Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Company of Liars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Сред лъжци

Преводач: Виолета Ненова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-257-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17781

История

  1. — Добавяне

Един ден по-рано
Вторник, 4 май

Това не трябва да се случва.

— Това не трябва да се случва — казва Алисън и маха пръста от устата си. Сега ноктите й не приличат на нищо. Никога не беше поддържала маникюр, особено откакто започна да пише, но сега ноктите й бяха съвсем изгризани. — Седя тук цял ден, слушам стратегията на адвоката си и през цялото време си мисля, че „това не трябва да се случва“.

Мат Пагоне оставя куфарчето си в хола. След като я взе от кантората на адвоката, я закара там, където някога беше и неговото „вкъщи“.

Алисън гледа как бившият й съпруг изчезва в кухнята.

Какво имаш предвид?

Какво искаш да кажеш с „това не трябва да се случва“?

Мат се връща с две чаши вино, налети от вече отворена бутилка.

— Пий — казва той. — Все още ли те боли главата?

Тя взема чашата.

— Само когато мисля. Обади ли се на Джесика?

— Тя учи, Али. Знаеш, че има изпит. Просто си е изключила телефона. Добре е.

— Трябваше да свидетелства на дело за убийство срещу собствената й майка. Едва ли е добре.

Напоследък не вижда често Мат в истинската му светлина. Играе ролята на предан и подкрепящ, кара я до съда и я връща обратно, но това е за пред хората. Отблизо, без маска, изглежда уморен. Тревогата и съжалението са хвърлили сянка върху лицето му. Кариерата му е разбита на пух и прах, репутацията му вероятно се е изпарила. Той е щастливец, но сигурно не го осъзнава. Никога не би могъл.

— Това, което исках да кажа — изрече тя най-сетне, — е, че трябваше да се призная за виновна. Трябваше да спестя свидетелстването на Джесика.

— Да се признаеш за виновна означава да се откажеш — казва Мат, — а това не е в твой стил и няма да се отрази добре на Джесика. Тя смята, че ти си невинна, Али.

— Тя смята, че съм невинна. Чудесно — Алисън разтрива лице.

— Това е добре, не мислиш ли? Според теб по-добре ли е да смята, че ти си убила Сам?

— Мат — Алисън го поглежда право в очите. — Тя не може да мисли, че съм невинна, а така или иначе ще се обвинява, когато ме осъдят.

— Но те няма да те…

— Ще го направят. Ще ме осъдят и ти го знаеш. Джесика трябва да разбере, че са ме осъдили, защото съм виновна, не заради нея. Трябва да вярва, че съм виновна.

Мат разтваря ръце, виното в чашата подскача и почти се разлива на килима.

— Искаш да й кажа, че си виновна? Искаш да й кажа, че си признала пред мен?

— Да, точно това искам.

— Няма да стане, Алисън. Това няма да е достатъчно.

— Кажи й, че съм използвала трофея, за да го убия.

— Ах — изсумтява Мат.

Полицията почти от самото начало смята, че инструментът, с който е нанесен смъртоносният удар на Сам Дилън, е наградата, дадена му преди две години за отличие в лобирането от Асоциацията на производителите в Средния запад. Видяха мястото на полицата над камината на Сам, където бе стояла през последните две години — отпечатък, ограден от прах. Бързо бяха научили, че наградата има солидна мраморна основа, с която може да се нанесе добър удар. Върху нея от злато беше направена миниатюрна версия на стара индустриална машина със зъбни колела и верига. От други такива награди, раздавани от асоциацията, полицията успя да прецени, че трофеят е достатъчно тежък да се използва като оръжие. Покушение със статуетка.

Всеки, който следеше събитията по случая във вестниците, по телевизията и в Интернет, знаеше за трофея, предмет, който въпреки трескавото дирене от страна на полицията засега липсваше.

— Тя няма да го приеме за доказателство — казва Мат.

— Не — Алисън облизва устни, — предполагам, че няма. — Отива до прозореца, поглежда задния двор и хвърля поглед към съседите. Направиха ограда, висока около метър и трийсет, когато Джесика поотрасна. Веднъж се опита да я прескочи — правеше се на олимпийски шампион, който използва старата техника уестърн рол. Това й донесе пет шева на устната.

— Знаеш ли… — започва Мат.

Тя се обръща към него.

— Няма значение — махва той с ръка — няма значение.

— Не, кажи ми — настоява Алисън.

— Мислех си — Мат отвръща поглед и оглежда безцелно стаята. — Вероятно има нещо, което ще мога да кажа на Джесика.

— Какво?

Мат отпива от виното си.

— Можеш да ми кажеш къде е оръжието на убийството — казва той, — а аз ще кажа на Джесика, ако опрем дотам.

— Не съм го казвала даже на адвоката си. Никой не знае.

Но това, според Мат, ще бъде неопровержимо доказателство за Джесика, факт, който никой друг не знае.

— Не сме обвързани като съпрузи — казва Алисън. — Не сме женени. Може да те накарат да го издадеш.

Мат прави физиономия. Прокуратурата вече си е изградила тезата и никой не очаква Матео Пагоне да участва в осъждането на бившата си жена.

— Такова ли е мнението ти за мен? — пита той.

Пак се почва — винаги разчита на самосъжалението, но има логика. Ако не може да се довери на Мат, то на кой друг.

Поема дъх, адреналинът й се покачва, сърцето й бие лудо, спомените от онази нощ нахлуват. Обръща се и слага ръка на прозореца. По-студен е, отколкото очаква.

— Хранителният магазин „Кънтрисайд“ — казва тя — онзи на „Епъл“ и „Риордан“.

— Добре.

— Когато Джес беше на пет — продължава тя — избяга от мен в магазина, търсих я навсякъде, накарах управителя да се обади на полицията.

Вижда отражението на Мат в стъклото. Изглежда заинтересован, слуша внимателно, но тя забелязва как се мръщи. Това само увеличава дистанцията, която винаги е съществувала между тях. Не си спомня тази случка, а вероятно тя никога не му я е разказвала. Той беше в столицата, а това се случи по време на една от законодателните сесии; беше по времето, когато Мат беше законодателен съветник, преди да започне да лобира. Това беше един от безбройните епизоди в живота им, които той беше пропуснал.

Тя връща очи към прозореца.

— Намерих Джесика отзад — продължава тя — беше се мотала из складовете на магазина. Беше слязла по онази товарна площадка, която ползват за доставките и стоеше до оградата. Сочеше кола, който я крепеше, беше жълт. Беше по време на „лимоновия“ й период.

Мат, предполага тя, отново не схваща. Когато Джесика беше много малка, й беше много трудно да произнесе думата „жълто“ и вместо това казваше „лимон“. Даже бананът беше цвят „лимон“. Дори след като поотрасна малко и можеше да казва думата, дълго време продължи да използва фразата…

— Жълто като лимон — казва Мат.

Алисън стиска очи. Точно тези дребни неща винаги са я вълнували много. Изчаква малко, преглъща, после продължава.

— Там го сложих — вдига глава, поглежда към прозореца и с твърд глас казва — все още го има, този кол. Боята малко се е поолющила, но все още си е единственият жълт кол. Аз… аз не мога да кажа защо отидох там. Аз… ние не сме спирали там от години. Не смятах, че някой ще го свърже с мен.

Тя поема дълбоко дъх и се обръща към него. Очите му отново побягват.

— Заровила си трофея от Асоциацията на производителите до жълтия кол зад „Кънтрисайд“? — пита Мат. — Онзи на „Епъл“ и „Риордан“?

— Да. Значи, ако ме осъдят, ще го кажеш на Джесика. Но само тогава.

Погледът на Мат шари из стаята, минава навсякъде, но избягва нея. Потъва в мисли, мига бързо, притваря очи.

— Добре. Ако някога се стигне до това, ще й кажа. Аз съм… да хапнем нещо.

Алисън прави крачка към него.

— Ти си единственият, който знае това — казва тя. — Не съм казала дори на адвоката си. Ако излезе… ако някой разбере…

— Алисън — той спира на път за кухнята, но не я поглежда. — На никого няма да кажа — уверява я той.