Дейвид Елис
Сред лъжци (14)

Един ден по-рано
Понеделник, 3 май

Алисън гледа призрака в огледалото. Иска й се съдията да може да я види такава, каквато беше преди, преди стресът да й нанесе тези поражения. Иска й се да я познава като човек, да познава живота и професията й, да разбере на какво е способна и на какво не.

Но съдия Уилдърбърт няма как да знае тези неща, а и едва ли би искал, фактите по случая са единственото нещо, което има значение за него. Повече от всякога тя разбира колко изкривена може да е информацията. Той никога няма да узнае цялата история. Никой от съдебните заседатели, никой, никога.

Поглежда часовника си, всеки момент очаква Мат да дойде, за да я закара до съда. Телефонът иззвънява. Седем и половина сутринта е, а телефонът звъни.

Излиза от банята и вдига слушалката. Номерът на този, който се обажда, не се изписва, обаждането е от някакъв офис.

— Алисън, Пол Райли се обажда.

Пол Райли е първият адвокат, който Алисън ангажира за делото.

— Как си, Пол?

— Страхотно, Алисън. Следя процеса. Нещата са обещаващи.

— Много мило от твоя страна — Алисън е убедена, че изказването му не е искрено.

— Уликите са косвени — добавя Пол, класическа реплика на адвокат от защитата, — все още нямат оръжието на убийството, нали?

Дъхът й секва. Стиска слушалката, докато я заболя ръката.

— Кое…

— Оръжието на убийството — повтаря Пол. — Не са убедени какво е и, доколкото разбирам, със сигурност не разполагат с него.

— Не, не — едва успява да изрече Алисън, — не разполагат с него.

— Ще им бъде тежко, предполагам. Така не се обвинява в престъпление, без оръжието на убийството, всичко е предположение.

— Надявам се.

— Струва ми се, че те притесних, Алисън. Виж, искам само да ти кажа, че съм с теб.

— Благодаря, Пол. Трябва… вероятно трябва да…

— Трябва да тръгваш. Късмет, Алисън.

Оставя телефона и се подпира на стената, за да не падне. Усеща как лицето й пари и по челото й избива пот.

Оръжието на убийството.

Входната врата се отваря, Мат я вика да слиза.

Разтърсва глава. Добре. Стяга се и слиза по стълбите.

 

 

Джейн Маккой седи на последния ред, в левия ъгъл. Носи очила — за първи път от много време насам — и бейзболна шапка. Няма закон, според който трябва да си нагласен, за да отидеш на процес. Не че се крие, но не иска да подчертава присъствието си. Така или иначе никой няма да я забележи. Всички погледи са вперени напред, защото защитата започва процеса в делото „Народът срещу Алисън Куинси Пагоне“.

Маккой разпознава някои от репортерите, за които са запазени първите два реда от другата страна — Анди Карас от „Watch“ и Каролин Пендри от „Newscenter Four“ си разменят записките. Според нея вестникарите могат да се различат от телевизионните медии по външния вид, дрехите и грима; повечето от тях няма да се появяват пред камера.

Мястото на Маккой от лявата страна я поставя в обвинителната част на залата. Ако нещата се тълкуваха като при сватба, тогава тя се падаше приятел на Роджър Огрен, което забавляваше Маккой, защото тя беше всичко друго, но не и това.

Вижда как Алисън Пагоне се навежда над масата на защитата и говори с адвоката си. Изглежда изумително добре за жена, която е подсъдима. Червената й коса сега е къса, със завити крайчета отзад, има приятна кожа и, мамка му, има хубави дрехи, ушит по поръчка син костюм, бяла блуза и цветен шал. Вероятно се надява седемдесетгодишният съдия да я погледне и да си каже: „Как може това сладко малко момиченце да е убийца?“. Може би затова защитата е отказала правото си на съдебни заседатели и е оставила съдията сам да открие този факт.

Новият адвокат на Алисън е Рон Макгефри. Маккой не го беше срещала. Половината от адвокатите в този град я бяха разпитвали, но не и висшестоящите, към които очевидно спадаше той.

Тя забеляза Макгефри, когато Алисън смени Пол Райли. Познаваше Райли. Харесваше го. Бивш федерален прокурор, който навремето ръководеше и кабинета на областния прокурор. Когато Пагоне смени адвокатите, Маккой се разтревожи. Макгефри никога не се беше занимавал с обвинения, а с тези адвокати се работи най-трудно. За Макгефри се носеше слух, че никога не обжалва дело. Това вероятно не е лош маркетингов инструмент, защото всеки защитник на престъпници има нужда от своя легенда.

Рон Макгефри изглежда точно така, докато си проправя път между масите на защитата и обвинението към очуканата дървена катедра — борец, силен мъж. Минал е през мелачката и му личи: широко, обрулено лице, нездрава кожа, дълбоки бръчки на челото. Голям човек е, не е висок, но има силно присъствие, мрачни очи, леко накуцва. Слага тетрадка на катедрата и върти молив в ръце, навежда се. Беше го ранил шрапнел над коляното във Виетнам; беше оцелял след сърдечен удар преди няколко години и беше спрял да пуши — това обяснява защо с такова благоговение държи молива.

— Призовете Уолтър Бенджамин — казва той на съдията.

Маккой наблюдава как свидетелят влиза в залата. Чуди се дали ще я погледне, но той гледа надолу, докато придвижва дългото си тънко тяло между редиците и се опитва да запази достойнство. Заема мястото си, заклева си, записва последното си име. Гони петдесетте, но изглежда по-стар. Изглежда болен, всъщност както и последния път, когато го видя. Слага малки очила на дългия си нос и оправя косата си, кестенява, обрамчена със сиво.

— Отговарям за връзките на фармацевтичната компания „Фланагън-Макс“ с правителството — казва той.

Уолтър Бенджамин е в платен отпуск в момента, но Макгефри със сигурност ще го разнищи. Ще започне обаче от по-далеч — започва с компанията, „Фланагън-Макс“, сериозна международна корпорация, която „открива, развива и продава най-нови лекарства“.

Макгефри го разхожда из различните страни, в които имат офиси и лаборатории, из различните области на медицината, из различните отдели — фармацевтични, хранителни и продукти за болници. Компанията има милиони долари приходи от цял свят. Май се опитва да изкара „Фланагън-Макс“ студен и безсърдечен корпоративен гигант.

— Да поговорим за отдела, който се занимава с фармацевтичните продукти, сър — предлага Макгефри.

Маккой се раздвижва на мястото си неспокойно. Ще й се това свидетелстване да свърши, а то едва сега започва. Няма нищо интересно тук. „Ф-М“ произвежда лекарства почти за всичко — от мозъчни заболявания до дихателни инфекции и трансплантация на органи, както и за лечение на ХИВ/СПИН.

— Да поговорим за един конкретен продукт, сър — казва Макгефри. Гласът му е настоятелен, но не е така плътен, колкото тя очаква. Компенсира го силата му: всяка дума, изречена от него, отеква в залата.

— Да поговорим за продукта, наречен „Дивалпро“.

Уолтър Бенджамин кима без ентусиазъм, отново намества очилата си и започва да обяснява. „Дивалпро“ е продукт за възрастни с високо кръвно налягане, един от най-успешните продукти на „Фланагън-Макс“, една от техните „дойни крави“. Има само един проблем — проблем, който всички следящи новините познават.

Патентът на „Дивалпро“ е пред изтичане, което означава трудности за „Фланагън-Макс“. Означава подражатели и най-лошото — производни заместители, лекарства със същата активна съставка като „Дивалпро“, но по-евтини, много по-евтини, поради което и по-атрактивни за държавната здравна система, отколкото скъпото марково лекарство.

— Бихте ли обяснили, г-н Бенджамин, какво представлява списъкът на първоначално одобрените лекарства.

Това, разбира се, беше основният проблем. Държавният департамент по обществено подпомагане, който винаги е гледал да намали разходите, въвежда незабавни преференции за по-евтините генерични алтернативи, като внедрява системата на „първичното одобряване“. Всички генерични алтернативи получават първично одобрение от държавната здравна система и това дава право на лекарите да ги предписват. Ако лекарят иска да предпише по-скъпото лекарство, марковото, като „Дивалпро“, той или тя трябва да минат през доста сложна документация, за да получат одобрение. Кое ще предпочете лекарят? Пациентите ще питат за „Дивалпро“ заради монопола му в миналото и сериозната рекламна кампания чрез директна поща и телевизия, но лекарят ще ги увери, че генеричната алтернатива е същото лекарство. Печалбите на „Фланагън-Макс“ от този продукт ще се сринат.

Тук Уолтър Бенджамин се развихри. Трябваше да се убедят законодателите в седемте щата, които той покриваше, включително и този, за да включат „Дивалпро“ в списъка с първично одобрени лекарства. Ако „Фланагън-Макс“ успееха, щяха да имат равен старт с генеричните и щяха да запазят значителна част от клиентелата си.

— Ние не искахме преференции — набляга Бенджамин — ние просто искахме равни права с останалите. Искахме равен старт.

Така е и няма значение, че държавата ще харчи милиони за едно лекарство, като може да ги похарчи за друго в здравната програма, при положение че алтернативата е точно толкова ефективна.

— И, г-н Бенджамин, в ролята си на директор, вие лично ли отидохте до столицата на щата да обжалвате случая?

— Не.

— А кой отиде?

— Възложихме задачата на „Дилън и Бекър“.

— И на кого по-точно от тази компания?

— На Сам Дилън.

— Сам Дилън? Убитият в този случай?

— Да.

— Защо на Сам Дилън?

Маккой изучава лицето на свидетеля. Уолтър Бенджамин вероятно си е задавал този въпрос безброй пъти от февруари насам. Защо Сам Дилън? Защо трябваше да избира Сам?

— Наехме Сам, защото познаваше щата. Беше бивш държавен сенатор, републиканец. Беше много добър.

— И защо ви е бил нужен републиканец?

— Местният парламент е републикански. С малко мнозинство, но все пак с мнозинство, губернаторът също е републиканец.

Макгефри спира. Маккой се изправя на нокти.

Не се споменава Сенатът.

Маккой се усмихва.

— Вярно ли е, че Сам Дилън е бил един от най-влиятелните лобисти в играта?

Прокурорът Роджър Огрен се върти неспокойно на мястото си.

— Абсолютно — казва Бенджамин.

— Сам Дилън лобира ли от името на „Фланагън-Макс“ в миналогодишната законодателна сесия?

— Да. На вето сесията миналата година.

— Може ли да обясните това на съда?

Свидетелят поглежда съдията.

— През ноември за две седмици законодателите се събират отново, за да обсъдят случаи, на които губернаторът е наложил вето. Те решават дали да отменят ветото, но технически могат да разглеждат и други случаи. Ние внесохме иск в Долната камара по време на редовната сесия миналата година, но той беше отложен за вето сесията. Именно тогава го гласуваха.

— Запознат ли сте със закон 1551?

— Да.

— Какво гласи?

Всеки човек в града знае за него. Всеки, който е чел коментарите след събранието на съдебните заседатели през февруари, знае подробностите, които Уолтър Бенджамин сега неохотно щеше да сподели. Проектозаконът слагаше „Дивалпро“ в списъка на първично одобрените лекарства. Сам Дилън, въпреки признатия си талант на лобист, не успя да прокара документа на редовната законодателна сесия. Той безспорно държеше Долната камара и губернатор Тротър, но нямаше позиции в Сената, да бъдем точни — не му стигаха три гласа. Проблемът беше „Фланагън-Макс“, голяма фармацевтична компания, която нямаше много поддръжници сред законодателите, особено в Сената, контролиран от демократи.

След като години наред лобиращите за възрастните и бедните се бяха борили за финансирането на здравната програма, сега те ожесточено оспорваха закона, заради който милиони долари щяха да отидат на вятъра.

Накратко, Дилън не можеше да го издейства от Сената, а говорителят на Долната камара нямаше да го предложи за гласуване, при положение че няма да мине в Сената. Така Сам Дилън склони говорителя на Долната камара да задържи документа, докато стане време за вето сесията, като се надяваше през лятната ваканция някой да промени мнението си.

И, чудо на чудесата — успя. Трима сенатори промениха своя вот в рамките на двайсет и четири часа и Долната камара и Сенатът приеха проектозакон 1551 и го изпратиха на губернатора. Защо точно тези трима сенатори гласуваха по различен начин след лятната ваканция е предмет на сериозно федерално разследване.

— Значи в момента законът е в сила — заключи Макгефри — и той включва „Дивалпро“ в списъка на одобрените лекарства, след като патентът му е изтекъл това лято.

— Така е — за постигането на подобна победа Уолтър Бенджамин изглежда необяснимо нещастен.

Сега съдията ще разбере защо.

Рон Макгефри прочиства гърлото си и стиска катедрата от двете страни.

— Г-н Бенджамин, дали е дошло до вашето знание, че Сам Дилън може би е използвал незаконни средства, за да спечели подкрепата на определени членове от законодателната власт?

Роджър Огрен се изправя по средата на изречението на свидетеля.

— Не съм разбрал да…

— Възразявам…

— … има някакво доказателство.

— … срещу формулировката на въпроса, ваша чест. Възразявам срещу формулировката.

— Приема се — съдия Уолъс Уилдърбърт вдига ръка. Той е едър човек с кисело лице и малки очички, дебел сплескан нос и изпъкнала челюст. Маккой не може да не го сравни с булдог.

— Перифразирайте въпроса си, адвокате — инструктира съдията.

— Добре — спира Макгефри. — Г-н Бенджамин, бяхте ли призован пред съда на този щат?

— Да.

— От прокуратурата на Съединените щати?

— Да.

— Бяхте ли подложен на разпит от ФБР?

— Да.

Сега вече Маккой е на тръни.

— Във връзка с операция „Обществено доверие“ ли?

— Да.

— Според вас, федералното правителство разследва дали сенаторите са били подкупени, за да се приеме „Дивалпро“ в списъка на одобрените лекарства.

— Да, така мисля.

— Свидетелствали сте пред съдебните заседатели.

— Да, и моят адвокат ме посъветва да не отговарям на никакви въпроси, свързани с тези показания.

— О — Макгефри поглежда съдията, — позовавате се на петата поправка.

— Да.

Тук съдията реагира, както и репортерите, които бясно водят бележки и шептят един на друг, вероятно сравняват въпросите, на които Бенджамин отказа да отговори. В края на деня ще има стенограма от процеса, но вестниците искат да изкарат горещите новини още следобед: това е първото публично обсъждане на скандала и един от директорите на „Фланагън-Макс“ се позовава на петата поправка.

— Добре — казва Макгефри. — Не бих искал да се обвинявате по-късно.

— Възразявам.

— Дали сте сто хиляди долара на Сам Дилън, нали, сър?

— Да.

— Знаете ли как са били използвани тези пари?

— Отказвам да отговоря.

— Знаете ли дали част от тях са били използвани за подкупи на сенатори, за да гласуват проектозакон 1551?

— Няма да отговоря на въпроса, сър.

— Сам Дилън каза ли ви, че е подкупвал законодатели?

— Възразявам — казва Роджър Огрен — това не е по същество.

— Приема се.

— Сам Дилън споделял ли е с вас за подкупа на държавни лица във връзка с проектозакон 1551?

— Няма да отговоря на въпроса.

— Адвокат — съдията наднича над очилата си и се мръщи, — той заяви правата си във връзка с тези въпроси. Продължете нататък.

Маккой въздъхва. Добре.

— Благодаря, Ваша чест.

Маккой едва сподавя смеха си. И преди беше виждала адвокати да го правят: когато се свидетелства на дело, при разпит — да благодарят на съдията, след като ги смъмри, сякаш се преструват, че са постигнали някакъв успех. Адвокат, отхвърля се, този въпрос е напълно неуместен. Благодаря ви, съдия! Какво, съдебните заседатели да не са пълни идиоти? А когато няма съдебни заседатели, а само съдия, е още по-малоумно.

Рон Макгефри прелиства тетрадката си, доближава юмрук до лицето си и прочиства гърло преди да продължи.

— Обадихте ли се на Сам Дилън във вторник, на трети февруари, г-н Бенджамин?

— Отказвам да отговоря.

— А той обади ли ви се в този ден?

— Отказвам да отговоря.

— Този разговор беше ли свързан с подкупването на тримата щатски сенатори и легализацията на „Дивалпро“?

— Възразявам — казва Роджър Огрен точно когато Уолтър Бенджамин повтаря репликата: „Отказвам да отговоря“.

— Възражението се приема — казва съдията. — Приключвате ли вече, адвокат?

Макгефри се бави, уж преглежда бележките си, но несъмнено иска тези последни въпроси да отекнат в съда.

— Това е всичко, Ваша чест.

— Нямам въпроси — казва Роджър Огрен.

— Ще прекратим за обяд — казва съдията. — Имам заседание в един, нека се съберем в два. Два часа.

— Всички да станат.

Маккой въздъхва и се протяга. Свидетелстването на Уолтър Бенджамин мина добре, беше почти комично, наистина, особено дискусията, която доведе до онази част, свързана с легализирането на „Дивалпро“. Въртяха се около Сената, сякаш той почти не съществуваше, и споменаваха най-важния факт — внезапната промяна на трите гласа в Сената — само като някаква последваща мисъл. Не се спомена нищо за факта, че Матео Пагоне е лобирал в Сената за документа, че той е прекарал известно време с всеки един от тримата сенатори през лятната ваканция, по време на която те променят мнението си и гласуват за.

Чуди се какво ли мисли Роналд Макгефри за всичко това, какви стъпки е трябвало да предприеме Алисън, за да го задържи и как, по дяволите, е успяла да убеди адвоката си дори да не спомене името на човека с най-голяма заслуга за това Сам Дилън никога да не се изправи пред федералния съд.

Вижда Алисън, тя докосва ръката на адвоката си, вероятно го хвали. Макгефри не реагира на жеста, което за Маккой е потвърждение, че между двамата има някакво напрежение.

Позволява си да се усмихне с надеждата, че чрез физическото усилие ще освободи напрежението, което циркулира в стомаха й. Днешният ден мина както се очакваше, Бенджамин свидетелства, но нещата съвсем не са свършили. Не е решила дали харесва Алисън, но знае едно.

Алисън Пагоне й трябва жива.

 

 

— Мина добре — казва Алисън на Рон Макгефри едва чуто, когато се връщат от обяда.

— По-добре не можеше и да бъде — Макгефри слага в устата си лимонов бонбон.

Толкова добре, колкото искаше — имаше предвид той. Алисън го притиска от деня, в който го нае преди шест седмици. Не му даде достатъчно време да се подготви. Ограничаваха го нежеланието на Алисън да съдейства на защитата и отявлените й лъжи. При други обстоятелства би го съжалила, но Роналд Макгефри е сключил договор за сто хиляди долара и води един от най-големите криминални процеси от години насам.

Казват, че хората не помнят дали си спечелил делото, спомнят си само че си бил защитник, а представянето, което Макгефри направи на Алисън, го издигна едно стъпало нагоре в колегията.

Той едва ли щеше да го признае. Сигурно е бил невероятно изненадан, когато тя заряза стария си адвокат, Пол Райли, и дойде при него. Пол Райли определено беше търсен в днешно време. Да, той беше бивш прокурор и според някои, бившите прокурори често се изкушаваха да обжалват, но Пол беше показал, че не се страхува от битки. Истината, която никой не знае, е, че Пол е зарязал Алисън, а не обратното. Отказа да я защитава, каза, че не може да бъде част от… как го беше нарекъл?

Измама към съда.

Съдията влиза в залата и всички се изправят. Рон Макгефри призовава следващия си свидетел.

— Призовавам Ричард Кук.

Ричард Кук — очевидно всички го наричат Ричи — учи в „Мансбъри Колидж“, тук в града и е на стаж във фирмата на Сам — „Дилън и Бекър“. Вероятно е на двайсет, но изглежда по-млад, има стегната кожа, разпиляна коса, дълги бакенбарди и кльощав врат. Не изглежда нервен. Вероятно му е интересно.

— Изпълнявах поръчки за г-н Дилън и г-н Бекър. Доставях разни неща. Помагах им и с компютрите, когато им трябваше нещо спешно.

— Колко време си работил за тях?

— Около година, три дни в седмицата, следобедите.

— Познавахте ли Сам Дилън?

— Да. Определено.

— Позволете ми да ви върна към трети февруари тази година. Спомняте ли си датата?

Същата дата Макгефри спомена и с предишния свидетел, Уолтър Бенджамин. Бенджамин изглеждаше така, сякаш щеше да повърне и отказа да отговори дали той и Сам са разговаряли за подкупа на тримата сенатори. Алисън се чудеше как е протекъл разговорът. Чуди се колко знае Уолтър Бенджамин. Чуди се дали се обвинява, че е наел Сам, негов приятел.

— Да — кима утвърдително младежът — спомням си я.

Спомня си я, защото този следобед работеше в офиса на Сам, подреждаше папките точно пред кабинета му. Алисън го знае, защото след убийството на Сам това хлапе и баща му отидоха в полицията и докладваха за онова, което сега Ричи Кук щеше да разкаже. Роджър Огрен беше длъжен да разкрие информацията на защитата.

— Добре, синко — казва Макгефри и се изправя на катедрата, — докато ти подреждаше тези папки, къде беше г-н Дилън?

— В офиса. Много близо до мен. Говореше по телефона.

— Дали случайно знаеш с кого е говорил?

Ричард Кук поклаща глава.

— Трябва да го кажеш високо, синко.

— Не, не знаех. Аз просто… нямах намерение да подслушвам, но го чух, чух го да говори.

— Какво го чу да казва, синко? Какво чу г-н Дилън да казва?

— Той каза, добре… той — младежът започва да жестикулира — започна да крещи, сякаш се караше с някой. Казваше: „Не, чуй ме. Недей…“, после изведнъж замлъкваше, после говореше тихо, сякаш се усещаше, че вика и се опитваше да говори по-тихо.

— Така. И, Ричард, какво каза тогава г-н Дилън? Когато се успокои?

— Ами той… той каза: „Никой не може да свърже това с «Фланагън-Макс». Никой не може да го докаже. Ще се позовем на петата, ако се притесняваш толкова“. В общи линии това беше.

Макгефри кимва и поглежда съдията. Негова чест си води бележки и Макгефри го изчаква.

— Ричард — казва той, — когато Сам Дилън каза „Никой не може да го свърже с «Фланагън-Макс»“, той обясни ли за какво става въпрос?

Стар адвокатски трик, да се повтаря информацията, която може да повлияе.

— Не, не обясни.

— Когато каза „никой не може да го докаже“, обясни ли кое?

— Не.

— Когато каза: „ще се позовем на петата“ обясни ли защо?

— Не. Вече ви казах всичко, което чух.

— Но го чу да споменава „Фланагън-Макс“, нали Ричард?

— Да.

— Добре. И какво се случи после?

— Ами… той, мисля че го хвана параноя да не би някой да подслушва…

— Възразявам — Роджър Огрен се изправя на крака. — Въпросът не е по същество.

Съдията се обръща към Ричард Кук.

— Млади човече, ще трябва да се ограничиш в показанията си само до това, което си чул и видял. Ясно?

— Ясно — свидетелят се привежда леко.

— Отговорът трябва да бъде точен. Г-н Макгефри?

— Ричард — казва Макгефри, — кажете ни какво видяхте или чухте след последните думи на Сам Дилън: „Ще се позовем на петата, ако си толкова притеснен“.

— Всичко затихна за миг. После г-н Дилън излезе от кабинета.

— Какво направи?

— Втренчи поглед в мен и ме попита какво правя.

— Ти какво отвърна?

— Казах, че подреждам папките.

— И после?

— После доста силно затръшна вратата си. Беше бесен, че ме видя там.

— И какво направихте след всичко това, Ричард? Говорихте ли с някого?

— Говорих с баща ми по-късно вечерта.

— И какво последва?

— Нищо, докато не убиха г-н Дилън. Тогава баща ми и аз решихме, че това, което съм чул, може да е важно и казахме на ченгетата.

— Благодаря, синко. Свидетелят е ваш, г-н Огрен.

Роджър Огрен се изправя и закопчава сакото си. По-млад е и не е толкова важен, колкото адвокатът срещу него. Огрен не носи годежна халка и Алисън предполага, че никога не е носил. Прилича на човек, който живее за работата си.

— Казвам се Роджър Огрен — прокурорът се вглежда в тефтера с бележките си. — Ние двамата и преди сме разговаряли, нали?

Свидетелят се навежда към микрофона.

— Да.

— Добре. Ричард, не знаеш с кого е говорил г-н Дилън в разговора, който описваш, така ли?

— Да.

Никой няма да разбере с кого е говорил Сам Дилън. Този следобед от офиса бяха проведени много разговори. Телефонните записи не разпознаваха отделните линии, използвани от „Дилън и Бекър“, а и записите не помогнаха особено. Според приблизителното време на обажданията те можеха да са до всеки политик, лобист или клиент както в столицата, така и в града.

Но да, този ден имаше обаждане от „Фланагън-Макс“, малко след четири следобед. Проблемът е, че сега Ричард Кук не може да посочи определено време — не може да се сети дали е било два и половина или четири — и в крайна сметка, никой не може да потвърди, че разговорът, дочут от него, е бил между Сам и Уолтър Бенджамин.

— Не знаеш за какво са говорили?

— Не.

Прокурорът почуква с пръсти по катедрата.

— Г-н Дилън беше адвокат, нали?

— Мммм, да, мисля, че да.

— Съветвал е клиенти по различни въпроси.

— Като например?

— Имам предвид — казва Огрен, — че не е работил само с политици, а е давал съвети и на други клиенти.

— Ами, предполагам. Искате да кажете адвокат като вас? Като процеси и такива работи?

Роджър Огрен започва да се изнервя. Би трябвало той да задава въпросите.

— Тоест казваш, че не знаеш дали е бил, или не?

— Да. Зная, че беше лобист. Друго не зная.

— И е възможно г-н Дилън да е вършил точно това по телефона, нали? Възможно е да е говорил с клиент, да са обсъждали нещо, което клиентът е объркал. Казвал е на човека от другата страна да се позове на петата поправка, не го е казвал за себе си, нали?

Ричард Кук няма готов отговор и се съгласява. Не знае с кого е говорил Сам Дилън или пък какво са обсъждали.

— Благодаря, Ричард. Нямам повече въпроси — Роджър Огрен сяда победоносно.

— Нямам други въпроси — казва Рон Макгефри, — но сега бихме искали да внесем като доказателство документа, с който Сам Дилън беше призован да се яви пред федералния съд във връзка с операция „Обществено доверие“.

— Приема се — казва съдията.

— И ако може само да отбележа, Ваша чест, че определената дата, на която г-н Дилън трябваше да се яви, беше сряда, единайсети февруари, което означава, че той е бил намерен мъртъв само три дни, преди да свидетелства.

— Взето е предвид, адвокат — казва съдията самодоволно.