Дейвид Елис
Сред лъжци (24)

Един ден по-рано
Четвъртък, 22 април

Малко възвишение в Уест Сайд. Има десет постройки, по пет от всяка страна на тясната разрушена сграда. Маккой е прекарала доста време в тази част на града, беше работила в отдела за специални вещества, когато започна в Бюрото. Тежък мач. Особено омразно й беше, когато трябваше да арестува наркомани. Обикновено арестуваш потребителите, за да стигнеш до дилърите, но пристрастените невинаги пропяваха. Без съмнение за предпочитане беше да ги приберат и да се опитат да ги излекуват, но тя така и не успя да се отърси от чувството за неудобство, когато арестуваше хора, попаднали в прегръдката на зависимостта.

Сега се връща. Връща се на мръсните улички, до магазините, които продават на вересия, до магазините, които рекламират фонокарти и цигари в метални решетки, счупените автомобили, наредени покрай бордюрите. Вижда забързани ученици. Улиците са набраздени от дълбоки дупки, пътните знаци са покрити с графити. На съседната улица се включва аларма на кола. Чува две жени да се карат през затворения прозорец на ниската сграда зад нея.

Толкова много проблеми, задушава се само като се замисли откъде трябва да се започне.

— Тръгвам — казва Маккой, като обръща лице към яката на коженото си яке. Работи под прикритие, но за нея това не е проблем — дънки и бейзболна шапка. Слива се с улицата — много райони на Уест Сайд, противно на всеобщото мнение, са расово хетерогенни. Белите по тези места са предимно първо поколение източноевропейци, както и корейци, латиноамериканци и афроамериканци. Не се вписва съвсем идеално, но и не бие на очи.

Стига до края на улицата, на кръстовището свива и продължава към източната част на квартала. Азиатец — продавач на хранителни стоки, мете тротоара пред магазинчето си; към нея се носи млада жена в напреднала бременност с вълнена шапка.

Маккой прави балонче с дъвката си. Не се чувства много удобно на токчетата, но пък се връзват с пейзажа. Старае се. Привлича вниманието на едно афроамериканче, което седи на някаква веранда и играе с тесте карти. Подвикването не вдига кой знае колко самочувствието й, момчето е на около тринайсет.

Въпреки това в отговор му намига.

— Ей, маце, страшна си — казва то с писклив тийнейджърски глас.

Добре. Подминава го, прави една-две крачки, преди да се върне и да застане пред момчето.

— Хей, готин — казва тя и започва по-звучно да дъвче дъвката, флирт като този би учудил дете на неговата възраст. — Не трябва ли да си на училище?

— О, Боже — въздъхва той, слага три карти на стълбите в краката си и й показва една от тях — тройка спатия — и ги разбърква с изумителна скорост и ловкост.

— Кажи къде е картата, красавице.

Маккой се подсмихва и докато той прави номера си, го проучва. Ярко яке с качулка, ръкавици, които стърчат от джобовете му, кожени ботуши, отворена кутия за пури до краката му, в която има няколко долара и дребни монети. В кутията държи само малка част — еднодоларови и няколко монети от по двайсет и пет цента — за да изглежда, че играе с малки залози. Останалото е вероятно в чорапа му, но това не я засяга.

Единствено я интересува спортният сак от лявата му страна.

Момчето спира, показва дланите си и триумфално поглежда Маккой. Трите карти са подредени една до друга в краката му. Тук не са замесени пари. Само се перчи.

Навежда се към него.

— Как се казваш, хлапе?

Момчето й се усмихва, показва дебелите си венци и бели зъби.

— Джаксън — казва той. — Коя от трите е тройка спатия, красавице?

Маккой се навежда все по-близо.

— Не играя комар, Джаксън — казва тя тихо, спокойно, вече не се усмихва. — Аз съм агент на ФБР и няма да имаш проблем — добавя тя, като вдига ръка предупредително, защото вижда, че момчето се придвижва надясно, — но ще загазиш, ако се протегнеш за тази чанта.

Маккой посочва зад рамото си.

— Виждаш ли този, който сега завива зад ъгъла?

Момчето поглежда и вижда Харик.

— Това е партньорът ми. Ако те види, че се опитваш да сигнализираш по някакъв начин на Джими, ще те закопчаем.

Споменаването на Джими въздейства на момчето така, както и заплахите й. Тя му показва, че знае какво се случва горе.

— Сложи ръце на лицето си, Джаксън — казва Маккой — Веднага.

Момчето в крайна сметка се подчинява и залепва ръце на бузите си. Не е особено притеснено, по-скоро е сърдито.

Маккой взема сака и го отваря. Не намира оръжие, но и не очаква да открие такова. От чантата изважда малко радио и го слага в джоба на якето си.

— Просто от любопитство — колко ти плаща?

— Двайсетачка на пукане.

— Какво е пукане? Половин ден?

— Седем към едно, красавице. Мамка му — момчето клати глава. Току-що беше загубил една от работните си сутрини. Следобедът вероятно пак е свързан с разбъркването на картите, но не тук. Джаксън сигурно се подвизава на гарата, автогарата или центъра, там, където белите няма да се усетят, че такъв малък сладур може да ги обере.

— Вземам радиото с мен, Джаксън, но не сваляй ръце от сладкото си личице. Сега без никакви движения, ясно? На партньора ми бързо му горят бушоните.

— Въобще не мърдам, лейди — отговаря той разочаровано.

Маккой го потупва по рамото и се качва по стълбите. Използва ключ, който миналата седмица извадиха от една съседка — Харик я проследи до магазина, показа й значката си и я убеди да му позволи да направи копие.

Маккой говори в яката си.

— Чисто ли е?

— Чисто е — гласът на Харик изпуква в слушалката. Има предвид, че Джими не е погледнал през прозореца, не е видял разговора между Маккой и момчето, нито опитите на Джаксън да сигнализира от верандата.

След като влиза вътре, Маккой сваля обувките с токчета, поема по едно от двете стълбища и спира на площадката. Хвърля коженото яке и остава по пижама — нищо особено, светлосиньо горнище. Сваля шапката си и разрошва косата си.

— Влизам — казва тя и маха микрофона.

Изкачва следващото стълбище и стига до вратата. От апартамента се разнася силна музика, но не чак толкова, колкото очакват. Осъзнава, че не е преценила източника на информация — осемдесет и една годишна старица.

Въпреки това ще свърши работа и ще го използва за оправдание.

Тропа на вратата и вика:

— Хей — не получава отговор и пробва пак, блъска силно по вратата. Тънка е, направена от евтино дърво, което не е изненадващо, но има верижка за заключване, както и предполагаха. Силно се надява да не й се налага да разбива вратата.

— К’во ще кажете да я намалите тая музика, а? — вика тя.

Отвътре се чува глас:

— К’ъв ти е проблемът?

— Проблемът си ти, задник такъв!

Чува стъпки, които се приближават към вратата, вероятно ще погледне през шпионката. Отстъпва назад, преди да е дошъл твърде близо.

— Вземи си хапче, скъпа — чува се гласът през вратата.

— Осем и половина сутринта е — вика тя.

— Божичко, мила…

Маккой вижда как вратата се открехва, отпуска цялата си тежест и се втурва напред с всичка сила, преди веригата да се е опънала напълно. Това е ключът. Вероятно щеше да й е трудно да мине през затворената врата. Всичко опира до изненада и баланс.

Влиза с рамото напред. Удря вратата и усеща изпращяване, нищо сериозно, но ще го помни известно време.

Веригата отхвърча при удара, Маккой залита, но успява да запази равновесие. Джими е на пода зад вратата.

— Федерален агент — казва тя бързо, да не би на Джими да му хрумне нещо друго.

При създалите се обстоятелства, това може да се окаже добра новина за него. Тя взема оръжието, затъкнато в дънките й и вади значката. Затваря вратата с ритник и държи пистолета насочен към Джими, преди той да разбере какво става.

Джими прехвърля трийсетте, има твърда руса коса и тъмно окосмяване на лицето. Защо тези идиоти си мислят, че козите брадички изглеждат добре?

— ФБР — казва тя и дава знак с пистолета. — Ставай. Седни на гадния диван — Маккой отстъпва и рита уредбата, докато не престава да свири. — Седни, Джими. Седни. Може и леко да се отървеш.

— Не знам за какво говориш — отговаря Джими, като се опитва да се добере до дивана и пада върху него.

Маккой го поглежда косо, шари с поглед из стаята. Вижда талони за залагания върху бюрото до една дъска с числа в три вертикални колони — една за залагащия, една за сумата, кодирани са. Четири — не, пет различни мобилни телефона — телефонни „духове“, които крадат сигнали от легитимните телефони, така че да не могат да се проследяват. На масата има наполовина изядена купичка с овесени ядки.

— Това няма да е първото ти закононарушение — казва тя — вероятно знаеш правата си по-добре от мен.

— Не е така.

— Така се получава, като експлоатираш стражите си, Джими. Десетгодишно хлапе?

Джими стиска зъби. Вероятно си представя какво ще направи с хлапето после.

— Вината не е негова — казва тя. — Следим те. Хлапето няма никаква вина.

— За какво, по дяволите, говориш? — пита Джими.

Уместен въпрос. Федерален агент, облечен в пижама и дънки, влиза сам, без да възнамерява да му тегли куршума. Маккой иска да замеси възможно най-малко хора в тази операция и може би иска малко да се упражни.

— Имам няколко въпроса към теб, Джими. Ако отговориш, изчезвам след трийсет секунди. Ако ме излъжеш, повече няма да сме приятели.

Новият й амиго нервничи на дивана, скръства ръце.

— Питай — казва той.

— Става въпрос за доктор Нийл Ломас — казва тя — и ако ми кажеш, че не го познаваш, ще изтърбуша това място.

Джими се замисля и това потвърждава подозренията й. Да издаде името на един от хората, които залагат при него, не е много, предвид алтернативата. Но точно заради този се замисля.

Маккой се чуди какво знае той за д-р Нийл Ломас. Дали знае защо е започнал да играе комар? Вероятно не. Има ли представа, че д-р Ломас е на път да открие смъртоносна съставка за детски аспирин.

Определено не. Не, колебанието на Джими няма нищо общо с интереса на агент Маккой към доктора.

— Нямам работа с този тип — казва Джими.

Всъщност, така казано, вероятно е истина.

— Д-р Ломас беше вътре с пет хилядарки — казва тя, — ти започваше да губиш търпение. Тропни два пъти с крак, ако греша.

— Какво, по дяволите, става.

— Сега, изведнъж — добавя Маккой, — го оставяш на мира. Не си пращал никого по петите му месеци наред. Това е, защото всичко е платено, нали, Джими?

Джими клати глава.

— Дай ми име — казва тя и усеща неохотата му, — зная, че д-р Ломас не се е разплатил сам.

Джими отваря уста. Вероятно претегля времето в пандиза с гнева на човека, откупил дълга на д-р Нийл Ломас.

Освен това, много е възможно да не може да даде име на Маккой.

Този тип е изплашен, тя може да го притисне още повече, но не изгаря от желание да прекара цялата сутрин с него й със сигурност не иска да го арестува.

От задния джоб на дънките си изважда снимка, сгъната на две, и му я показва. Гледа го в очите.

Погледът на Джими очевидно се вцепенява от снимката. Губи и малкото цвят на лицето, който му е останал.

Всъщност, никога не се е съмнявала.

— Лейди — казва Джими, — определено не сте ме чували да казвам да.

— Така е — съгласява се тя. Нямаше нужда да го казва. — Никога не съм идвала, нали, Джими? — пита тя, но знае, че последното нещо, което той иска, е да обсъждат този разговор.

— Мамка му, да, никога не си била тук. Не ме намесвай в тези лайна.

— Вече си вън — замисля се дали да не му каже да си събере сергията, но не е нужно. Мястото вече е вън от играта. Джими така или иначе ще се изнесе оттук след броени часове.

— И ме чуй добре — казва тя на излизане, — ако посегнеш на Джаксън, ще те открия. Разбрахме ли се?

— Разбрах, лейди. Изчезвай.

Тя се отправя към стълбите, преоблича се, слага си якето, обувките и бейзболната шапка. Излиза навън и открива малкия Джаксън с умолително изражение и ръце, все още залепени за бузите. Изважда две двайсетачки от джоба си и ги слага в ръката му. Наречете го такса за услуга.

— Всичко е наред, Джаксън — казва му тя, — свободен си. И умната.

Джаксън изсумтява.

— А тройката спатия е в средата — добавя тя.