Дейвид Елис
Сред лъжци (19)

Един ден по-рано
Сряда, 28 април

В залата настъпва всеобщо мълчание. Уводните изявления са приключили. Прокуратурата е призовала първия си свидетел, единствения свидетел за този ден от процеса. Медиите са дочули оттук-оттам за свидетелстването от предварителното слушане.

Двайсетте й години са минали като на забързан кадър. Това е удар под кръста. Алисън си спомня отделни моменти, като изстрели, които раняват. Кой знае защо запомняш определени моменти, а други се изпаряват?

Спомня си нощите, когато Джесика беше дете. Обикновено към полунощ Алисън ставаше от леглото и отиваше до стаята на малката, събуждаше я и я водеше в банята. Джесика се съпротивляваше, размахваше ръце и хленчеше, очите й умираха за сън, косицата й стърчеше, мърмореше, но сядаше на тоалетната чиния.

Алисън определено изпита облекчение, когато около десетата си годинка Джесика престана да се напикава, но имаше и чувството на загуба. Тези времена бяха най-сериозното изпитание за любовта й — обикновени, всекидневни моменти, когато дъщеря й беше най-досадна и най-уязвима, когато самата Алисън беше невероятно изморена. Тогава тя най-осезаемо разбираше какво е любов.

Алисън приема, че не може да съди тази млада жена обективно. Вижда невероятната й красота и не може да си представи, че някой не би я забелязал: канелената й коса, компромис между тъмнокафявата на Мат и червената на Алисън, тънките й вежди, които се извиват над бистрите кафяви очи; меката чиста кожа, която би определила като бяла, макар да има и латино влияние.

Да, тя е красива и това винаги е изпълвало Алисън с противоречиви чувства. Смесена благословия. Знае как мислят мъжете, знае, че Джесика хваща окото, вече се е случвало. Алисън вярва, че когато си твърде красив и обаятелен, нещата се случват прекалено лесно. Толкова смайващо, че мъжете биха искали да са с нея само поради една причина. Мат беше първият, който го каза. „И аз съм бил на шестнайсет.“ — каза той, когато Джесика беше на тази възраст, с притеснението на мъж, който наистина знае какво мислят младежите, които идваха при Джесика.

Алисън се опитваше да се държи с дъщеря си така, както тя искаше да се държат с нея на нейната възраст. Опитваше се да й даде пространство, да не изглежда прекалено любопитна, да създава атмосфера, в която Джесика да се чувства комфортно и да споделя.

И ето какво й донесе това. Намираше за странно, че на седемнайсет дъщеря й нямаше гадже в училище. Гледайки тази млада жена, Алисън не можеше да разбере как момчетата може да не се интересуват и въпреки подозрението на Мат, че може би Джесика въобще не харесва момчета, тя смяташе, че я познава по-добре. Попита я и дъщеря й я отряза: „Те са толкова незрели“.

Когато се обадиха от полицията, в началото Алисън нищо не разбра. Не направи връзка. Дъщеря й и учителят й по геометрия, хванати на паркинга до бейзболното игрище на училището. Една патрулка се беше натъкнала на тях късно вечерта. Първоначално нямаше обвинение — Джесика беше напълно облечена, както и учителят, макар полицаят да бе обяснил на Алисън, че ризата на учителя е била извадена и не е било трудно да са разбере какво са правили преди да видят фаровете на патрулката.

Искаше ли да предяви обвинение? Да поиска разследване? Алисън не знаеше какво да каже, когато отиде да вземе покрусената си дъщеря от участъка. Прибраха се, без да говорят. Мат беше в столицата, така че имаха възможност да обсъдят нещата по женски, без истерията на разгневения баща. Алисън настояваше да чуе версията на Джесика и накрая успя. Тя си призна. Връзката им продължавала повече от година, откакто беше в неговия клас.

— Да — казва Джесика на съдебния служител, пред когото полага клетвата.

Не предявиха обвинение, защото щеше да се разчуе. Пресата нямаше да споменава името на непълнолетното момиче, но историята все някак щеше да излезе наяве. Джесика умоляваше майка си и баща си и в крайна сметка те склониха да мълчат. Учителят се съгласи да напусне работата си веднага и никога повече да не преподава, а Алисън остана да се чуди как всичко това й е убягнало за цяла една година.

Вече не гледаше на дъщеря си по същия начин. Беше очаквала тайни, но не такива. Чувстваше се предадена и неспособна да намери точните думи. Обясни на Джесика, че преподавателят е виновен, че той е възрастният, който е трябвало да контролира нещата, но че Джесика трябва да понесе отговорност за действията си. Искаше да я научи да бъде отговорна, а в същото време искаше да кръжи над всяко действие на дъщеря си, макар да знаеше, че не е възможно.

Дали Джесика знаеше, че бракът на родителите й не върви? Дали това й се беше отразило? Алисън нарочно беше останала с Мат, докато Джесика завърши и отиде в колеж. Заради нея. Нима решението й имаше обратен ефект?

И сега пак има тайни, откакто разводът започна. Джесика бе взела страната на баща си и въпросите на Алисън, свързани с любовния живот на дъщеря й, отново я правеха за смях. Спомня си как миналия декември Джесика не само че отговаряше уклончиво на въпросите, но беше враждебно настроена към разпитите на Алисън.

Има един — каза тя на Алисън по време на вечеря — но вероятно няма да го одобриш.

Джесика си придава спокоен вид, но според Алисън се преструва. Винаги я е бивало в това. Кръстосва крака, слага ръце в скута, вдига брадичка и оглежда съдебната зала. Внимателно изслушва въпросите, не отговаря веднага. Каза им, че е първа година в „Мансбъри Колидж“, че учи политология и история. Каза им, че работи почасово в „Дилън и Бекър“ като младши изследовател, че смята да учи право. Каза им, че родителите й са разделени повече от година и че са се развели на Деня на благодарността преди седем месеца.

Алисън многократно беше убеждавала дъщеря си, че няма нищо лошо в това, сякаш Джесика имаше някакъв избор.

— Разкажи ни за седми февруари — казва Роджър Огрен, — събота вечер.

Денят, в който Сам беше убит.

— Бях цял ден в колежа — отговаря Джесика — прибрах се вкъщи около осем.

— Под вкъщи разбирате дома на майка си?

— Да — Джесика прибира косата зад ушите си.

— Защо отидохте в дома на майка си, г-це Пагоне?

— За да уча. Предстояха ми няколко изпита, а понякога е трудно да се учи в общежитието, затова понякога уча вкъщи и си пера дрехите.

Съдията се усмихва; вероятно си спомня как неговите деца са правили същото — ядели са вкъщи и са се възползвали от пералнята и сушилнята. Джесика поглежда съдията, не вижда нищо смешно. Сега не би се засмяла даже и някой да я гъделичкаше по стъпалата.

— По кое време отидохте в къщата? Казахте „около“ осем?

— Мисля, че беше около осем и половина.

— Майка ви беше ли си вкъщи в осем и половина вечерта, в събота на седми февруари.

— Не.

— Кога видяхте майка си?

Джесика поглежда скута си.

— Не мога да кажа точно.

— Приблизително, г-це Пагоне.

Ръката на Алисън е върху тефтера и се улавя как мачка една от страниците.

— Бях заспала — казва Джесика — нямах представа за времето.

Трудно е. Те вече имат тази информация. Алисън осъзнава, че усукването ще има обратен ефект. Колкото повече Джесика се бори с прокурора, толкова повече изпъква ранимостта й, нежеланието й да дава тази информация.

— Преди или след полунощ се прибра майка ви?

— Предполагам… трудно е да се каже — тихо казва тя.

— Ваша чест — казва Роджър Огрен.

— Може да зададеше насочващ въпрос, адвокат — казва съдията.

— Г-це Пагоне, минаваше полунощ, нали?

— Аз… да, беше след полунощ, предполагам.

— Всъщност беше след един сутринта, нали?

— Да.

— Отиваше към два всъщност.

— Да.

— Къде в къщата се намирахте, когато майка ви се прибра?

Очите на Джесика се пълнят със сълзи.

— На дивана.

— И майка ви влезе през вратата на гаража?

Джесика кима.

— Моля, отговорете ясно и високо, г-це Па…

— Влезе през гаража, да.

— Опишете как изглеждаше.

— Мисля, че беше изморена — казва Джесика. — Беше късно. Беше два сутринта, нормално бе да е изморена.

— Кажете ни как беше облечена.

— Носеше — Джесика протяга ръка — яке, тениска и дънки.

— Тениска — Роджър Огрен взема торбичка с доказателство — тениската, върху която е изписано „Мансбъри Колидж“, показва я на Джесика — тази тениска?

— Да, може би това е тениската.

— Може би? — пита Огрен. — Джесика, доколкото ви е известно, майка ви притежава ли повече от една тениска с надпис „Мансбъри Колидж“ на нея?

Джесика клати глава.

— Аз й я купих. От магазина на университета.

— Имайки възможността да вземете предвид този факт — казва Огрен и разклаща торбичката с доказателството — сигурна ли сте, че това определено е била…

— Тази тениска носеше. Доволен ли сте?

— Да — Огрен оставя торбичката и отново се обръща към Джесика. — Опишете лицето на майка си — настоява той. Очевидно се опитва да не подлага свидетеля на кръстосан разпит, макар съдията да му бе дал разрешение. — Видяхте ли нещо особено на лицето й?

— Може би имаше пръст по лицето.

Джесика говори толкова тихо, че Огрен и съдията се навеждат напред, за да я чуят.

— Пръст по лицето — Роджър Огрен поправя проблема, като самият той се опитва да говори високо. — А по ръцете?

— Да.

— Да — имаше пръст и по ръцете?

— Да.

— Имаше пръст по лицето и ръцете. Какво още? Изражението? Косата й?

Със сведен поглед Джесика говори в микрофона, сякаш иска да стигне до края по-бързо.

— Косата й беше сплъстена, беше потна, бледа, изглежда й беше лошо.

— И говорихте ли с нея за това, г-це Пагоне? Попитахте ли майка си за пръстта по лицето и ръцете? За сплъстената коса? Затова че беше бледа?

Майко, какво си направила? — беше извикала тя. — Какво се е случило?

— Попитах я.

Кажи ми, майко, кажи ми какво се е случило.

— И тя какво направи, какво каза?

— Отиде в банята — Джесика гледа встрани, сякаш иска да избяга от всичко. Засега това е непосилна задача. Заклещена е на свидетелската скамейка, заобиколена е от хора, много заинтересувани от това, което ще каже.

— Какво…

— Повърна.

— Майка ви се прибра в къщата, отиде право в банята и повърна?

Джесика се пресяга за водата, сложена пред нея. Не отговаря на въпроса, но вероятно за Огрен е без значение. Просто искаше да повтори факта, че Алисън е повърнала в момента, в който се е прибрала.

Кажи ми какво се е случило, майко. Кажи ми.

— След това говорихте ли с майка си, Джесика? Майка ви каза ли ви къде е била, какво е правила, защо е имало пръст по ръцете и лицето й в два сутринта?

— Възразявам — казва Рон Макгефри и наполовина се изправя в креслото си.

— Задавайте въпросите си един по един, адвокат — казва съдията.

— Не каза много — изрича Джесика, преди да й зададат друг въпрос. Никой не смята да я спре, при създалите се обстоятелства. — Тя… попитах я какво се е случило. Тя каза, че не иска да говори за това. Качи се горе и това беше всичко.

— Вие какво направихте?

— Аз… тя си легна. Попитах я дали иска нещо, дали се чувства добре. Тя искаше да си легне.

— Тази нощ говорихте ли пак с нея?

— Не. Накрая отидох в стаята си и заспах.

— Тогава да отидем на следващата сутрин, Джесика. Денят след убийството на Сам Дилън.

Адвокатът на Алисън възразява. Това беше първият ден от процеса и нямаше доказателства за това, че датата на смъртта на Сам е в събота вечер, седми февруари. Съдията приема възражението, Роджър Огрен формулира въпроса по друг начин.

— Неделя сутринта — казва Джесика — се събудих към десет. Отидох да взема вестника, приготвих закуска и седнах да уча.

— Кога видяхте майка си?

— Качих се горе към обяд. Тя… по принцип е ранобудна и… чудех се дали не е болна, или нещо друго.

— И кога…

— Беше си в стаята. Каза, че не се чувства много добре. Каза, че все още й е лошо и иска да бъде сама.

— И вие какво направихте?

Джесика спира. Все още не беше поглеждала Алисън в очите. Мисли за нещо друго, различно от въпроса, така че Роджър Огрен пристъпва напред и задава въпроса отново.

— Отидох в стаята й, предложих да й направя нещо за ядене, да й дам аспирин.

— Къде беше тя по това време?

— Все още в леглото.

— Тя отговори ли ви?

— Каза — Джесика прочиства гърлото си — каза, че иска да ми каже нещо. Каза, че може би ще чуя…

Алисън свива ръце в юмруци, когато дъщеря й тихо се разридава на скамейката. Адвокатът й, Рон Макгефри, не го свърта на едно място, но Алисън взема ръката му.

— Остави я да й мине — прошепва Алисън на адвоката си.

В залата настъпва необичайна тишина, докато Джесика се опитва да се овладее. Накрая тя отново вдига глава, очите й са мрачни и влажни, лицето й е зачервено. Дълбоко поема въздух и продължава.

— Каза, че може би ще чуя разни неща за нея. Каза ми, че е имала връзка със Сам Дилън. Каза ми, че съжалява и че е искала да го чуя най-напред от нея.

— Майка ви е казала, че е имала връзка със Сам Дилън?

— Да.

— И вие как реагирахте?

— Аз… излязох. Бях бясна. Аз… Винаги съм мислила, че родителите ми ще се помирят. Не ми хареса да чуя за друг… — отново свежда очи. — Напуснах къщата и се върнах в общежитието.

Роджър Огрен пита Джесика какво е последвало след смъртта на Сам Дилън. Джесика казва, че както всички останали, е прочела за нея във вестниците в понеделник — ден, след като Сам е бил намерен мъртъв и ден и половина, след като е бил убит.

— Обсъдихте ли това с майка си, Джесика? Убийството на Сам Дилън?

— Обадих й се. Оставих съобщение на гласовата поща.

— Това беше във вторник, десети февруари?

— Да.

— Тя обади ли ви се?

— Дойде да ме види — казва Джесика — В общежитието в колежа.

Алисън стоеше пред стаята на дъщеря си. Беше почукала няколко пъти, безрезултатно. Нямаше представа кога ще се върне. Алисън не знаеше програмата й, което беше странно. Това беше първият семестър, откакто Джесика бе в „Мансбъри“ и Алисън не можеше да изреди названието, преподавателя и часа на всяка лекция. Така се бе държала тя с единствената си дъщеря — заливаше я с въпроси, опитваше се да се намеси във всичко в живота на детето, което постепенно бе станало независимо от майка си. Опитваше се да държи птичката, която бе излетяла от гнездото, поне в обхвата на радара.

Но тази година нещата не стояха така. Джесика обвиняваше Алисън за разтрогването на брака. Не бе оставила място за съмнение по въпроса. В очите на Алисън това изглеждаше ужасно несправедливо: Джесика се фокусираше само върху резултата, но не и върху причината. Алисън бе повдигнала въпроса, тя бе поискала развода и единствено това имаше значение за Джес. Дъщеря й не знаеше подробностите и Алисън не можеше да й ги каже или не по начина, който хвърляше цялата вина върху Мат. Не искаше да става така.

Разделихме се, беше единственото, което каза на дъщеря си, без да знае точно какво й е обяснил Мат.

Не знаеше кога ще се върне Джесика. Не знаеше кога има лекции, не познаваше приятелките й и момчетата, които вероятно я вълнуваха. Даже не беше сигурна дали не си е сменила стаята. Наложи се да пита едно момиче, което се появи от съседната стая — беше малко преди обяд — дали тук живее Джесика Пагоне.

Стоя повече от половин час в коридора и наблюдаваше студентите, които се връщаха от лекции, чуваше как говорят по телефоните в стаите си. Не можеше да си го представи; не беше ходила в колеж като другите момичета на нейната възраст. Алисън беше забременяла в последните класове на гимназията и не продължи с училището, докато Джесика не отиде в първи клас. Много й се искаше Джесика да отиде в колеж.

Дъщеря й се появи в коридора малко след един, на раменете й висеше раница, гледаше намръщена надолу. Когато видя майка си, замръзна, пребледня. Алисън бързо си припомни къде се намира — две момичета минаха по коридора и Джесика едва им се усмихна.

Не се обърна към майка си, просто отключи стаята и двете влязоха вътре.

— Това се случва във вторник, на десети февруари? — пояснява прокурорът. — Два дни, след като Сам Дилън е намерен мъртъв. Малко след един следобед?

— Да — казва Джесика, въздъхвайки.

— Кажете ни какво се случи, Джесика. Какво казахте? Какво каза майка ви?

Джесика прочиства гърлото си, прави физиономия.

— Каза ми, че не е трябвало да й се обаждам.

— Не знаеш, кой може да подслушва — беше казала Алисън на дъщеря си — може да запишат дори само това, че си ми звъняла. По-късно могат да проверят.

— Не обясни защо — продължи Джесика — само ми каза „не използвай телефона“.

— И какво още, Джесика? — Огрен слага ръце зад гърба си.

— Каза ми, че не й е било добре вчера и предишната нощ.

Прокурорът кима.

— Тя дойде до общежитието само за да подчертае, че поведението й през уикенда може да се обясни с факта, че се е чувствала зле?

— Възразявам — казва Рон Макгефри.

— Приема се.

— Освен че ви каза да не й се обаждате по телефона и факта, че е била болна миналия уикенд, какво още ви каза тя или вие на нея?

— Ами… — Джесика вдига ръка към лицето си — беше преди доста време.

Роджър Огрен поглежда съдията. Изчаква да види дали Джесика ще продължи.

— Попитахте ли майка си дали е убила Сам Дилън? — пита той.

Алисън стоеше до прозореца, който гледаше към двора, заобиколен отвсякъде с общежития. Джесика седна на леглото, без да поглежда майка си, хвана глава с ръце.

— Не можеш да знаеш дали съм убила Сам Дилън — казва Алисън.

— Не си го убила, мамо. Не би могла…

— Джес, те ще очакват от теб да кажеш точно това. Ще очакват да защитиш майка си. Това, което има значение за тях, са фактите, факт е, че не знаеш дали съм го убила, или не. Нали?

— Каза, че хората ще твърдят много неща. Каза, че не бива да им вярвам.

— Ще твърдят много неща за смъртта на Сам Дилън? — Огрен ставаше нетърпелив. Знае отговорите на въпросите си, а Джесика не поддава. — Ще говорят за връзката й с неговата смърт?

— Да.

— Но попитахте ли майка си дали тя е убила Сам?

— Тя каза, че не бива да говорим за това. Че е лоша идея да го обсъждаме.

— Добре — Роджър Огрен пристъпва. — Но искам да ви попитам, дали сте задали конкретен въпрос, г-це Пагоне — прокурорът й дава възможност да си поеме дъх, разрешено му е да задава този въпрос няколко пъти и липсата на сътрудничество от нейна страна тук го улеснява. — Вие конкретно попитахте ли майка си дали е убила Сам…

— Да — прилив на гняв, вероятно ярост и съжаление оцветяват лицето на Джесика.

— Майка ви как реагира на този конкретен въпрос?

Джесика преглъща и вдига брадичката си. Алисън задържа дъха си. Това трябва да е. Това трябва да е краят. След няколко секунди Джесика ще може да загърби всичко. Няма да позволи на адвоката си да подлага дъщеря й на кръстосан разпит.

— Не реагира — отговаря Джесика. — Не отговори на въпроса и никога повече не го обсъждахме.

 

 

Джейн Маккой намалява радиото в колата, докато Харик преглежда бележките от днешния процес. Ще й се да е в крак с днешната музика, но й е трудно да хареса пълните с насилие текстове и траш китарите, които се носят в ефир. Така, предполага тя, са се чувствали родителите й. Остарява. Ще стане на четиридесет през юли, същински динозавър.

— Добре — казва Харик — тя казва, че е отишла у Алисън около осем и половина вечерта. Прала си е дрехите и е учила.

— И по кое време каза, че се е прибрала Алисън?

— Около два сутринта — Харик прелиства бележките си. — Казва, че мама е повърнала, когато се е прибрала. Изглеждала е зле, имала е пръст навсякъде по себе си.

— Добре.

— О, и каза, че майка й си е признала за връзката със Сам. Горе-долу това е.

Маккой се смее.

— Какво направи с нея адвокатът на Алисън?

— Нищо. Не й зададе нито един въпрос.

— Интересно. Хванаха ли я в лъжа?

— Не.

— Щастливка — казва Маккой.

— Не зная дали щастливка е точната дума. Това момиче си мереше приказките.

— Жена — поправя го Маккой.

— Какво?

— Жена. Джесика Пагоне е жена, не момиче.

— О, добре, извинете — Харик както винаги дъвче клечка за зъби. — Тази млада жена знаеше точно какво да каже и как да го каже. Може да е оставила пъзела наполовина нареден, но не е същото като предварителния процес. Не чух едно-едничко нещо, за което би могло да се каже, че е лъжа.

Маккой пуска радиото, където коментират процеса.

— Да, добре, ябълката не пада по-далече от дървото — казва тя.