Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Company of Liars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Сред лъжци

Преводач: Виолета Ненова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-257-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17781

История

  1. — Добавяне

Един ден по-рано
Четвъртък, 29 април

— Добре, нека обобщим за съда — казва Роджър Огрен. Вторият ден от процеса е и той говори с медицинско лице, възрастен мъж на име Ърнест Маккейб. — Каква е била причината за смъртта?

— Причината за смъртта е бил тъп удар по черепа — казва лекарят, — четири удара по главата от два различни източника. Единият от източниците ни е известен — часовникът от полицата. Другият източник, който по всяка вероятност е бил много по-тежък и твърд, не е открит.

Да, предметът беше по-тежък. Прокуратурата знае какво е било оръжието на престъплението. Наградата от Асоциацията на производителите подозрително липсваше от полицата над камината. Асоциацията на производителите връчва наградата всяка година, така че на съдебните власти не им беше трудно да открият копие и да установят колко лесно е било да се убие Сам Дилън с нея.

Но не могат да я открият. Не и тази, с която са убили Сам. Преровиха езерото в близост до дома на Сам, претърсиха дома на Алисън и двора й, претърсиха всяка една кофа за боклук в областта и преровиха всички реки. Предполагат, че Алисън е убила Сам около седем вечерта и е обикаляла с колата няколко часа, преди да се върне в къщата му около един сутринта. Предполагаш, че е скрила оръжието някъде, но дори нямат идея къде.

Никога не биха се сетили да погледнат зад хранителния магазин, където Алисън е пазарувала, преди семейството да се премести в сегашната къща.

— Как е умрял, докторе? — пита Огрен.

— Определено става въпрос за убийство. Броят, ъгълът и жестокостта на ударите, както и здравият разум изключват всякаква възможност за самонараняване.

— А кога е настъпила смъртта?

— Бих казал, че е настъпила около седем вечерта, събота, на седми февруари тази година. За това говорят няколко неща — скоростта на разлагане на стомашното съдържимо на жертвата. От касовите бележки знаем, че е поръчал храна в шест и двайсет същата вечер. Ако предположим, че е изял храната сравнително бързо след пристигането й, то смилането е спряло някъде около седем. А времето можем да видим и от спрелия часовник, счупен в главата му. Показва шест минути след седем. Това не означава, че Сам Дилън непременно е бил убит в седем и шест, но всички други доказателства подкрепят тази версия.

— Добре, докторе. Сега бих искал да разгледаме всички подробности, които ви доведоха до тези заключения.

 

 

— Добре, следовател Григс. Освен счупения нокът и платинената обица, намерихте ли нещо друго в дома на г-н Дилън?

Свидетелят, Джоуди Григс, е заместник-следовател в областното прокурорско техническо звено. Едра жена с пълни червени бузи и къдрава руса коса.

— Открихме снопче коса от обвиняемата — казва тя.

— Възразявам — казва Рон Макгефри и се изправя. — Това е предполагане на факти, не са доказателства. Предмет на обсъждане трябва да е ДНК анализ.

Обсъждане, мисли си Алисън, не прилича много на такова. Защитата не приема, че според ДНК тестовете косата принадлежи на Алисън и без никакво основание твърдят, че не е така. Алисън вече е казала на адвоката си въобще да не си прави труда да го оспорва.

— Приема се — съдията кима в посока на прокурора. — Отговорът се отхвърля.

— Техническото звено — продължава Роджър Огрен — е установило, че според ДНК анализа снопчето коса принадлежи на обвиняемата?

— Да. Нашите ДНК тестове го доказват.

— Наличието на тази коса има ли някакво значение за вас, следовател?

— Да — тя се намества на свидетелското място и кръстосва крака — ДНК може да се извлече само от корена на косъма. Коса, която просто пада, не пада с корена — тя кимва към рамото си. — Вероятно имам косъм на рамото си сега, но от него не можете да извлечете ДНК.

— Добре, ако коса, която просто пада, няма корен и следователно ДНК — пита Роджър Огрен, — тогава какво ще кажете за това снопче коса с корени, което сте открили?

— Това означава, че е било отскубнато — отговаря тя. — Също така предполага, че е имало борба.

— Много добре. Следовател, какво друго открихте при обиска?

— Претърсихме компютъра на г-н Дилън.

— И открихте ли нещо важно?

— Да. Имаше имейл — електронно съобщение от компютъра на г-н Дилън от неделя, осми февруари, 2004 г. Ранната сутрин след нощта на смъртта му.

— Кога е било изпратено?

— Било е изпратено в един часа и осемнайсет минути и четиридесет и две секунди в неделя, осми февруари, 2004 г.

Прокурорът получава разрешение от съда да предостави копие от имейла като доказателство. Подава копието на защитата и поставя диапозитив в прожектора.

От: Дилън, Самюел <[email protected]>

До: Пагоне, Алисън, К. <[email protected]>

Относно: Адвокат — клиент

Дата: неделя, 8 февруари, 2004 1:18:42

 

А:

Трябва да обсъдим нещата. Започвам да се тревожа. На мнозина няма да се хареса информацията, която имам. Нуждая се от съвет възможно най-скоро.

С

— Следовател Григс, позволете ми да ви попитам — Роджър Огрен остава до проекционния апарат — запозната сте с версията, че г-н Дилън е бил убит около седем вечерта в събота на седми февруари, 2004. Запозната сте с това, нали?

— Да.

— Сега, според имейла — Огрен посочва с върха на химикала там, където пише „дата“ — този имейл е бил изпратен от компютъра на г-н Дилън в един и осемнайсет в неделя сутринта на осми февруари 2004 г.

— Правилно. В един часа и осемнайсет минути и четиридесет и две секунди.

— Малко повече от шест часа след седем.

— Да — казва тя уверено.

— Според някои — казва Огрен — това доказва, че г-н Дилън е бил жив доста време след предположения от нас час. Въпреки доказателствата от съдебната медицина за разлагането на тялото и течността в стомаха, въпреки тези доказателства, според някои този имейл доказва, че Сам Дилън е бил все още жив в ранната неделна сутрин.

— Възразявам срещу формулировката — казва Рон Макгефри.

— Приема се.

— Добре, тогава ще го кажа така. Като следовател по убийството на Сам Дилън, заместник Григс, този имейл накара ли ви да се замислите за времето на смъртта?

— Да. Докато не претърсихме дома на Алисън Пагоне.

— И какво открихте в дома й?

— Компютърът й. Алисън Пагоне е писателка. Пише художествена литература. Криминални романи.

— Чел съм ги — казва Огрен.

— Аз също — усмихва се Григс — прегледахме компютъра й, всичко, включително и „кошчето“.

— Какво е „кошче“?

— Там се хвърлят ненужните документи, за да се разчисти място на харддиска. После боклукът може да се „преработи“, което означава да се изхвърлят файловете даже и от „кошчето“.

Съдията кима. Макар да е от старата школа, той вероятно има компютър, ако не и два. Знае какво е „кошче“. Той е почти на седемдесет, което можеше и да означава, че си няма понятие от информационната ера, в която технологиите непрекъснато се подобряват. Бившият й съпруг, Мат, едва може да пише на компютър и наскоро откри възможностите, които предлага Интернет. Дъщеря й, Джесика, напротив, беше отгледана онлайн и можеше да прави на компютъра неща, които Алисън дори не можеше да си представи.

— Продължавайте, следовател — казва Роджър Огрен.

— Намерихме доста голям ръкопис в „кошчето“, беше го изтрила два пъти.

— Можете да откриете такъв документ дори когато е бил напълно унищожен?

— Да — свидетелката продължава с обяснение на техническите подробности за технологията, с която техният отдел възстановява данни. Не е изненадващо, поне за Алисън, но е малко стряскащо, че правителството разполага със средства за възстановяване на почти всичко съдържимо на личен лаптоп.

— Разкажете ни за този голям документ, който сте открили, след като е бил изтрит два пъти — настоява Роджър Огрен. — Най-напред ни кажете кога е бил създаден. Успяхте ли да установите това?

— Абсолютно да. След като документът се възстанови, може да се разгледат всички негови характеристики. Просто се кликва на менюто с „Характеристики“.

— Успяхте ли да разпечатате тази страница с характеристиките, следовател Григс?

— Да.

Огрен й показва лист хартия.

— Това достоверно и точно копие на страницата ли е?

— Да.

Роджър Огрен получава разрешението на съдията да ползва документа като доказателство и после го поставя в проекционния апарат:

Location: С:\Documents and Settings\My DocumentsX NovelsX

Best. Served. Cold. Draft. 1

Size: 154 KB (158,208 bytes)

Size on Disk: 156 KB (159,744 bytes)

Created: Wednesday, 3 December, 2003, 5:19:04

Modified: Thursday, 5 February, 2004, 11:04

Deleted: Sunday, 08 February, 2004, 3:21

Recycled: Sunday, 08 February, 2004, 3:22

— Обяснете ни, следовател. Какво означава всичко това?

— Създала е документа — т.е. започнала е да пише — на трети декември миналата година. „Modified“ описва кога за последен път документът е бил променян. За последен път е бил променен в четвъртък, пети февруари тази година.

— Разкажете ни за последните два реда в документа, следовател.

— Както вече обясних, „Deleted“ показва кога махаш документа от харддиска, „Recycled“ е, когато го махаш от кошчето. Изхвърляш го втори път.

— И какво означава това?

— Означава, че Алисън Пагоне се е опитала да махне документа от харддиска рано сутринта в неделя, на осми февруари тази година.

— Подробности, следовател…

— Само часове, след като Сам Дилън е бил убит — казва тя — и само два часа, след като този имейл е бил изпратен от компютъра на Сам Дилън.

— Следовател, вие всеки ден работите с компютри, нали?

— Да.

— Можете ли да се досетите за някаква причина, поради която Алисън Пагоне да се е почувствала принудена посред нощ да се опита да елиминира следите от този документ от компютъра си?

— О, възразявам — казва Рон Макгефри.

— Възражението се приема — казва съдията.

— Извинете, ваша чест. Защо да не отговорим на този въпрос по друг начин? Следовател Григс, видяхте ли документа, който е бил изтрит от компютъра на обвиняемата рано сутринта в неделя, на осми февруари тази година?

— Да. Беше дълъг петдесет и шест страници. По всичко изглеждаше, че е черновата на следващия й роман. Заглавието беше „Най-добре се сервира студено“.

— Прочетохте ли документа?

— Да.

— Открихте ли нещо специално в него, което да е свързано с времето на настъпването на смъртта?

— Да. Романът е за една жена, която убива любовника си, след като установява, че я лъже. Убива го посред бял ден, но знае, че така може да установят часа на престъплението. По-късно същата вечер, докато е на парти, тя се извинява и отива до тоалетната. Излиза през прозореца и се промъква обратно в къщата на мъртвеца, изпраща имейл от компютъра му, за да направи да изглежда така, сякаш той е жив. После, когато я разпитват, се оказва, че тя има алиби за времето, когато…

— Ваша чест — казва Роналд Макгефри — бях достатъчно търпелив. Това е несвързан разказ. Възразявам.

— Нека се придържаме към въпроси и отговори, г-н Огрен — съветва съдията.

— Много добре — Роджър Огрен пристъпва към масичката с доказателствата и взема купчина листове. Оставя един комплект за защитата. На заглавната страница пише „Най-добре се сервира студено“, а под него Роман от Алисън Куинси Пагоне.

— Следовател, това достоверно и точно копие от изтрития в три часа в неделя, осми февруари тази година ръкопис от компютъра на обвиняемата ли е?

— Да.

Огрен привежда документа като доказателство.

— Да погледнем страница четиридесет и осма, следовател. Има ли нова глава, която започва там?

— Да. Глава пета.

— Как се казва пета глава?

— Заглавието й е „Алиби“.

— Добре, „Алиби“. Сега, ако обичате, обърнете на страница петдесет и първа. Все още ли продължава главата „Алиби“, следовател?

— Да.

— Бихте ли прочели целия втори параграф?

Тя сяда на бюрото и влиза в имейла му. Не е напълно сигурна какво да напише и на кого да го изпрати. Каквото и да е, може да й свърши работа. Единственото важно е да изпрати имейл от компютъра му в девет вечерта, докато смятат, че е на купон — достатъчно дълго, след като е била в дома му по обяд. Алиби. Доказателство за живот.

Този ръкопис й причинява болка. Не само защото има същото алиби, което е описала, но и поради факта че го е изтрила броени часове, след като се е прибрала от дома на Сам. Той разкрива на съдията, че тя може да мисли по диаболичен начин, а никой обвиняем не би искал съдът да го разбере.

Нарушава и теорията на адвоката й. Той ще твърди, че нокътят, обицата и косата й са подхвърлени на местопрестъплението от „истинския“ убиец, но дори и да успееха, как щяха да обяснят, че убиецът е изкопирал точно това алиби? При положение че Алисън е известна с факта, че пази новите си романи в тайна? При положение че тя не дава на никой да ги чете, докато не ги завърши? Кой би могъл да знае, че Алисън пише точно за такова алиби?

— Следовател — казва Роджър Огрен, — вие не сте били свидетел на убийството на Сам Дилън, нали?

— Не.

— И не може да потвърдите, че обвиняемата го е убила.

— Не.

— И не може да кажете, че обвиняемата се е върнала в дома на г-н Дилън и е изпратила имейл след смъртта му, за да си осигури алиби.

— Не, не мога.

Всички тези въпроси са насочващи, но адвокатът на Алисън няма да възрази, защото звучат като въпроси, които по-скоро би задал той. Разбира се, те са подготовка за това, което ще последва.

— Но какво ни казва този документ, който сте намерили в „кошчето“, следовател?

Свидетелката кима.

— Казва ни, че който и да е извършил това престъпление и е изпратил този имейл, е следвал точно това, което прави героинята в новия роман на Алисън Пагоне. Роман, все още непубликуван, все още незавършен. Роман, който, доколкото знаем, никой никога не е чел, с изключение на Алисън Пагоне. Да не споменаваме факта, че тя е изтрила документа от лаптопа в нощта след убийството на г-н Дилън.

Адвокатът на Алисън остро възразява, съдията ще приеме възражението, но това няма значение и тя го знае. В крайна сметка съдията ще се съгласи с всичко, което свидетелят току-що каза. Алисън е изкопирала алиби от роман, който никой не е чел, опитала се е да скрие доказателствата и са я хванали.

 

 

— Живея до Сам Дилън — казва Ричард Ротман. Той има вид на учен, бивш собственик е на малка фирма, около седемдесет и пет годишен, с дълго набраздено лице и стърчащ нос с очила.

— Спомняте ли си събота вечер, седми февруари тази година? — пита Роджър Огрен. — И по-точно, сър, късните часове на нощта и ранните часове на утрото на следващия ден, неделя, осми.

— Спомням си тази вечер.

Разбира се, че си я спомня. При обичайни обстоятелства въобще нямаше да си спомня поредната безсънна вечер, но когато по-късно в неделя сутринта полицейски коли наобиколиха дома на съседа му, спомените изскочиха.

— Често ми се случва да не мога да заспя — продължава той — или по-скоро трябва да кажа, че спя нередовно. Откакто съпругата ми почина, просто не спя както едно време. И така, спах няколко часа в съботната вечер и към единайсет бях съвсем буден.

— Какво правехте по това време?

— Рисувах. Рисувам с водни боички в слънчевата стая — смее се г-н Ротман. — Е, не е много слънчева в средата на февруари.

— Вероятно — усмихва се Роджър Огрен. — И накъде гледа слънчевата стая, сър?

— Към пътя. О, виждат се съседите от другата страна на улицата, имам изглед и на изток, към Сам. Прозорецът е френски, разбирате ли.

— Да. Виждахте ли дома на г-н Дилън?

— Виждах алеята, двора, малко от къщата, но не цялата.

— Бяхте ли буден в един часа, неделя сутрин, осми февруари?

— Да.

— И гледахте през прозореца?

— Ами, да. Малко недочувам, но не съм сляп.

— Много добре, сър. Бихте ли описали как изглеждаше нощта по това време?

— Ами, в общи линии, беше спокойно, но малко след един се появи кола, която спря пред дома на Сам.

— Кола. Малко след един сутринта. Можете ли да я опишете?

— Ами една от онези спортните. Lexus mini SUV. Сребриста.

Алисън кара такава. Има модела от 2003-та и е сребриста. Роджър Огрен показва снимка на свидетеля.

— Да, точно така изглеждаше — казва той — беше сребриста. Разбира се, не погледнах номерата — той клати глава. — Бързичко мина по улицата и не успях точно да видя какво се случи, когато спря. Зная само, че паркира пред дома на Сам. Сам има около един акър имот, така че имаше известно разстояние. Тук къщите са доста далече една от друга, затова си струва да си вземеш къща на езеро — имаш лично пространство.

— Добре, сър. Какво си спомняте след това?

— Бих казал, че минаха около петнайсет минути. Може би двайсет.

— Значи по кое време горе-долу беше това?

— Бих казал около един и двайсет или двайсет и пет — размахва пръст — по това време на нощта се забелязва. По принцип не много коли завиват към нас. Поне не през зимата, освен ако няма ваканция и наоколо не се навъртат хлапета.

— Значи пред къщата на Сам е спряла кола след един сутринта, неделя сутринта и е потеглила около двайсет минути по-късно?

— Точно така. Да. Беше около двайсет минути по-късно.

Достатъчно, казва прокурорът, без да го изрича, за да стигне Алисън до къщата на Сам и да изпрати имейл в 1:18:42 сутринта.