Дейвид Елис
Сред лъжци (42)

Един ден по-рано
Вторник, 23 март

Роджър Огрен поздравява Маккой на качване в асансьора.

— Агент Маккой — казва той, — благодаря, че дойдохте. Аз също можех да се разходя.

Да се разходи означаваше да отиде на три преки от федереалната сграда, където работи Маккой.

— Няма проблем. Казвай ми Джейн. — Влиза след него в офиса му. Фактът, че има отделен офис, го отличава от прокурорите на етажа, които са събрани в две големи стаи, където всеки има работно място.

Офисът на Роджър Огрен е необичайно подреден. Има „контейнер“ за входяща поща, където има два прилежно сгънати листа хартия. Юридическата литература — местният съдебен правилник, прокурорски индекси, криминални постановления — е прецизно подредена покрай стената върху няколко ниски етажерки от черен металик. Уникален е, мисли си тя. Никога не се доверява на някой, който чисти всеки ден. Ако някой каже извинявай за бъркотията, тя обикновено си тръгва.

Огрен сяда зад бюрото. Зад него има семейни фотографии, на които не се вижда съпруга. Липсата на брачна халка го потвърждава. Маккой вече има навика да гледа пръстите. Попадала е на повече женени мъже, отколкото може да преброи.

Виждаше, че Огрен не е женен. С наднормено тегло е, не чак толкова, но достатъчно, че да има втора брадичка, торбички под очите и корем, който покрива предната част на колана му. Вижда го и от начина, по който се носи, не е типичният служител на властта, каквито са повечето от блюстителите на закона. Този тип се държи предизвикателно, в очите му има предпазливост, следи какво мислят другите за него. Това не е черта на характера, която се очаква от човек, на когото са поверили толкова важно разследване.

Но за това си има обяснения. Едното от тях е старшинството. По всичко личи, че е готов да осъжда „до живот“. Вероятно никога не е имал друга работа, а и едва ли би искал, следователно е горе в йерархията, без значение от заслугите. Но тя надушва и друга причина и познава и тези типове. Той е питбул. Насъскай го срещу някого и няма да пусне, докато не го разкъса.

— Знаем, че разследвате Сената — казва Огрен, — така пишат във вестниците.

О, упрек още от началото. Иска да каже, че федералните не са ги информирали.

— Предполагам — продължава той, — че това е причината за вашите изискани подслушвателни устройства в къщата й.

Маккой му се усмихва, но не приятно. Роджър Огрен се е заклел да мълчи по проблема и въпреки това повдига въпроса при всеки удобен случай.

— Написал съм си домашното — казва той — и ако съм прав, може да чуете абсолютно всичко, което се случва в къщата й.

— Не съвсем всичко — отговаря Маккой, — но да, устройствата са добри.

Предавателят Infinity позволява на подслушващия не само да слуша и записва телефонни разговори; той също така служи като микрофон, който позволява записването на звуци от всички стаи. Огрен очевидно го е прочел някъде и смята, че Маккой разполага с важна информация, защото подслушва всеки разговор, който Алисън Пагоне провежда в дома си — лично или по телефона.

Не сме сложили микрофоните заради вашия случай — казва тя не за първи път — и мога да ти кажа, въз основа на това, което съм чула, че тя не говори за вашия случай в къщата. Предполагам, че ограничава тези разговори до офиса на адвоката си. Не е споменала и дума за това дали е убила Сам Дилън или нещо в тази връзка. Наистина, Роджър.

— Но можеш да потвърдиш — пробва се той, — че разследвате този подкуп. Този закон за лекарствата.

— Нищо не мога да потвърдя — тя се усмихва отново, но не приятелски — и не трябва да задаваш този въпрос.

Огрен знае, че тук има нещо повече. Ако ставаше въпрос само за обществен корупционен скандал, федералните нямаше да са толкова потайни.

— Добре. — Огрен разперва ръце и се усмихва. — Сам Дилън е бил убит точно преди да свидетелства за операция „Обществено доверие“. Греша ли?

— Не, не грешиш.

Огрен млъква за малко, примигва и поглежда встрани, прави физиономия, привежда се напред и сплита ръце.

— Сам Дилън е бил загрижен за хората в офиса. Това е бил проблемът. „Етичната дилема“, както я нарича той. Очевидно е, че той е открил нещо и ние смятаме, че това „нещо“ е подкупът, който вие разследвате. Ако ние мислим така, значи така е и според защитата. Трябва да сме готови. Надявах се, че може да ни дадете да погледнем с какво разполагате.

— Нашата операция — казва Маккой — няма нищо общо с убийството на Дилън.

— Аз съм на същото мнение. Харесва ми моята версия, но защитата ще я оплеска.

— Защитата няма как да знае какво правим ние — казва тя. — Информацията е засекретена.

— Това го зная, агент. — Агент, набляга той, не адвокат. — Това цели той. Не ми говори ти за закона, уреждащ секретността на съдебните процеси.

Огрен й подава лист хартия, разпечатка на имейла, изпратен от компютъра на Сам Дилън в един и половина сутринта, в неделята след убийството му.

— Чудя се, дали може да ми обясните това — пита той.

— Да, чух за този имейл — казва Маккой. — Всички сме чували.

— Вероятно тя го е изпратила — прокурорът сочи документа. — Според нас се е върнала в къщата му към един. Върнала се е и е изпратила имейла. Защо?

— За да отложи времето на смъртта — казва Маккой, сякаш е очевидно — убила го е в седем, но иска хората да смятат, че всъщност е бил жив доста след това, в случай че някой я е видял там в седем.

— Голям риск е поела и е трудно за вярване.

— Затова ходът е умен — Маккой се вглежда в Огрен, за да види дали разбира. Очевидно не. Не знае. Взема хартията и я размахва. — Това не ти ли изглежда познато, Роджър?

— Познато? — той се чуди, очите му шарят по тавана, после се връщат върху нея. — Не.

— Вие разполагате с лаптопа й, нали?

— Да.

— И сте го претърсили.

— Да, така е — вперил е очи в нея. — Какво имаш предвид?

— И не сте го чели.

— Какво не сме чели?

— Историята, която пише — казва тя. — Нов роман, озаглавен „Отмъщението е ястие, което най-добре се поднася студено“ или нещо подобно. В него се разказва за едно алиби.

— И ще ми се стори познато — той се протяга и взема лист и химикал.

— Много — Маккой разтваря ръце — Вие, хора, не проверявате ли документите, изтрити от харддиска? Там се открива най-много материал.

— Изтрила го е.

— Да, мамка му! Ти не би ли го изтрил? Убиваш някого и се опитваш да измислиш алиби, което съвпада с това в новата книга, която пишеш? Първото нещо, което ще направиш, е да се отървеш от тази книга. Единственият проблем е, че в днешно време можем да открием всичко.

— Божичко. „Отмъщението е ястие…“.

— Не си спомням точно. Мисля, че главата се казваше „Алиби“.

— Не зная как са го пропуснали — мърмори той и стиска зъби.

— О, честно казано, то е погребано там. Ще трябва да прочетеш целия ръкопис или може пък вашите техничари още да не са стигнали до него.

Огрен си води бележки, но изведнъж спира, бавно вдига глава и среща погледа й.

— Ти как разбра за това? — пита той. — Знаеш съдържанието на компютъра й?

— Бяхме в къщата й, Роджър. Не помниш ли? Когато сложихме подслушвателите.

— Да, но без знанието й. Очевидно.

— Очевидно.

— Не можете да извършите обиск без знанието й — казва той. — Поне не след извършване на деянието.

Маккой вдига рамене. Тук я хваща натясно, или поне така си мисли. Огрен предполага, че федералните са нарушили закона, защото не обмисля всички варианти. Тук не е в свои води.

— О, мамка му — казва той. — Влезли сте с помощта на Закона за патриотизма.

Според този закон, федералните могат да претърсват определени заподозрени без тяхно знание, дори след извършване на деянието. Това потвърждава нещо, което Огрен вече вероятно подозира: че донякъде операцията е свързана с тероризъм.

— Сам Дилън не е бил убит заради връзки с тероризма — казва уверено Маккой. — Твоята версия за отхвърлената любовница ми допада повече.

— Да ти вярвам ли?

— Слушай, Роджър, ако терористи бяха убили Сам Дилън, щяхме да сме поели разследването. Помисли. Щяхме да дойдем в офиса ви веднага след убийството и да ви молим да стоите настрана, щяхме да поемем случая — тя разперва ръце, — но не го правим. Двете не са свързани. Дойдох при теб единствено защото се боим, че ще разкриете микрофона в къщата на Алисън и ще тръгне слух.

Това звучи логично и обяснението е достатъчно за областния прокурор. Вижда, че няма избор. Единственото, което би могъл да направи, е да прекрати атаката срещу Алисън, но той няма да го стори.

— Ако Алисън Пагоне е терористка — казва Огрен и усеща колко смешно звучи, — трябва да го зная. Може да ми устрои засада по време на процеса.

Маккой клати глава.

— Не така стоят нещата. Няма да я чуеш да говори за това по време на процеса. Ако разкрие някой свидетел, от чието име ти настръхва косата, кажи ми. Но няма да го направи, Роджър. Няма.

— Няма — казва той, — защото не е толкова глупава, че да признава подобно нещо по време на процес.

Маккой не отговаря.

— Или няма да го направи — продължава Огрен, — защото не го знае?

Маккой се усмихва. Бързо се учи този.

— Няма. Точка. — Тя си взема чантата и се отправя към вратата. — На прав път си — казва тя, — останалото е някъде там, в периферията. Няма нищо общо с твоето разследване. Ясно?

Огрен изглежда временно се е успокоил, но все още нещата не са му ясни.

— Измъкни изтрития документ от харддиска й — казва тя. — Находката ще ти хареса.

Тя се перчи. Малко е тревожно, че вече й се удава с лекота.