Дейвид Елис
Сред лъжци (5)

Четири дни по-рано
Сряда, 12 май

Маккой изскача от колата, преди още партньорът й да е спрял седана пред къщата на Алисън Пагоне. Изтичва по стълбите и оглежда прозорците, покрай които минава. Натиска звънеца и припряно чука на вратата.

— Г-жо Пагоне — казва тя. — Специален агент Маккой е.

Поглежда към Харик. Излязъл е от колата и се приближава към гаража на Алисън.

Маккой чука отново.

— Алисън — вика тя. Поглежда часовника си, наближава седем сутринта. Хората си разхождат кучетата и излизат за джогинга преди работа. Маккой също обича да тича сутрин, но днес е лишена от този лукс.

— Колата й е тук — казва Харик.

Дълго се гледат един друг. За този вид решения няма стриктен протокол.

— През задната врата — предлага Маккой.

Задната врата е добро решение. Навън сега е пълно със съседи и хора, чието любопитство е пробудено от двамата агенти в сини униформи с жълти обозначения на ФБР на гърба, които се втурват към къщата на Пагоне. Освен това Маккой знае, че през задната врата може да се влезе по-лесно.

Тя взема големия черен фенер от колата. Би могла да звънне на някой федерален магистрат и да получи разрешително, това би било логично, но всъщност в главата й се въртят мисли, които само подхранват страховете й, че вътре се е случило нещо лошо. А трябва да внимава какво ще напише в молбата за разрешително към съдията. Да не говорим, че може да изтече информация и медиите да се нахвърлят. Всъщност цяло чудо е, че тук все още няма репортери.

Не. Не е време за добри обноски. Това се има предвид под „извънредни обстоятелства“ — че трябва да се действа незабавно, за да се предотврати необратимото, без значение дали става въпрос за унищожаване на улики, тежки телесни повреди или смърт. Съдът, в ролята си на пазител на Конституцията и съблюдател на реда, твърди, че в подобни случаи разрешителните не са задължителни. „Извънредните обстоятелства“ са най-добрият приятел на федералния агент и той може да действа на чисто.

Всеки, който чуе гласовото съобщение, оставено снощи от Алисън Пагоне на мобилния телефон на Маккой, би се съгласил, че обстоятелствата са наистина извънредни.

Маккой е на задната веранда и удря прозореца, който се разбива и пада върху пердето. Тя остъргва ръбовете на прозореца от стъклата и внимателно се протяга да отключи задната врата.

Отваря я и изчаква. Не се включва аларма, а миналия път беше забелязала такава. Щеше да бъде неразумно от страна на Алисън Пагоне да не си пусне алармата. Маккой намира устройството на стената. Нищо. Няма никаква следа, не е задействана. Отива от кухнята в кабинета. Вижда бургундскочервеното диванче, където Алисън седеше при последната им среща.

— Алисън Пагоне — вика тя — федерални агенти.

Ослушва се, но не долавя нищо.

— Специални агенти Маккой и Харик, ФБР — вика тя.

— Може да не си е вкъщи — предполага Харик.

Маккой клати глава.

— Не. Колата й е тук. Тя е тук. Не чу ли съобщението й. Ти не… не исках да… да…

— Все още не сме открили нищо, Джейн. Не се тревожи за нищо, докато не му дойде времето — Харик се оглежда и вика Алисън Пагоне.

— Имам лошо предчувствие — Маккой обикаля долния етаж и после отново среща Харик в кабинета. — Качвам се горе.

Маккой извиква името Алисън Пагоне няколко пъти, докато се качва по стълбите. Джейн Маккой, ФБР. Федерални агенти. Безрезултатно.

Влиза в спалнята. Леглото е оправено. Лампата не свети, даже и нощната, но от банята струи светлина.

— Алисън Пагоне, специален агент Маккой, ФБР — повтаря тя все по-неспокойно. — Тук ли сте?

Прави още няколко крачки към банята и спира. Оглежда се, после надзърта вътре. Алисън Пагоне лежи безжизнена във ваната, забила глава в гърдите, облечена е с пижама. В лявата й ръка има малък пистолет, съмнително положен върху нея. Плочките зад главата й са оплискани в кървавочервено.

— О, не — Маккой залита няколко крачки назад и сяда на леглото. — Какво направих.

Партньорът й, Оуен Харик, си проправя път и поглежда Маккой.

— Тя е там, вътре — гласът й е безжизнен. Тя кима по посока към банята.

Наблюдава как Харик се приближава и влиза. Чува реакцията му, подобна на нейната. Забавя се известно време, вероятно проверява тялото.

Маккой оглежда стаята. На нощната масичка има огромен стар месингов телефон, будилник и лампа. Стаята е с таван като на катедрала, висок е около шест метра. Килерът е голям почти колкото спалнята на Маккой. Тя мисли за съобщението, което Алисън Пагоне е оставила предишната вечер — преди около девет часа.

Харик излиза и поглежда Маккой. За момент запазва мълчание.

— Мъртва е от часове — казва той.

— Да.

— Има пистолет в ръката. — Харик отново поглежда към банята. — Няма отпечатъци по плочките. Кърпите са прилежно закачени. На дясната й ръка има превръзка, но изглежда е стара, от няколко дни. Доколкото виждам, няма следи от борба или насилие…

— О, за Бога, Оуен, тя се е застреляла. — Маккой поклаща глава. — Няма никаква мистерия — тя безпомощно маха с ръка. — Издъних се, Оуен. Прецаках всичко.

Харик въздиша и сяда на леглото до Маккой.

— Тя уби човек — казва той. — И скри това. Знаем, че е така. Тя сама си причини всичко.

— Вероятно да.

— Не вероятно, а наистина. Тя сама се е забъркала в тази каша. Ти просто си вършеше работата, Джейн. Тя уби човек. И двамата го знаем.

Маккой отива до прозореца срещу леглото, отваря го и вдишва свеж въздух.

— Така или иначе щяха да я осъдят — добавя Харик. — Не се обвинявай.

— Ти не чу съобщението й — казва Маккой. Поглежда през прозореца към задния двор. Като за градска къща, Алисън има сравнително голям парцел. Кварталът се намира в северозападната част на града, в която има повече къщи, повече деца тичат по улиците, има повече поляни и барбекюта. По-скоро прилича на предградие. Вероятно от двора на къщата до най-близкия квартал може да се запрати бейзболна топка. Тук се настаняват най-вече учители, ченгета, пожарникари и обществени служители. Никой не би нарекъл семейство Пагоне работническо, но бившият съпруг, Мат, участва в няколко общински борда, които му налагаха да живее тук. Маккой беше дочула, че Алисън е настояла да останат в този квартал просто защото смяташе, че хората тук са по-добри, отколкото онези в по-изисканите части на града или пък наследствените богаташи край езерото. Семейство Пагоне бяха купили два съседни имота и бяха построили голяма къща, но това, което им харесваше най-много, беше задният двор. Там имаше голяма градина, хубава площадка с пързалка и катерушки за дъщеря им, която вероятно от десет години не ги е докосвала.

Тя се вглеждаше във вещите на хората, семействата им, образованието им, вглеждаше се в личностите им. Някои от колегите й не задълбаваха толкова навътре, просто се спираха върху престъплението и не искаха да поглеждат човешката страна, защото това пречеше. Джейн Маккой не можеше да го разбере. Спираш се само върху черното, игнорираш бялото, пропускаш сивото.

— Така или иначе тя щеше да умре — чува думите на Харик. — Предпочела е този начин пред екзекуцията, сама е преценила кога да го направи.

Маккой простенва и отвръща поглед от прозореца.

— Намери ли нещо друго горе, Оуен?

— Намерих трофея.

— Тро…

— Оръжието на убийството, Джейн. Онази статуетка. В кабинета й е.

— Статуетката… от онази асоциация? Наградата на Дилън?

Харик кимва.

— Изглежда е била заровена. Тя е отишла и я е извадила. Искала е да я намерим. Разбираш ли? Виждаш ли какво се е случило? Тя е уредила всичко. Признала е греховете си, преди да се убие. Казва ни, че тя е убила Сам Дилън.

Маккой въздъхва.

— Тогава да извикаме подкрепление, Оуен.

— Разбира се.

Екипът се появява тихомълком, паркират тъмните седани на съседната улица и влизат през задния двор. Тази сцена не е типична за техния протокол; федералните не разследват често убийства, но това така или иначе няма да им отнеме много време. Правят снимки, вземат отпечатъци, събират косми и влакна, вземат проба от оръжието и накрая изнасят тялото в покрита носилка. Маккой се опитва да задържи настрана местната полиция поне за час, защото с нея идват и журналистите. Знае, че в крайна сметка ще стигнат дотук, но не иска да е веднага.

Два часа по-късно тя е вече отвън, девет сутринта е. Въздухът е хладен и свеж; тя предпочита пролетните утрини пред всички останали, дори и при такива обстоятелства. Репортерите вече са пристигнали и са наобиколили полицейската лента, задават въпроси на всеки, който им прилича на представител на закона.

Самоубийство ли е това? Къде е била намерена? Оставила ли е писмо?

Маккой мълчаливо гледа през слънчевите си очила. Нещо такова, но не им казва.

Сега до бордюра са спрели четири седана. Край къщата са се събрали и съседи. Не за първи път има безредици в дома на Пагоне, но досега нищо не е ставало обществено достояние или поне от обиска преди няколко месеца досега.

Джейн Маккой цени анонимността си. Както много други агенти, репортерите почти не я познават. Не е свикнала с подобни сцени. Повечето от работата на агентите остава скрита, а ето я сега тук, снимат я там, пред къщата, но по-скоро става въпрос за вежливост, отколкото за нещо друго. Чака някого.

До бордюра рязко спира стоманеносив мерцедес. Отвътре изскача Роджър Огрен, помощник областен прокурор. От това, което знае за него, а то не е много, не очаква работата да е лесна. Личността и имиджът му не отговарят на правителствената заплата, която получава, но всеки има нужда да се поглези.

Огрен заключва колата с дистанционното и се качва към къщата. Минава под лентата, спира се на предната поляна, оглежда се и вижда Джейн.

— Агент Маккой — казва той.

— Джейн, Роджър.

Той слага ръце на хълбоците си и облизва устни.

— Самоубийство?

Тя кима.

— Куршум в устата.

Той въздъхва дълбоко, сякаш му олеква. След това се усеща — беше в разгара на съдебно разследване, а сега обвиняемата е мъртва.

— Няма следи от взлом — пояснява Маккой, — няма следи от борба. Направихме тестове на ръката и китката й.

Огрен не приема добре новините: жената, която разследва, е подтикната към самоубийство.

— Така или иначе щяхте да настоявате за смъртна присъда — казва Маккой.

Той прокарва ръце през косата си.

— Тя е убиец. И ми трябваха само още два дни, за да го докажа.

— Зная. Следя процеса. Справяхте се много добре.

— Самоубийство. — Роджър Огрен застава безпомощно. Носи костюм, но ризата му е разкопчана на врата: трябваше бързо да се приготви. Въздъхва.

— Вината не е твоя — казва Маккой, в случай че има нужда да го чуе, — ако въобще е нечия, тя е моя. Тази дама имаше лоши намерения и не говорим само за това убийство.

— Да — повтаря Огрен, — но не искаш да ми кажеш за какво още.

— Знаеш, че не мога.

Тя се опитва да разчете израза на лицето му. Наистина, доколко беше притеснен? Както вече каза, той така или иначе искаше смъртна присъда. Ако обвиняемата се е самоубила, защото не е могла да понесе мисълта за затвора и в крайна сметка, смъртоносната инжекция, тя просто е улеснила всички.

Той по-скоро иска присъдата, предполага тя, отколкото да се чувства виновен. Иска овациите, потупванията по гърба, признанието в офиса на прокурора, медийната популярност.

— Всички знаеха, че тя е виновна — добавя Маккой. — Всички знаеха, че си я пипнал.

Огрен се протяга, извива гърба си, опъва ръце — в разгара на съдебното дирене вероятно не е спал много, а сега и това.

— Вече я свалихме — казва Маккой, — искаш ли да видиш тялото?

Огрен замислено поглежда къщата. Изведнъж се чувства не на място, това не е местопрестъпление.

— Стига да сте сигурни, че е мъртва — казва без следа от вълнение, опит за черен хумор, който се проваля.

Тя му се усмихва.

— Искаш ли да видиш статуетката?

Огрен изведнъж се ободрява.

— За… за какво говориш?

— Статуетката — казва тя — малкият трофей. Наградата от Асоциацията на производителите. Ти мислеше, че с него е убила Сам Дил…

Огрен пристъпва към нея.

— Намерили сте я? Била е в къщата?

Джейн Маккой махва зад гърба си.

— Беше горе, в кабинета й.

— Това е невъзможно — присвива очи прокурорът — може би я е преместила…

— Точно така — съгласява се Джейн. — Първоначално е била заровена някъде, това се вижда от пръстта по нея, но върху статуетката има и кръв и сега вземаме отпечатъци. Предполагам, че това е оръжието на убийството. Вече сме го проучили и ще ви го предоставим.

Роджър Огрен не знае какво да каже. Това е доказателство, което досега не бе притежавал. Липсващото оръжие на убийството. Маккой се чудеше дали прокурорът все още има съмнения, висящи въпроси, дали обвинява този, когото трябва. Ако имаше, оръжието на убийството в дома на обвиняемата би трябвало да ги изтрие.

— По този начин тя е искала да се признае за виновна — казва му Маккой. — Преди да си замине, тя е искала да изясни нещата, предполагам.

Огрен кима безцелно, погледът му блуждае.

— Ами пистолета?

— Револвер. Изтрити серийни номера. Вероятно го с купила от улицата.

Огрен се вглежда в нея. Странно, вероятно си мисли.

— Добре, ще ти се обадя — казва той. — Всъщност, мисля, че ще искаме да видим статуетката.

— Разбира се. Обади ми се.

Тръгва, но се спира и поглежда Маккой.

— Защо каза, че вината е твоя? Че се е самоубила заради теб?

Тя прави физиономия.

— Притисках я. Може би съм прекалила.

Огрен я поглежда разбиращо. Всеки прокурор знае какво нещо е натискът и никой не може да каже точно колко от него трябва да се приложи.

— Получи това, което искаше, Роджър. Правдата тържествува.

Той се смее. Горчиво подсмиване.

— Това нямаше да се случи, ако не беше пусната под гаранция — казва той. — Нямаше да си купи пистолет и да се застреля.

Маккой вдига рамене.

— Ей, ти я искаше мъртва и тя вече е.

Прокурорът се вглежда в Маккой, след което се обръща и тръгва към колата си. Не може да отрече, че искаше смъртна присъда, не може да отрече, че е искал смъртта на Алисън Пагоне, но прямотата на Маккой не му харесва. Така и той се превръща в убиец.

— Обзалагам се, че е бесен — казва Харик, докато наблюдава Огрен.

— Почти.

Отиват до колата си и потеглят. Сега Харик поглежда Маккой.

— Нещо те тревожи? Какво има, Джейни?

— Изглежда прекалено безупречно — казва тя. — Твърде много прилича на самоубийство.

— О, стига — вдига рамене Оуен Харик. Беше градско ченге вече осем години. Беше виждал много повече самоубийства от Джейн Маккой.

— Защо вана? — пита Маккой.

— Уединено е — отговаря Харик — искала е задушевност. Освен това е по-лесно за почистване.

— О, не е искала да цапа къщата? — Маккой поглежда партньора си. — Тревожела се е за продажната й цена?

— Това е къщата, в която е отгледала дъщеря си, не й е все едно как ще изглежда. Много задълбаваш. Самоубийство е, Джейн. Обмислила го е, хората планират самоубийствата.

Маккой не казва нищо.

— Тя уби Сам Дилън — продължава Харик, завиват зад ъгъла и къщата на Алисън Пагоне се скрива от погледа им. — Убила го е и е усетила угризения. Това е според мен.

— Надявам се.

Маккой обляга глава на възглавницата. Чака я още една безсънна нощ.