Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Company of Liars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Сред лъжци

Преводач: Виолета Ненова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-257-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17781

История

  1. — Добавяне

Един ден по-рано
Неделя, 9 май

„Не познавам човек като теб“, каза й той и тя искаше да му каже същото. Мина зад нея, сложи ръката си на шията й и бавно прокара другата по тялото й, погали я по корема. Усети хлад, приятен хлад и го остави да разкопчае блузата й, да докосне с устни врата й, да сложи ръце върху гърдите й.

„Има неща, които не знаеш, Алисън“ — каза й по-късно.

И Погледът. Решаващият момент на онзи коктейл, дни преди смъртта му. Изражението на неприкрито желание, насочено към нея, мечтанието за неща, които не могат да се изрекат, а той стои сред гостите, без да може да откъсне поглед от нея…

— Мамка му — казва Алисън и поглежда към ръката си. Счупила е чашата с вино. Оглежда парчетата, преди да забележи двата къса, забили се в дланта й. Пронизва я болка, докато ги вади, не може да погледне, трепва и изругава. Тръгва към мивката с дланта нагоре и пуска студената вода върху ръката си. Кръвта е навсякъде: има кръв по пижамата й, по пода, но единственото, което успява да направи, е да навие кърпа около ръката си. После изгубва равновесие и пада на пода.

— Стегни се, Алисън — промърморва. Сяда, опира глава на шкафа под мивката и задържа дъха си.

Дай ми Сам още веднъж. Отречи всяка логика, законите на природата и ми го върни само още веднъж.

Чува будилника на горния етаж, който се настройва автоматично, а тя забравя да го дезактивира вече втори пореден ден. Такъв е умът й напоследък: изключително остър и концентриран върху най-дребните подробности от делото, но разсеян за много от ежедневните неща.

Не спеше, за последните два дни й се събираха четири часа сън. В кухнята беше от полунощ, прегръщаше чашата вино и гледаше празния заден двор. Гледаше как избледнява небето, гледаше как първите лъчи на деня се пръсват из двора и беше бясна, защото всичко около нея беше толкова непринудено.

Изправя се на крака и тръгва да излиза. Минава през хола, отваря задната врата, алармата се включва и звукът се слива със звъна на будилника.

Намира аларменото устройство и го дезактивира, започва да й се гади. Излиза навън, не е подготвена за студения въздух, но вдишва дълбоко, обгръща тялото си с ръце и гледа как денят започва.

— Трябва да видиш това — казва тя, — красиво е.

Вероятно той може да го види. Вероятно я гледа отгоре и се усмихва с онази негова увереност, намигва й, изпраща й въздушна целувка. Беше религиозна, но преди време. Мат не си падаше по църквата и тя също престана да ходи. Усеща, че е лицемерно, но установява, че се моли:

Нека чуя гласа ти, поне веднъж.

Кажи ми, че ми прощаваш.

Кажи ми, че ме обичаш.

Днес е денят на майката, празник, който тази година семейство Пагоне няма да прекара заедно. Причините са очевидни: не може и да става въпрос семейството да се събере в тази къща. Тя е като затвор: и буквално и преносно; нито пък има някаква логична причина да се празнува каквото и да било днес.

И двете оправдания са добри, но истината е, че Алисън не може да събере сили за това.

След малко забелязва, че магазинът не е толкова пълен, както по принцип в неделя. Преди скорошния обрат на събитията Алисън често посещаваше деликатесния магазин, не заради уникалността му, а защото беше единственият магазин в тази част на града, в който намираше някои от екзотичните подправки, които често ползваше. Познаваха я, защото пазаруваше често и купуваше прясна храна, но откакто я арестуваха, беше забелязала неудобството, което изпитваха абсолютно всички нейни познати. Обърнатите погледи, неловкото мълчание, дори се стигна дотам, че тя ги отбягваше толкова, колкото и те нея. И така, сега пазарува в една верига магазини, където почти не я познават, което й дава относителна свобода.

Много относителна. Не трябва да се отдалечава на повече от десет километра от дома си по което и да е време на деня, такова е споразумението. Миналата седмица й трябваше разрешително, за да си смени гумата на колата.

Носи малка кошница и слага няколко зеленчука вътре. По принцип яде месо, някога го обичаше, но напоследък идеята й се струваше иронична. Минава покрай пекарната, месарницата и се отправя към аптеката. На ъгъла има малко кафене, опит на веригата магазини да е в крак с времето. Заварва Лари Еванс да чете вестника на малка масичка. Той я поглежда над очилата и й се усмихва. Усмивката не е щастлива, радостна, а по-скоро иска да я сгрее. Не много хора й се усмихват напоследък.

— Как се справяш? — пита той.

Тя оставя покупките и сяда срещу него.

— Ами как ти изглеждам? Справям ли се?

Той оставя вестника.

— Честно ли?

Тя въздъхва.

— Не ме лъжи, Лари, ти си единственият, на когото мога да се доверя.

— Изглеждаш изморена. Спиш ли въобще?

Не е много общителен, но е честен; пропуска някои прилагателни. Алисън беше събрала сили да се погледне в огледалото и беше видяла пораженията.

Лари отмята косата си. Той е светлорус, има сурово, набраздено лице. Добре сложен е, не е атлет, но се поддържа във форма. Днес не се е бръснал; космите по лицето му са по-тъмни от тези на главата му. Сигурно при други обстоятелства би й се сторил привлекателен — при много, много различни обстоятелства.

Отпива от кафето си, вкусва парата му с език. Има дъх на някакви ядки: канела и лешник, предполага тя, после поглежда към малката черна дъска до тезгяха, където кафето на деня се вписва с цветен тебешир: Cinn-ful Walnut[1]. Хитро.

— Приличаш на някой, който бие отбой — казва той — и това не ми харесва. Не разбирам, Алисън. Просто не те разбирам.

— Какво има за разбиране? Ще ме осъдят — отвръща очи. Гледа другите купувачи, завижда им за безгрижния живот. Един служител пробутва на купувачите пуешки наденички, набодени на клечки за зъби. На следващата редица има около десет вида арабски специалитети, които се предлагат с чипс. Децата висят по количките, жените със сериозен вид минават покрай щандовете, но не знаят какво е наистина сериозно. Би разменила мястото си с всяка една от тях.

— Не е нужно да…

— О, не отричай Лари. Моля те — добавя тя, вече по-меко.

Протяга се към нея, но после се отдръпва:

— Какво се е случило с ръката ти?

Алисън повдига дясната си длан, обвита с марля.

— Загубих битката с една чаша за вино.

Лари надниква в очите й.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимва.

— Ще се оправя, стига да не ме убеждаваш, че ще спечеля делото.

Лари отдръпва поглед и въздъхва с досада.

— Показа ли на адвоката си какво намерих? — пита той. — Въобще помисли ли за всичките неща, които намерих? Види ли съдията това, ще те оправдаят…

— Виж — Алисън отдръпва стола си от масата и вдига ръце. — Виж, Лари, няма да споря с теб. Ясно?

Лари я наблюдава. Тя едва ли може да си представи как изглежда. За малко не катастрофира на път за магазина. Очите й са уморени от безсъние и тревога, стомахът й е свит на топка — повече от двайсет и четири часа не е виждал храна.

— Моля те, не ми казвай, че нещата са розови — казва тя. — Къщата на Сам е пълна с мои отпечатъци и имат проклетото алиби. Освен това ме хванаха предишния ден как се промъквам в офиса му като някой побъркан маниак…

Погледът на Лари омеква и тя спира.

— Както се държа и сега — казва тя, — съжалявам.

— Няма нищо. — Лари се опитва да я подкрепя. Поначало пише биографии, а сега е журналист, решен да докаже, че Алисън не е убила Сам Дилън. Винаги си го е бивало. Опитваше се да помогне на защитата на Алисън, показваше непоколебима вяра в нея, опитваше се да се пребори с гнева си, че тя отказва да ползва помощта му.

— Ти се опита да ми помогнеш, Лари, зная. Надявам се, че съм ти дала достатъчно материал.

— Страхотна си.

— Не зная дали съм страхотна, но… — тя прокарва ръце през лицето си — за книгата, която пишеш, Лари. Моля те да внимаваш със семейството ми. Затова дойдох да те помоля.

Усмивката на Лари замръзва, както и изражението му.

— Искаш да мълча за това, което зная?

— Лари, книгата ти така или иначе ще се продаде. „Историята на Алисън Пагоне, така както я е разказала на Лари Еванс“. Ще ги разбиеш. Просто се придържай към същественото. Не са ти нужни сензационните моменти.

— И? — разперва ръце той. — Искаш да зарежа това, което зная.

— Нищо не знаеш, Лари.

Лари Еванс се намества в стола и насочва пръст към масата.

— Зная, че не ти си убила Сам Дилън — казва той.

— Престани да го повтаряш. Не си сигурен.

— Тогава го вярвам. И смятам, че прикриваш някого.

Алисън се оглежда безпомощно. Осъзнава, че няма предимство.

— Какво се е случило? — пита той. — Къде отиде борецът в теб? Защо изведнъж се отказваш? Какво се е случило след последния път, когато говорихме, че сега си толкова примирена и искаш да отстъпиш?

Тя го поглежда в очите за кратко. Предизвиква я, но тя няма да му каже.

— Обещай ми да си справедлив със семейството ми — разбира, че от гледна точка на Лари тя не е в позиция да се пазари. Алисън става, спира за миг да си върне равновесието, взема кошницата със зеленчуците, поглежда ги сякаш са опасен материал и ги изпуска.

— Кажи ми какво стана — умолява я Лари. — Нещо се е случило. Виждам го. Нови доказателства ли има, или нещо друго?

— Нещо друго — казва тя. — Виж, благодаря за всичко, за това, че си тук.

Лари взема ръката й:

— Алисън, кажи ми, вероятно мога да помогна.

— Не мога да ти кажа — дръпва ръката си тя, — аз… не мога.

Отива си вкъщи, единственото място, където й е разрешено да ходи. Може да се отбие и в химическото чистене, но не работят в неделя, а тя така или иначе няма какво да взема. Сяда отвън на верандата, гледа градината си, ръждясалата детска площадка, където Джесика някога се люлееше, пързаляше, катереше се с такава енергия и с нескрито удоволствие си спомня радостта, която изпитваше и от най-обикновените занимания на дъщеря си.

Мисли си за Сам Дилън. По-точно за една вечер, в средата на януари тази година. Вечеря, идеята е негова, в малък италиански ресторант, същинска дупка, но с най-невероятните чеснови хлебчета, които е опитвала. Малко помещение с десет маси, червени карирани покривки, аромат на зехтин, колбаси и чеснов сос. Спомня си начина, по който я гледа.

Има неща, които не знаеш, беше й казал той.

Става от верандата и взема телефона от хола. Отпуска се на дивана и набира номера.

— Мат, аз съм.

— Какво става? Как си?

— Ще ти кажа как съм — казва тя. — Вчера имах посещение от ФБР. Ето как съм.

— ФБР? Дошли са…

— Чуй ме, Мат. Просто слушай.

Не бяха свикнали да си говорят така, но това е едно от предимствата да си обвинен в предумишлено убийство, падат ти задръжките.

— В никакъв случай недей да говориш с тях — казва тя. — Ако се опитат да сключат сделка с теб, не се съгласявай. Даже не ги поздравявай. Не ги пускай. Просто спомени петата поправка[2].

— С мен? — пита Мат — Те ще говорят с мен?

— Искаха да говорят за теб. Искаха да говорят за „Дивалпро“. Остави на мен да се погрижа. Да не си посмял да говориш с тях.

— Али? — Мат Пагоне е останал без дъх — Говори ли с тях? За… онова?

— Не, няма и да говоря. Нито пък ти. Дръж си устата затворена и помни едно, ясно?

— Какво?

— Дъщеря ти има нужда от поне един родител — затваря телефона и въздъхва.

Бележки

[1] Игра на думи: „sinful“ е грешен, „cinnamon“ е канела. — Бел.прев.

[2] Петата поправка на Конституцията на САЩ гласи, че никой не може да бъде заставян да отговаря за углавно престъпление освен ако не е повдигнато обвинение от страна на съдебни заседатели или Гранд жури, което, от своя страна, се свиква, за да прецени дали има основания за предизвикване на процес. — Бел.ред.