Дейвид Елис
Сред лъжци (55)

Три дни по-рано
Неделя, 22 февруари

Преди Алисън пазаруваше в друг хранителен магазин от веригата „Кънтрисайд“, но отдавна не е стъпвала в който и да било. От самото начало й хареса анонимността, хареса й, че не познава месаря и служителите от деликатесния магазин, че не се налага да гледа израженията на лицата им.

Изглежда никой не забелязва, когато взема от рафтовете granola^[1], буркан маслини jalapeno.

Никой, освен един. Мъж с тежко палто, фланела, бейзболна шапка. Не изглежда зле, добре е сложен. Той й се усмихва и внимателно вдига ръце. Осъзнава, че между рафтовете са само тя и той.

— Не съм лешояд, г-жо Пагоне — казва той, показвайки дланите си и спазвайки респектираща дистанция — журналист съм, но не от онези. Имам предложение за вас и единственото, което искам, е след като приключите с пазаруването, да ми позволите да ви почерпя кафе в кафенето на ъгъла — той маха с ръце. — Това е. Мисля, че ще останете доволна. А кафето им е невероятно добро.

Алисън поглежда количката си.

— Приключих с пазаруването — казва тя.

— Чаша кафе. Аз отивам там сега, може да забравите, че сме се срещнали, ако поискате. Но мисля, че ще се радвате да ме изслушате. Мисля, че мога да ви помогна. Зная, че мога.

Алисън хапе устните си. Мъжът я отминава, без да каже нищо повече.

Тя не бърза, минава покрай няколко стелажа. Наднича към кафенето на ъгъла и го вижда. Той седи там, чете вестник, шегува се със сервитьорката.

Тя отива с количката си до кафенето и спира.

— Добре — казва тя. — Пет минути.

Мъжът приближава чаша димящо кафе към нея.

— Зная, че не съм първият журналист, който иска да говори с вас, г-жо Пагоне.

— Може би сте двайсетият. Наложи се да си сменя телефонния номер.

Той протяга ръка.

— Казвам се Лари Еванс — казва той.