Дейвид Елис
Сред лъжци (4)

Шестнайсет дни по-рано
Неделя, 16 май

Няма много хора, което е донякъде изненадващо.

Семейството настояваше за малка служба; тяхна е заслугата, че само двама репортери успяха да разберат времето и мястото. Изплъзването от медиите вероятно се дължи на решението на семейството да се откаже от църковната служба. Вероятно медиите са следили църквата, в която Алисън Пагоне имаше навика да ходи и нямаше как да разберат кое гробище е избрано за погребението й.

Мястото е хубаво. Три акра красива земя, окосена ливада, добре поддържани парцели. В североизточната сенчеста част има уединен, нов, двуетажен мавзолей от гранит. По-хубаво място, отколкото Джейн Маккой очаква да получи, предвид държавната си заплата.

От шофьорското място в лимузината, през матираните стъкла, Маккой оглежда околностите. Най-напред изходите. Всъщност, той е само един: път, който тръгва от главната порта, криволичи през гробището и се връща обратно.

Красив ден за служба — ако въобще може да се каже така — най-вече заради слънцето. Един от онези дни, в които е трудно да си държиш очите отворени. Хората в града не се оплакват от времето, въпреки постоянно сивото небе от януари до април. Лъчите са заслепяващи и температурите стигат 16 градуса, хората са леко облечени и се молят да не се застуди.

Това напомня на Маккой за първия път, когато се приближи до гроба на майка си след помена. Тогава беше на тринайсет, едва ли успяваше да проумее загубата и се дразнеше от ярката светлина, която слънцето хвърляше върху надгробния камък. Сякаш някой някъде се опитваше да направи света красив в ден, който беше всичко останало, но не и хубав.

Лимузината спира на тесния път на около десетина метра от церемонията. Джейн Маккой отваря прозореца си и слуша пастора.

— Алисън Пагоне — свещеникът спира след тези думи. Джейн предполага, че преподобният е познавал добре Алисън.

— Алисън Пагоне беше силен човек. Вярваща жена — свещеникът, възрастен дундест мъж с тънка брада поглежда за миг към небето, след което продължава — дали трябва да съдим човека по последната година от живота му, или по предишните трийсет и седем. Дали си спомняме само грешките, направени в труден момент, или цялата щедрост, жертва и любов, с които човек е дарил семейството си? Можем ли да простим?

Добър въпрос. Агентите на ФБР не ги учат да прощават. Нейната работа е да разбира, понякога да предотвратява, но никога не я молят и тя никога не предлага прошка. Идеята й се струва поразителна. Никога не е обичала часовете по психология — наука за въпроси, на които не може да се отговори — или пък религия — наука за отговори, които не могат да бъдат поставяни под въпрос. Предпочиташе часовете по криминално правосъдие, където беше ясно кое е вярно и кое грешно, и не разбираше как един миг разкаяние може да изтрие години грях. Как един израз на съжаление може да изтрие безброй прегрешения? Тя просто не е устроена така.

— Мразя такива места — чува глас в микрофона; Оуен Харик е, кара катафалката, която е спряла пред лимузината.

Джейн Маккой поглежда към церемонията. Бившият съпруг на Алисън Пагоне, Матео Пагоне, и двайсетгодишната им дъщеря — Джесика Пагоне, са единствените седнали. Родителите на Алисън са починали, тя е единствено дете и семейството е малко. Другите хора са предимно съседи, приятели от църквата, има човек от издателството в Ню Йорк. Вероятно дамата от издателството тъжи най-много — Алисън Пагоне беше известен автор.

Маккой отново поглежда към бившия съпруг, Мат Пагоне. Носи добре ушит черен костюм със сребриста вратовръзка. Съсредоточен е, гледа право пред себе си. С дясната ръка е прегърнал дъщеря си Джесика, която също е вперила поглед напред и очите й са зачервени.

Маккой говори в микрофона на яката си.

— Виждаш ли мъжленцето?

— Да — отговаря Оуен Харик.

— Не изглежда особено съкрушен от цялата работа. Жена му току-що е хвърлила топа, нали?

— Бившата му жена — пояснява Оуен.

— Все пак, Харик — казва тя, но се подсмива.

— Изглежда по-скоро отегчен, отколкото тъжен — съгласява се партньорът й. — Е, какво ще правим?

Службата свършва. Всичко продължава не повече от петнайсет минути. Ковчегът е затворен и вече е положен в земята, когато присъстващите се приближават. Мат Пагоне и дъщеря му стават, той държи ръката й. Заедно загребват по шепа пръст и я хвърлят върху ковчега.

— Ами това, в което ни бива най-много — казва Джейн Маккой. — Ще чакаме.