Дейвид Елис
Сред лъжци (38)

Един ден по-рано
Неделя, 28 март

Лари Еванс драска в тефтера си.

— Защо смяташ, че „Априлски дъждове“ е толкова успешна? — пита той.

— О — Алисън поглежда към купувачите в магазина, — мисля, че на женската аудитория се харесва силният женски образ. Образ със свои недостатъци и грешки, които всеки човек има. Въпреки това, не смятам, че книгата не е за мъже. Те също я харесаха. Забавна е, отворена е за интерпретация.

— На мен ми хареса — усмихва се Лари. — Между другото, коя е любимата ти книга? — пита той. — Най-доброто, което някога си чела.

Алисън вдига рамене, сякаш се чуди коя от многото да избере, но всъщност знае отговора. Не е книга, а пиеса. Спомня си главната героиня, защото е играла ролята в театъра в колежа. Нора Хелмер, жената на Торвалд, неуравновесената съпруга и майка, но на нейната сила се крепеше всичко; имаше кураж, който спаси живота на Торвалд, а той беше слаб, което в крайна сметка я подтикна да го напусне. Играех театър, Торвалд. Така оцелях. Ти така пожела.

Лари я наблюдава, вероятно забелязва промяната в изражението й. Поглежда часовника си.

— Е, не смятам да ти отнемам времето с глупости.

— Напротив — Алисън махва с ръка. — Тази тема е много по-интересна от повечето неща, за които хората искат да говорят в наши дни.

Лари оставя химикала си.

— Алисън, може ли да ти кажа нещо — Лари хапе устните си. Има подход. Според нея, опърпаните дрехи и откритото му поведение имат успех сред жените.

— Може — казва тя.

— Мисля, че си невинна.

— О — Алисън се изсмива, реакция, по-близка до смайване, отколкото до радост.

— Не, имам предвид… нямаше да го кажа, ако не го мислех. Просто не се вписваш.

Алисън се усмихва.

— Лари, ние се срещнахме преди колко… около шест седмици? Прекарали сме заедно около двайсетина часа. Не ме познаваш.

— Мога да преценявам хората. Освен това, не съм адвокат, но… — той вдига рамене.

— Но какво?

Лари клати глава.

— Ами, доказателствата не ми изглеждат сериозни. Не казват много. Да, знае се, че си била там, намерили са коса, обицата, счупения нокът. Така е. И да, открили са кръвта на Сам по тениската ти. Но ако ти и Сам сте излизали заедно…

Лари я поглежда, сякаш е десетгодишен и току-що е изругал пред майка си.

— Не казвам дали си излизала, или не — бързо пояснява той.

Алисън, разбира се, беше отрекла за връзката си със Сам пред полицията и не бе правила публични изказвания по въпроса. Полицията измъкна информацията от Джесика, когато я разпитваха, а това постави Алисън в известно затруднение. Лари Еванс, дипломат, както винаги, се опитваше да не засяга чувствителните теми по време на разговорите им. Не иска да дърпа дявола за опашката.

— Това казвам, Алисън. Всички улики — косата, нокътят, обицата и кръвта — доказват, че просто си била там по някое време. Не показват, че си била там в нощта на убийството.

— И кръвта му случайно се е оказала върху тениската ми?

— Не става въпрос за голямо петно кръв — казва Лари. — Ами да. Понякога хората кървят. Веднъж имах едно гадже, сряза си устната и в крайна сметка кръвта й беше навсякъде по ризата ми — той вдига рамене. — Просто казвам. Всички тези неща могат да се случат при различни обстоятелства. Не непременно при убийство.

— Казват, че съм се върнала в къщата след един сутринта в нощта, когато е бил убит — отговаря Алисън.

— Казват, че кола като твоята — Lexus SUV — е спряла до къщата му.

— Кой друг би могъл да кара моята кола?

— Стига да е била твоята.

— Да, стига да е била моята.

— Кой друг би могъл да я кара? — Лари едва не се разсмива. — Да му кажа ли името по букви?

Алисън ядосано клати глава.

— Най-малкото, само аз имам ключове от колата. Хванали са ме как нахлувам бясна в офиса на Сам предишния ден и са чули как ме зарязва. И — тя вдига пръст — знаят, че съм се върнала в два сутринта с пръст по лицето и ръцете.

— Искаш да кажеш, че Джесика те е заварила да се връщаш в два сутринта с пръст по лицето и ръцете.

Алисън се отдръпва.

— Не ми харесва този разговор.

Лари Еванс се привежда напред и присвива очи.

— Може ли да кажа какво мисля, Алисън?

Тя маха с ръка, все още ядосана.

— Мисля, че се опитваш да ме убедиш, че ти си виновна.

Алисън поглежда встрани, не може да отговори, но в гърдите й нахлува тревога.

— Защо говорим за Джесика? — пита тя.

Лари не казва нищо, вдига ръце и накланя глава.

— От източника ти в отдела ли идва тази информация? — пита тя настойчиво. — Това беше основната примамка на Лари Еванс в сделката — източник в полицията, от който той снабдяваше Алисън с информация.

— Чудеха са за хронологията на събитията в онази нощ — признава Лари. — Доколкото ми обясниха — стандартна процедура. Правят нещо като график и разпитват свидетеля спрямо него. Какво за Джесика? Тя твърди, че е дошла към… към осем?

— Осем и половина — прошепва Алисън.

— Добре, ами преди това? Казва, че е учила в колежа, но никой не може да го потвърди.

Алисън взема ръката на Лари.

— Кажи ми всичко, всичко, което са казали за Джесика.

— Това е всичко, Алисън. Не казвам, че е заподозряна. Просто се опитват да сглобят пъзела, а Джесика е голямо парче. Тя твърди, че не си била вкъщи вечерта, когато са убили Сам Дилън, тя твърди, че си имала пръст по ръцете и лицето, тя твърди, че си носила онази тениска с кръвта на Сам по нея, тя твърди, че си признала за връзката си със Сам Дилън, при положение че си го отрекла пред полицията. Затова е от голямо значение. Много от доказателствата са косвени, знаем го, а тя е най-силното звено. Така че, моят човек там просто казва, че когато най-добрият ти свидетел срещу заподозряната е дъщеря й, има за какво да се замислиш.

Алисън се свива от страх.

— Но не са казали, че е заподозряна.

— Не, не са.

Алисън втренчено гледа Лари.

— Хей — вдига ръце той. — Аз съм само репортер, но работата ми е да разглеждам фактите. Предполага се, че трябва да повярвам, че си отишла в къщата му, убила си го, паднала ти е обица, счупил ти се е нокът, паднала ти е малко коса и имаш малко кръв на тениската.

Алисън не отговаря.

Тениска, на която, между другото, пише „Мансбъри Колидж“.

— Тя ми даде тази тениска — настоява Алисън — Моя си е. Само защото тя учи в „Мансбъри“ не означава, че никой друг не може да носи тениска с името на училището й, нали?

Лари Еванс се усмихва и отмества поглед от нея.

— Не — отстъпва той. — Разбира се, може да е била твоя, но това не решава нещата.

— Това е нелепо.

— Нелепо е — съгласява се Лари. — Нелепо е това, което правиш ти. Казвала си ми, че е близка с баща си. Баща й е имал проблем, федералните са го разследвали. Вероятно Сам Дилън е знаел нещо. Бил е заплаха за бившия ти съпруг. Това го прави заплаха и за някой, който е обичал бившия ти съпруг. — Лари си поема дъх. — Виж, Алисън, аз не познавам дъщеря ти, но има логика. Работила е в офиса на Сам Дилън, нали? Била е вътре в нещата.

— Джесика не е убила Сам — казва Алисън.

— О, добре — Лари се отпуска в стола си и маха с ръка. — Ти си го направила, нали? Ударила си го по главата и случайно си оставила няколко доказателства, които водят към теб.

— Трудно ли е за вярване?

— Защо… — Лари разбърква косата си и разсеяно клати глава. — Алисън — казва той, като се привежда по-близо, а ръката му трепери, — кой носи скъпи платинени обици с тениска?

Алисън скача от стола, разлива остатъка от кафето си и бута тефтера на Лари на пода. Забързва ход и тичешком излиза от магазина.