Дейвид Елис
Сред лъжци (36)

Един ден по-рано
Вторник, 30 март

Пешавар беше сякаш друга страна. Не толкова природата, колкото хората. Освен афганските бежанци, Рам беше срещнал още няколко души, които не бяха местни. Пешавар беше различен, прашен град на западната граница. На улицата се чуваха десетки езици, различни акценти. Контрастите бяха смайващи. От една страна — изящна ислямска архитектура, от друга — афгански бежански лагер, гъмжащ от жени и деца, болни, бедни. На улицата имаше мъже от всички възрасти с преметнати през раменете оръжия.

Баща му беше казал, че ще продава килими в Пешавар, че търговията там върви по-добре, отколкото в Куета. Рам знаеше, че това се дължи на големия прилив от бежанци и борци за свобода, на американци и британци, които им помагаха да се бият срещу руснаците. Поради близостта си до прохода Кибер, Пешавар беше входната врата на mujahedin към Афганистан и това го бе превърнало в международен център в най-лошия смисъл на думата.

Живееха при братовчед на баща му в малка къща. Рам и баща му деляха една стая, спяха сгушени един до друг всяка вечер. Баща му винаги го чакаше да заспи, галеше косата му, пееше му. Бяха се вкопчили един в друг, според Рам от чист страх да не загубят остатъка от семейството.

Понякога обаче бащата се измъкваше от леглото, след като синът му заспи. Рам, както сега се казваше — никога повече нямаше да се обръщат към него със Зулфикар или Зулфи — понякога ставаше и слушаше разговорите между баща си и другите мъже, които идваха в къщата. Говореха за оръжия. Говореха за jihad.

Рам забеляза промяна. Вече имаше достатъчно промени, загубата на майка му и сестра му, преместването в друго село, но единствената константа в живота му — баща му, също започна да се променя. Имаше нещо в погледа му, нещо, което Рам никога преди не беше виждал — тъга, гняв, усещане за преследвана цел. Скоро, нямаше и година откакто се появиха в Пешавар, отново се преместиха, в собствен дом. Бизнесът с килимите на баща му вървеше добре; финансово бяха по-добре от всякога и щяха да се установят тук. Рам се радваше повече за баща си, отколкото за себе си. На Рам му стигаше това, което имаше в Куета, но не можеха да върнат нещата назад. Правеше това, което му казваше баща му, не говореше за политика, занимаваше се с училищна дейност — това би искала майка му.

Рам беше на тринайсет, когато изгониха съветските войски от Афганистан, когато ЦРУ напусна Пешавар и остави след себе си хиляди въоръжени военни, когато Съединените щати наложиха икономически и военни санкции на Пакистан заради развитието на ядрените технологии и когато баща му най-накрая му каза.

Рам Харун влиза във фоайето на Wickard Building на територията на университета и сваля ръкавиците и шапката си. Дори кратката разходка от общежитието до тази сграда изисква пълна екипировка при това време. Беше прекарал почти две години в Средния запад и все още го изненадваха крайностите в климата.

С крайчеца на окото си мярва свръзката си — седи в просторното фоайе, има слушалки и е забил нос в един учебник. Харун намества раницата си, човекът от другия край на фоайето става и излиза през източния вход на сградата. Харун си проправя път, върти се напред-назад, сякаш да си намери място в пълното с хора помещение, след което решава да седне на мястото, където досега седеше свръзката му.

Мястото е в ъгъла на фоайето, две дъски под формата на буквата L. Харун сваля палтото си и сяда, после слага раницата си на съседното място и почва да търси нещо в нея, а с другата ръка се пресяга под тапицерията и бързо намира бележката. Не я прочита веднага. С едно небрежно движение я пуска в раницата — лист хартия, сгънат на две.

Харун изчаква двайсетина минути, докато започне лекцията „Социализъм през двайсети век“. Докато се подготвя за часа, той се протяга към раницата, взема бележката и я слага в учебника.

Нещата вървят по план. Тестовете са добри, имаме надежда. Краят трябва да съвпадне с финалните изпити.

Що се отнася до нея: нещата се развиват както очаквахме. По-загрижена е да предпази семейството си, отколкото да спечели делото. Нищо не подсказва, че знае за какво става въпрос. Може да се окаже и много шум за нищо, но докторът настоява да я наглеждаме, така и ще направим.

Докторът. Рам Харун се усмихва. Свръзката не посочва източника, но Харун го знае. Направил си е домашното. Казва се д-р Нийл Ломас и е добър. Нестабилен, но добър. Лесно се изнервя, но е добър. Може да е колкото си ще невротичен и друсан, стига да даде формулата.

Но, общо взето, новините са добри. Доста подробно са му описали, че всичко върви както трябва. Той, разбира се, очаква подобно нещо; те искат Харун да се чувства сигурно, безопасно. Искат работата да стане точно толкова, колкото и хората на Харун. Той осъзнава, че партньорите му споделят риска и вероятно поемат по-голям риск от него. Все пак Харун действа в името на някаква кауза, нещо, за което е готов да се пожертва. Партньорите му са американци и го правят за пари. Затворническата килия или лошата слава са много по-ужасяващи за тях, отколкото за Харун. Затова той предполага, че тези уверения са искрени, че полето наистина е чисто. Надяват се на най-доброто, т.е. че Алисън Пагоне не знае онова, което те се опасяват, че знае. Надяват се на съдебен процес без инциденти, за да продължат с осъществяването на плана си. Това, което те не знаят, е, че Харун никога няма да се съгласи да остави Алисън Пагоне жива. Ако я осъдят, по всяко време може да сключи сделка, за да смекчат присъдата й или дори да я оправдаят. Той осъзнава, че единственият начин да гарантира мълчанието на Алисън Пагоне е да я накара да замлъкне завинаги.