Дейвид Елис
Сред лъжци (17)

Един ден по-рано
Петък, 30 април

— Работя в офиса на „Дилън и Бекър“ — казва свидетелката Вероника Силвърс.

Алисън си я спомня, работеше на рецепцията.

— Да се върнем към петък, шести февруари тази година — започва Роджър Огрен. Денят преди убийството на Сам Дилън. Алисън също добре си спомня как нахлу в офиса на Сам. Тежък е този спомен, състоянието, в което се намираше, а сега трябва да го чуе отново и пред всички.

— Беше по-скоро късна сутрин — каза свидетелката, — след единайсет.

На Алисън й се ще да потъне вдън земя.

— Тя влезе и профуча покрай мен. Беше ядосана. Търсеше г-н Дилън.

— Сам Дилън беше ли в офиса този ден?

Не.

— Не. Беше в столицата. Опитах се да й помогна.

— Какво каза обвиняемата?

— Не ми повярва. Профуча покрай мен и обиколи целия офис. Голяма сцена направи.

Алисън затвори очи.

— Мина през всички кабинети, отвори всички врати, викайки името му. Аз вървях след нея, казвах й, че трябва да напусне, а тя не го направи, докато не се увери, че г-н Дилън го няма. Тъкмо щях да извикам охраната.

— След като се увери, че г-н Дилън го няма, какво направи?

— Тръгна си, без да каже и дума. Просто си тръгна, много бързо.

— Много добре, г-жо.

— После отиде в столицата да търси г-н Дилън.

Адвокатът на Алисън възразява. Това е извън знанието на свидетеля, но наистина, какъв е смисълът? Всички знаят какво е направила Алисън след това.

— Благодаря, госпожо. Нямам повече въпроси.

 

 

Алисън решава да не поглежда Трой Томпсън, когато той сяда на свидетелската скамейка. Това е човекът от офиса на Сам в столицата, на когото попадна онзи петък. Почти не си спомня как изглежда, а и не иска да се връща към каквото и да е от случилото се в този ден.

Огрен започва с традиционните въпроси. Томпсън е на пълен работен ден в офиса в столицата на „Дилън и Бекър“, работи като асистент, занимава се със законодателни проучвания. В петъците, когато рецепцията не работи, наглежда и входната врата.

Роджър Огрен поема дъх.

— Г-н Томпсън, позволете ми да ви върна към петък, шести февруари тази година. Спомняте ли си дали сте били на работа тогава?

— Да.

— Имахте ли посетители следобед?

— Да. Майката на Джесика — казва Томпсън — г-жа Пагоне.

— Ще трябва да я разпознае — казва Рон Макгефри.

— Благодаря, адвокат — прокурорът посочва към свидетеля. — Г-н Томпсън, колко часа беше, когато обвиняемата влезе във фирмата?

— О, беше точно след обяд. Малко след един.

— И, кажете ни, г-н Томпсън, ако можете, за колко време се стига от града до столицата?

— Около деветдесет минути, ако се избегнат задръстванията.

Алисън въздъхва. Искат да кажат, че тя е отишла в офиса на Сам в града и след като не го е открила там, веднага е тръгнала към столицата.

Така и беше.

— Бяхме само аз и г-н Дилън този ден — казва свидетелят — знаете, в петъците няма много работа, а г-н Дилън го нямаше в офиса почти цяла седмица и гледаше да навакса.

— Добре. Добре. И какво се случи, сър?

— Ами, вратата на офиса се отвори и аз бързо подадох глава. Видях г-жа Пагоне. Тръгнах да я поздравя, а тя ми каза…

„Къде е той?“, настойчиво попита Алисън. „Къде е Сам Дилън? Не ме лъжи, зная, че е тук“.

— Казах й, че е в офиса и ще му кажа, че го търси.

— Какво отговори тя?

— Не отговори. Просто влетя.

— Можете ли да опишете как изглеждаше обвиняемата, г-н Томпсън?

— Тя, ами… бих казал, че беше задъхана. Лицето й беше червено, гримът й беше размазан, беше забързана, изглеждаше… всъщност, наистина притеснена.

— После какво се случи?

— Ами, аз я последвах, разбирате ли, за да кажа на г-н Дилън, но докато стигна, тя вече затръшваше вратата след себе си.

— Тя затръшна вратата — повтори Огрен — и вие какво направихте?

— Аз… в началото нищо. Не исках да стоя пред вратата или нещо подобно. Чух някой да вика. Разпознах гласа й, но не знам какво точно казваше. Не стоях точно до вратата. Всичко това беше доста странно. Върнах се обратно към задълженията си.

— После какво стана, сър?

Алисън за първи път поглежда към свидетеля. Леко се е изчервил, гледа надолу.

— Тогава аз… вероятно не трябваше, но тръгнах към вратата на кабинета му. Разбирате ли, беше отчасти загриженост, отчасти чисто любопитство — той поема дъх — стоях, долепил ухо и слушах. — Свидетелят се изчервява. Никой не обича да си признава подобни неща.

— Какво чухте?

— Чух г-н Дилън.

— Какво казваше той?

— Казваше: „Няма да се получи. Мат ми е приятел. Това е лудост, знаеш“. Нещо подобно. Толкова си спомням.

Алисън гледа пред себе си, опитва се да си припомни, че съдията може би я наблюдава. Изненадващо свидетелят беше почти точен. Повечето свидетели мислят, че си спомнят диалога и събитията дума по дума с фотографска памет, но не е така, правени са проучвания по въпроса. Работата на Алисън, докато беше обществен защитник, често се състоеше в това да се изчистят дребните противоречия и да се стигне до значимите несъответствия.

Но този човек на свидетелската скамейка беше почти прав. Алисън никога няма да забрави думите, които Сам Дилън произнесе, отпуснат в стола зад бюрото, с ръка на челото, с поглед, вперен в Алисън.

Няма да се получи. Мат… Мат е приятел. Знаеш, че това е лудост. Винаги е било.

— Г-н Томпсън, споменахте името „Мат“. „Мат е приятел“, казахте. Позволете да ви попитам, знаете ли името на бившия съпруг на обвиняемата?

— Казва се Мат — отговаря той — познавам го, защото също е лобист.

— Добре. После какво направихте? Какво се случи?

— Отдръпнах се от вратата, защото разговорът беше личен. Не беше моя работа. Какво да кажа? Подслушвах… искам да кажа, тя изглеждаше толкова бясна, не знаех за какво става въпрос. Всякакви истории има: хора влизат в офиси и откриват огън или… разгневени клиенти, такива неща. Но след като разбрах, че беше нещо лично, той късаше с нея, оттеглих се — вдигна ръце. — Даже не знаех, че излизат заедно.

Роналд Макгефри се изправя.

— Останах там няколко секунди, после се върнах в моя кабинет — заключи свидетелят.

— Възразявам — провиква се Макгефри — отстранете определенията, че починалият е „късал“ с моята клиентка или че са излизали заедно.

— Приема се — казва съдията, без да изслуша отговора на Роджър Огрен.

— Какво се случи после, г-н Томпсън?

— Г-жа Пагоне излезе от кабинета след около минута, тръгна си.

— Говорихте ли с г-н Дилън за това?

Свидетелят се замисля за миг и отмества поглед.

— Не, аз си тръгнах към пет, малко преди пет. Минах покрай кабинета му, гледаше през прозореца и го уведомих, че тръгвам. Той каза: „Приятен уикенд“, без да се обръща. Това беше… — Трой Томпсън преглъща по средата на изречението.

— Това беше последният път, когато сте видели г-н Дилън жив.

Свидетелят кима.

 

 

— Детектив Цервонка — пита Роджър Огрен, — вие всъщност говорихте ли с обвиняемата?

— Да, сър, в сряда на единайсети февруари.

— Къде говорихте с нея?

— В централния офис. Обадихме й се и я помолихме да дойде.

— Тя с адвокат ли дойде?

— Не.

— Уведомихте ли я за правата й?

— Да. Тя в писмен вид отказа услугите на адвокат.

Роджър Огрен представя като доказателство подписания от Алисън отказ.

— Какво я питахте?

— Питахме я дали знае, че Сам Дилън е мъртъв. Каза, че знае. Попитахме я дали е имала интимна връзка със Сам Дилън. Тя отрече.

Роджър Огрен поглежда съдия Уилдърбърт. Негова чест би трябвало вече да се е уверил, че това е лъжа.

— Тя е отрекла връзката си със Сам Дилън?

— Да. Всъщност, аз й зададох този въпрос и на двете интервюта. В сряда, на единайсети и в петък, тринайсети. И двата пъти тя отрече да е имала връзка с г-н Дилън.

— Добре. Да се спрем на единайсети. Как продължи разговорът?

— Попитахме я дали е ходила в офиса на Сам Дилън миналия петък.

— Тя какво отговори?

— Първоначално не отговаряше.

— Вие какво казахте?

— Казах й, че е имало свидетели, че хората са я видели и в двата офиса на „Дилън и Бекър“ същия ден, петък, шести, че е била в офиса на Сам Дилън в столицата, че е затръшнала вратата и са я чули да крещи.

— Тя как реагира?

— Известно време мълчеше. Може би около пет минути. После каза „Сложно е“. Само това каза. Стана и си тръгна. Детективът вдига рамене — по това време нямахме никакви доказателства да я задържим.

— Нещо във външния й вид направи ли ви впечатление?

— Да — казва Цервонка и вдигна ръка, — имаше нокти, не много дълги, но не и на показалеца на лявата ръка. Беше счупен.

Алисън свива ръката си в юмрук.

— Беше ли лакирана?

— Не, тогава не беше.

— Добре, детектив. Какво направихте после, след като обвиняемата напусна полицията?

— Поискахме разрешително за обиск.

Роджър Огрен показва разрешителното на детектив Цервонка и го привежда за доказателство.

— Претърсили сте дома на обвиняемата?

— Да. На следващия ден. Дванайсети февруари.

— Бихте ли ни казали какво намерихте, детектив?

— Претърсихме кутията й за бижута, лично аз го направих.

— И какво намерихте?

— Намерихме една платинена обица…

Тук съдията си води записки, с вдигната брадичка и отворена уста.

— … със златна закопчалка.

— Чиста платина — беше казал бижутерът на Алисън. — Добре полирана. Закопчалката е от нашето най-добро четиринайсет каратово злато.

Бяха красиви. Алисън харесваше платината и искаше да си подари нещо. Романът й тъкмо беше излязъл. Мат беше щедър с бижутата през годините, но винаги й подаряваше злато; въпреки намеците й, никога не й беше купувал платина.

Тя ги сложи и се огледа в малкото огледалце на щанда. Никога преди не си беше купувала бижута, но й хареса самият факт, че го правеше за себе си. Беше започнала да прави такива неща, откакто отношенията й с Мат се влошиха. Със смесица от вълнение и дълбока тъга тя плати с кредитната си карта.

Роджър Огрен отива от масичката с доказателства до свидетелската скамейка и носи торбичката, в която е обицата.

— Това ли е обицата, която намерихте в кутията за бижута на обвиняемата, детектив?

— Да — казва той уверено — определено изпъкваше.

— И защо?

— Изпъкваше — казва детективът, — защото е идентична с обицата, която намерихме на местопрестъплението в дома на Сам Дилън. Това е втората обица.

Огрен показва на детектива другата платинена обица в отделна торбичка.

— Това е тази, която намерихме близо до тялото на Сам Дилън — потвърждава Цервонка.

— И като припомняне към съдията — казва Огрен и се връща на масичката с доказателствата, която е зад тази на прокурора, — това е бележката от кредитната карта за тези обици, закупени от обвиняемата преди осемнадесет месеца, нали?

— Да.

— Добре. Намерихте ли нещо друго по време на обиска, детектив?

— Да. Претърсихме и боклука на обвиняемата, разбира се. Открихме памучни тампони с лак за нокти и лакочистител.

— Какъв цвят?

— Червен. Проверихме го — Цервонка погледна бележките си — цветът се казва точно „Червено събота вечер“. Произведен е от „Евелин Мастърс“. Доста скъпичък.

— А открихте ли такъв лак в дома на обвиняемата?

— Да. Имаше шишенце в чекмеджето на банята.

— И припомнете ни, детектив. Счупеният нокът, който намерихте в дома на Сам Дилън след смъртта му — Роджър Огрен вдига торбичката с доказателството и се приближава към свидетеля, — какъв беше на цвят?

— Същият. „Червено събота вечер“ от „Евелин Мастърс“.

— И все пак, по времето, когато сте говорили с обвиняемата в полицията, няколко дни след смъртта на Сам Дилън…

— Ноктите й не бяха лакирани — довършва Цервонка. — Беше махнала лака.

— Много добре, детектив. Сега, нека попитам, открихте ли нещо друго важно?

— Да — отговаря той, — в прането на г-жа Пагоне открихме една тениска, на която пишеше „Мансбъри Колидж“.

— Добре — Огрен взема още една торбичка — това ли е тениската?

— Да.

— И открихте ли нещо важно, свързано с нея?

— Открихме кръв.

— И според ДНК тестовете тя съвпада с тази на Сам Дилън? — пита Огрен. Това е водещият въпрос.

Вчера Огрен призова съдебен медик, който да потвърди, че кръвта от тениската на Алисън съвпада с тази на Сам Дилън. Технически, доказателството беше представено извън протокола — все още не се знаеше дали тениската е била намерена в дома на Алисън — но това беше процес без съдебни заседатели и съдията се съобразяваше с това кога могат да дойдат свидетелите и изслушваше доказателства извън протокола.

И сега детектив Цервонка потвърждаваше, че тениската е била открита в прането на Алисън по време на обиска.

— Да — казва детективът — по тениската, която намерихме в прането на обвиняемата, беше кръвта на Сам Дилън.