Дейвид Елис
Сред лъжци (2)

Един ден по-рано
Петък, 4 юни

Той веднага разбира, че никой няма да се измъкне и че малцина ще оцелеят. Разбира го в момента, в който оглушителният взрив го изтръгва от дрямката в задната част на тъмния камион. Това е експлозия, която според него идва от първия камион в конвоя. Знае, защото камионът, в който е той, набива спирачки, за да спре. Седящите на пейките от двете страни на товарното отделение падат един върху друг, а камионът зад тях ги удря и всички се свличат на пода.

Знае, че е така, защото той и останалите във втория камион започват да си търсят оръжието, защото през виковете на братята си чува тууп, тууп, тууп от ракетите, които цепят въздуха — несъмнено насочени към последния камион в конвоя — следва експлозията на бензиновите двигатели.

Знае, че американците са ги открили.

Те знаят кого охранява конвоят, затова елиминират най-напред охраната. За не повече от десет секунди първият и последният камион са унищожени, а средните два са заклещени в тесен криволичещ път.

Рам Харун поглежда към увисналото покривало в задната част на камиона. Вижда отблясъците на червено-оранжевия огън. Втурва се към изхода, когато избухва картечен огън — пуп, пуп, пуп, пуп от M-4, рат-а-тат-тат от стационарните картечници. Огънят разкъсва покривалото на товарното отделение и куршумите попадат в черепи, тела, кости. Харун заляга и се плъзга през покривалото, като се опитва да не се излага на огъня и да се абстрахира от острата миризма на кръв, разкъсани вътрешности и смърт.

Приземява се върху капака на третия камион, удря главата си в студената повърхност и потъва в мрак.

Първо сънува в миризми: мирисът на горящ бензин, подобният на мед мирис на горяща плът. После сънува как устата му се изпълва с прах, чува викове на ранени и бързи предсмъртни молитви. Сънува майка си и сестра си. Сънува, че кракът му се е запалил.

Сънува, че някой му говори на развален арабски и отваря очи. Вижда два чифта ботуши, два чифта крака и две M-4 на сантиметри от лицето си.

— Irka — вика единият от мъжете. — Изправи се, задник такъв.

Двама рейнджъри от американската армия търсят оцелели и потвърждават броя на загиналите. Единият отстъпва назад и насочва оръжието си към него, докато другият го претърсва за експлозиви. После го сграбчва за ризата и го дърпа, докато не го изправи на колене. Ризата му е жестоко разкъсана, а ръцете — закопчани зад гърба.

Той знае защо са ги нападнали и кого търсят. Скъпоструващата мишена Мухсин ал-Бакари.

Харун се опитва да дойде на себе си: тялото му е отмаляло от удара, в главата му цари хаос. В Северен Судан е. Началото на юни е. Почти полунощ. „Kiff! Kiff!“^[1], казва рейнджърът на Харун и го кара да се изправи на крака. Връзват му очите; той започва да се придвижва опипом, с треперещи крака, а рейнджърът го придържа под мишница.

Не позволявай да те хванат жив, бяха му казали. Ще те измъчват. Ще безчинстват. Ще те заведат в Гуантанамо бей и ще те накарат да се обърнеш срещу братята си.

Умри достойно, бяха му казали.

Съпротивата обаче, очевидно е излишна. Всичко е било разчетено перфектно: американците не са искали стрелба, искали са клане.

Рам Харун си спомня и други наставления, давани в отсъствието на лидерите. Покажи им ръцете си и няма да те убият.

Докато го карат да върви, почти да тича, чува туоп, туоп, от роторите на хеликоптера. Усеща завихрения въздух и една ръка, която натиска главата му, макар да знае, че роторите са достатъчно високо.

Обръщат го. Една ръка на рамото му го принуждава да седне на студения алуминиев под. Той потръпва. Роторите се въртят все по-бързо и по-шумно, хеликоптерът се разтърсва — макар и седнал, той се накланя на една страна и се удря в приклада на пушката, насочена към него. Хеликоптерът се разтърсва отново и се издига.

Усеща ботуш, който натиска ръката му.

— Hal Tatakalm Alingli’zai?^[2] — изкрещява американеца на сносен арабски. — Ma Ismok?^[3]

— Zulfikar — казва уморено. — Sorirart Biro’aitak.^[4]

Минава време. Американците говорят разпалено. Това е празничен миг за рейнджърите. На Рам Харун му прилошава, комбинацията от резките движения на хеликоптера и миризмата на горяща плът, все още изпълваща ноздрите му, го кара да повърне. Те се радват, тези американци. Настъпил е моментът, който всички те чакат от години — залавянето на Мухсин ал-Бакари. История, която някой ден ще разказват на децата си.

Къде ще го отведат сега, той не знае. Бързо се бяха разправили с малцината оцелели, а след себе си бяха оставили над трийсет мъртви ислямски войници.

Остана Рам Харун. Той си спомня жената на летището в Америка отпреди няколко дни. Маккой, така се казваше. Да. Жената на летището знаеше, че това ще се случи.

Харун мълчаливо клати глава. Вероятно ще го пратят в Гуантанамо бей с останалите. Повече никога няма да види родината си. Животът му никога няма да бъде същият.

Чуди се какво е станало с партньорите им в Щатите. Предполага, че скоро и те ще бъдат задържани. Ако американските власти са координирали това нападение, вероятно са разбрали какво се е случило с Алисън Пагоне, американската писателка.