна ръка към него, но нямаше смисъл. Ръката й беше на сантиметри от главата му, от разбития му череп със засъхнала по него кръв. Тя искаше той да я види още веднъж, макар и да беше невъзможно. Искаше да надникне пак в очите му, но той нямаше да разбере. Лицето му беше спокойно, смирено, очите му затворени, устните му леко разтворени.

Тя взе трофея от Асоциацията на производителите и го сложи в найлонова кухненска торбичка.

— Не си била там — повтаря Макгефри, сякаш да убеди себе си — срещата ти със Сам в офиса му в столицата в деня преди смъртта му също е под въпрос. Петък. Казват, че той е сложил край на връзката ви и ти си била бясна. Това се базира само на твоята поява — изглеждала си притеснена — и няколкото думи на Дилън към теб, които някой е дочул. Базира се на краткото подслушване на част от разговор и този, който е подслушвал, е знаел, че не бива да го прави. Надеждността има значение.

Алисън кима, сякаш е на сцена, но общо взето човекът от персонала правилно е чул.

— Няма да стане — каза Сам, докато седеше зад бюрото си в столицата с ръка на челото и гледаше Алисън в очите.

— Мат… Мат е приятел. Знаеш, че това е лудост. Винаги е било.

Макгефри си слага очилата за четене и поглежда бележките в тетрадката си от предварителното изслушване — свидетелстването на асистента, дочул разговора.

— Няма да стане. Мат е приятел. Това е лудост. Знаеш го. — Макгефри поглежда Алисън. — Това са думи, които могат да се тълкуват по много начини.

— Добре — казва Алисън. — Така е.

— Сребристият спортен Lexus е спрял пред къщата на Дилън след един сутринта — продължава той. — Свидетелят не е видял номерата. Предполагам, че Lexus тук е доста популярна марка.

— Предполагам.

— Кой има ключове от колата ти, Алисън?

— Само аз.

— А бившият ти съпруг?

Алисън клати глава.

— Купих я, след като се разделихме.

— А дъщеря ти?

— Не, Рон. Само аз. Но както и ти каза, Lexus е популярна марка.

Той кима, но се надяваше да чуе нещо друго.

— Това е тяхно дело — адвокатът мята записките на диванчето — поне досега. Нямат оръжието на убийството. Нямат свидетели. Часът на смъртта също е под въпрос.

— Не и според щатската експертиза.

— Така е. Знаят, че си е поръчал храна към шест и двайсет, частичното смилане предполага, че е умрял около четиридесет и пет минути след това. Ако приемем, че е изял храната, когато е пристигнала, това означава горе-долу седем часа. Разполагат с часовника, използван за удара; той се е счупил и е спрял на 7:06. Разлагането на храната също предполага седем.

— Мога да кажа, че съм била вкъщи по това време — казва тя.

— Да, и после остава въпросът за пътуването ти до къщата на Дилън в един сутринта; имейлът, изпратен от неговия компютър. Имейл, изпратен между другото до теб. Чудна работа.

— Какво искаш да кажеш с това? — пита тя.

— Ами — разтваря той големите си ръце, — ако Дилън е изпратил имейл в един сутринта, това означава, че е бил жив по това време. Това не съвпада с часа на смъртта му — шест часа по-рано. Вероятно се чудят за това. Ако ти си заподозряна, тогава им е ясно, че си се върнала и че ти си изпратила имейла. Но защо? Няма логика. Имаш алиби за седем часа. Била си си вкъщи. Не че някой може да го потвърди.

— Не.

— Но въпреки това алибито не е лошо. Защо да се връщаш? Защо да пращаш имейл до себе си? Развяваш знаме, сякаш казваш „Хей, вижте ме“. Ако си толкова умна — дяволски умна — да се върнеш нарочно в къщата му, защо да оставяш следа?

Късметлийка, мислеше си, макар че късметлийка едва ли бе точната дума за това, че Сам не използваше парола за компютъра си. Екранът беше черен с астероиди и звезди, които се движеха по него, вероятно стандартен скрийнсейвър — Сам едва се бе научил да ползва компютър и определено не беше форматирал свой собствен скрийнсейвър — но с едно натискане на мишката екранът показа съобщенията в имейла му. Натисна иконата „Compose“ и започна ново съобщение. Написа го и адресира съобщението до себе си, [email protected]:

Трябва да обсъдим нещата. Започвам да се тревожа. Мнозина биха се притеснили от информацията, с която разполагам. Имам спешна нужда от съвет.

Изпрати имейла и погледна часовника си. Наближаваше един и двайсет. Макар че поседна само за секунда, тя усети, че я наляга невероятно изтощение. Но се окопити, сега не беше време за почивка. Сега единствено трябваше да се прибере у дома — да, това означаваше, че трябва още веднъж да мине покрай тялото на Сам на долния етаж.

— Проблемът, разбира се — казва Макгефри — е, че дъщеря ти си е била вкъщи, когато си се прибрала.

Алисън кима.

— Майко — какво си направила? — беше извикала Джесика. — Какво се е случило?

— Кажи ми, майко. Кажи ми какво се е случило.

— Значи някъде след седем — казва адвокатът й, — определено преди осем и половина, когато Джесика се е прибрала, докъм два сутринта — да кажем между осем и два, за тези шест часа въпросът е къде си била. Но това ще го оставим за друг път — добавя той.

Сега минава набързо през всичко, не може да прекара първата среща с нея в обсъждане на подробности. Вероятно по-късно ще предложи нещо. Може да е била на кино, да е изгледала два филма, от осем до ранните часове. Това вече беше хрумвало на Алисън. Обикновено за кино плащаш в брой и после си седиш в тъмната зала без никой да те вижда. Два филма един след друг биха могли да отнемат пет часа. А как беше успяла да се изцапа с пръст по лицето и ръцете, това, разбира се, беше съвсем друг въпрос.

Всички тези доказателства са косвени — обобщава той, — а имейлът в един сутринта е, честно казано, странен. Не мога да се сетя за разумна причина. Нито пък те.

— Престъпниците грешат — казва Алисън, — затова ги хващат.

Макгефри се усмихва, не мисли, че изказването й е пряко свързано с нея.

— Ако мога да попитам, Алисън, защо е тази смяна на адвокатите?

— Ти си най-добрият — бързо казва тя — много уважавам Пол Райли…

— О, да.

— … но мисля, че напоследък се занимава с по-едри риби. Ти си най-добрият.

Алисън е сигурна, че думите й нямаше да му се усладят повече, дори да ги беше произнесла гола, разтривайки тялото му с балсам на някой хавайски плаж. Не познава професия, която поражда повече егоцентричност от адвокатската. Освен може би политиката.

— Пол Райли искаше да правим компромиси — добавя тя, — а аз компромиси не правя. Искам борец, а ти имаш такава репутация.

— Знаеш ли, аз много харесвам и уважавам Пол — казва той, макар Алисън да знае, че това е прелюдията, която обикновено чуваш, преди да ти забият ножа в гърба. — Но винаги съм имал усещането, че хората, които някога са били прокурори, харесват противниците си. Съчувстват им. Търсят компромис.

— А ти? — пита тя.

— Не правя компромиси с прокурорите — казва той, при което гърдите му леко се повдигат. — Не ги харесвам. О, не ме разбирай погрешно — добавя той и се навежда напред. — Като хора може да са най-добрите на планетата, но са твърде крайни. Веднъж взели решение да разследват, не позволяват нищо да се изпречи на пътя им. После преувеличават престъплението, за да изкарат акъла на хората и ги принуждават да пледират. Забравят, че работата им е да са честни, да търсят справедливост. Те просто искат да спечелят. Престават да си отварят очите веднага щом решат да подведат под отговорност някого. Слагат си капаци. Поставят под съмнение всичко, което предполага невинността на защитавания. Те са винаги правите.

Алисън се усмихва. Такова възмущение се очаква от адвокат или поне повечето хора го очакват.

— Този случай е чудесен пример — казва Макгефри. — Виждам как се е случило. Имат косвени доказателства, които вършат работа, но само донякъде. Може би си техният заподозрян, а може би не. Но те мислят, че ги лъжеш за връзката си със Сам Дилън. Свързват косвените доказателства с лъжата и те обвиняват. Не отдават почти никакво значение на факта, че Сам Дилън е замесен в крупен федерален подкуп.

Макгефри трябва да провери датите. Прокурорите дори не знаеха за скандала с подкупите преди да я арестуват.

Макгефри продължава.

— Сам Дилън, човек, който може би има доста информация за подкупа, изведнъж се оказва мъртъв, но обвиняват теб, защото може да кажат, че по някое време си била в къщата му и си излъгала — според тях — че си била гадже на Дилън. Виж какво, Алисън. Ще им покажем какво е старание. Ще обърнем историята с подкупа с главата надолу. Сам Дилън или някой друг е имал тайна и е щял да ги издаде. Това е причината за убийството. Изпратили са имейл до теб, за да поднесат на сребърна чиния обвиняем за полицията.

— Значи обвинението е скалъпено? — пита Алисън.

— Вероятно, вероятно. Кой знае? Тъкмо започвам. Дай ми няколко месеца и ще разнищим цялата работа…

— Не — казва Алисън — не, не.

— Какво значи това? — мръщи се Макгефри.

— Няма да променяме датата на делото, Рон. Всичко това ме смазва. Смазва семейството ми. Искам да свърши веднъж завинаги.

— Алисън, това е… след шест седмици.

— Зная и разбирам, че усложнявам работата ти, но, Рон, иначе ще бъде компромис.

— Не мога да се справя за шест седмици.

— Не можем да правим компромиси, Рон. Искам те. Всички казват, че ти си най-добрият и аз точно от теб имам нужда. Мога да си го позволя. Мога да си позволя теб и толкова сътрудници и партньори, колкото са ти нужни, за да ускорим делото. Днес ще ти дам договора. Какво ще кажеш за петдесет хиляди?

Макгефри въздъхва и премисля предложението. Тя си представя мислите му. Има процъфтяваща практика, несъмнено, но не е най-добрият — той може и така да смята, но Алисън го слага едно стъпало под Пол Райли — а това е дело, което ще му даде национална популярност. Самата смяна на адвокатите ще бъде сензационна. Снимката му ще бъде навсякъде, негови биографии, статии във вестниците. Този случай би му дал незабавна известност.

Да не споменаваме факта, че Алисън сложи петдесет хиляди долара на масата без да й мигне окото. За адвокатите с частна практика тези договори са привлекателни, защото не се налага да преследват клиента, за да си вземат хонорара. Той вече е там, в сметката. Макгефри ще похарчи сумата преди края на процеса; защитата й ще глътне двайсет хиляди долара, ако не и повече.

— Това е едно от условията — казва тя. — Датата на процеса.

— Има условия — Макгефри произнася думата с неудовлетворение — и то повече от едно?

— Не замесвай семейството ми — казва тя. — Бившият ми съпруг е един от онези лобисти, които разследват. Ако тръгнеш да посочваш някой, със сигурност той ще бъде един от тях, а това не е добре.

— Не е добре, защото е част от семейството ти.

— Не е добре — отговаря тя, — защото соченето към него ще бъде сочене към мен.

— Какво говориш, Алисън?

Тя се замисля. Този разговор е важен. Нищо от това, което казва на Рон Макгефри, не може да бъде повторено при никакви обстоятелства.

Прочиства гърлото си.

— Теорията е, че някой е подкупил онези сенатори, Сам е разбрал и „някой“ е знаел, че Сам знае и го е убил, преди да проговори.

— Да, такава е теорията.

— Ами, ако аз съм подкупвала тези сенатори — пита тя.

Новият й адвокат се мръщи.

Тя му се усмихва смутено.

— Като цяло, теорията звучи доста добре, Рон. Но да не задълбаваме много. И най-вече, нека не обвиняваме бившия ми съпруг.