Дейвид Елис
Сред лъжци (9)

Един ден по-рано
Събота, 8 май

Алисън е будна, свила се е на кълбо, когато в шест сутринта звъни будилникът. Вероятно е успяла да подремне няколко часа, но има чувството, че въобще не е спала. Не че не е успяла да си почине, но има усещането, че времето от снощи до тази сутрин се е ускорило. В последните няколко седмици сякаш всичко се случва по-бързо. Времето лети точно когато искаш да спре.

Да, беше спала, защото сънува. Говореше със Сам. Бяха в леглото му и Алисън му казваше: Представяш ли си, те си мислят, че съм те убила?

Протяга се, замисля се дали да не потича, но вместо това решава да пие кафе. Тя го прави по свой начин със стара кафеварка, която купи преди година и която й напомня за кафето в Тоскана. Преди с нетърпение чакаше да се свари кафето, да започне денят й. Напоследък няма какво да очаква. Изпива кафето, слуша класическа музика и по-късно влиза в Интернет. Понякога даже чете нещата, които пишат за нея. Понякога отива на сайта, посветен на нейното дело, freeallison.com, не заради подкрепата — нямат основание да мислят, че е невинна, просто се възползват от медийното събитие — а от чисто любопитство. По-скоро от безделие.

Смятаха да пътуват до Италия — Сам и Алисън. Да си направят екскурзия през пролетта, преди туристическия сезон, в по-малко посещавани места като Поджи дел Сасо и Гайоле в Кианти. Вече беше планирала всичко, беше запазила романтични стаи в обновени замъци с веранда, където можеха да седят на вино и сирене и да гледат как слънцето залязва над невероятната природа.

— О, Боже — изтрива влагата от бузите си. — Мамка му. Кафеварката беше свирила твърде дълго. Маха я от печката, изгаря се от дръжката, разлива по пода кафето, което така или иначе вече беше загоряло. Взема кафеварката и я запраща към хладилника, счупва капака й.

Простенва гласно, от нея се изтръгва дълбок, гърлен звук и покрива лице с ръцете си. Замаяна е, но не иска да промени усещането, не иска да отвори очи.

— Мислят, че съм те убила — казва му тя и всъщност се смее, изпуска нервното напрежение. — Те всъщност мислят, че съм те убила.

Девет сутринта минава, на вратата се звъни. Не е взела душ, даже още не си е измила зъбите, но въобще не й пука как изглежда. Отива до вратата и поглежда през шпионката. Вижда жена, привлекателна жена с дребно лице, изразителни кафяви очи, подстригана тъмна коса. Жена, която показва значката си на Алисън.

— Аз съм специален агент Джейн Маккой — казва жената — от ФБР.

— Какво искате? — вика Алисън, а сърцето й ще изскочи.

— Минутка от времето ви, моля.

— Какво общо има ФБР с мен?

— Пуснете ме и ще ви кажа.

Алисън поема дъх, отваря вратата.

— Какво искате?

— Може ли да вляза?

Алисън въвежда федералния агент в кабинета. Тя сяда на диванчето. Спомня си как веднъж, когато наруши вечерния си час, точно на това диванче баща й я разпитва къде е била предишната вечер, а тя я бе прекарала с Мат Пагоне.

Родителите й не одобряваха Мат. Тя прибързано ги обвини в расизъм — мускулесто латино момче влиза в дома на бели хора от средната класа и излиза с по-младо бяло момиче. Майка й казваше, че било въпрос на възраст — Мат беше първи курс в университета, начинаещ защитник в отбора, а Алисън — втори курс в гимназията. Година по-рано, в първи курс тя беше хлътнала по Мат — голям и много популярен играч. Той я беше забелязал на някакво парти след състезание една събота вечер, парти, на което Алисън определено не трябваше да ходи, но на което бяха много от приятелите й. Децата, както от общообразователното училище, така и от католическото в северозападната част на града посещаваха всички футболни мачове в университета, който беше само на няколко километра и успяваха да се доберат до купоните след това — особено по-хубавките ученички.

Да, някога тя беше хубава, но отдавна беше престанала да вярва в това.

Толкова си красива, беше й казал Сам, че дъхът ми спира.

Агентът от ФБР седи срещу Алисън на дивана с кожена облегалка. Дребничка е, с мека, кестенява, късо подстригана коса, малко, изваяно лице с големи невинни очи на кошута. Не може да не я хареса човек, мисли си Алисън, независимо от обстоятелствата. Това вероятно е преимущество в работата й.

— Можем да си помогнем една на друга — казва агентът на Алисън.

— Преди да ми кажете как смятате да ми помагате — започва Алисън, — защо не ми обясните какво правите тук?

— Е, г-жо Пагоне… или сега сте г-ца Куинси?

Алисън прехапва устна.

— Сега ли е моментът, в който ми показвате, че знаете всичко за мен? — пита тя. — Не ми се ще да ви разбивам илюзиите, агент как-ви-беше-името, но вие не сте първата, която се пробва с този номер. И ако не сте забелязали, напоследък животът ми не е голяма тайна.

Маккой се усмихва на Алисън.

— Маккой. Казвам се Джейн Маккой. Чували сте за операция „Обществено доверие“. Аз съм един от агентите по разследването.

— Добре — казва Алисън. — Благодаря. Сега, моля да ми кажете как възнамерявате да ми „помогнете“.

— Мисля, че знаете, госпожо.

Алисън не отговаря. Мисли какво би я посъветвал адвокатът й и то е точно това.

— Следя процеса ви — казва Маккой. — Знаете голяма част от нещата, които ние знаем, честно казано.

— Сигурна съм, че не знам колкото федералното правителство.

Маккой поглежда Алисън за момент. Навежда се напред и подпира лакти на коленете си.

— Мисля, че знаете повече — казва Маккой.

Алисън поглежда встрани.

— Имате пет минути. Може да ме баламосвате през това време или направо да пристъпите към същината.

— Много добре — Маккой пляска с ръце. — Нямате голям избор, г-жо Пагоне. От това, което виждам, ще загубите делото. Може и да ви се размине смъртното наказание, не знам, но можете да си помогнете. Аз мога да ви помогна. Да намаля годините по присъдата ви. Да помогна да сте близо до дома, за да може да идва дъщеря ви, но първо вие трябва да ми помогнете.

Алисън замръзва.

Искаш Мат.

— Трябва да предадете съпруга си — казва накрая Маккой.

Алисън преброява до десет, преди да отговори.

— Бивш съпруг.

Маккой разтваря ръце.

— Именно.

— Махай се.

— И на него ще му помогнете също, г-жо Пагоне. Мат е бил. Той е давал парите на сенаторите. Зная.

— Мат даже не представляваше „Фланагън-Макс“. Не и по онова време.

— Не по документи — съгласява се Маккой. — Знаем, че е лобирал за Алианса за достъпно здравно обслужване^[1]. Все тая.

Алисън си играе с ръцете, дълбоко поема въздух.

— Оли Стрикланд — казва Маккой, — не се правете, че не знаете.

— Това е нелепо.

— Ще накараме Оли да пропее, Алисън. Навреме. Все още не сме, но някой винаги поддава и обикновено това е този, който има най-малко да губи. Онези с кал по обувките винаги падат последни и падат най-далеч.

— Махайте се, агент Маккой.

— Зная, че знаете — не отстъпва Маккой. — Мисля, че и Сам Дилън е знаел. Мисля, че Сам Дилън е разбрал с какво се занимават „Фланагън-Макс“, че спонсорират неправителствена организация, за да придвижат узаконяването на техните лекарства. Не става въпрос само за лобиране. Става въпрос за подкупване на законодатели — това е незаконното. Частта, с която се е занимавал бившият ви съпруг.

— Не можете да го докажете.

— Не, все още не, но ще успея.

Алисън става.

— Отговорът ми е „не“.

Маккой също става.

— Вашият бивш съпруг ще се съгласи.

Брадичката на Алисън се повдига, тя се вглежда в очите на Маккой.

— Какво означава това?

Пусни 311, ако Мат пропее.

Маккой гледа самоуверено, сякаш се радва, че топката е в нея.

— Означава, че ще отида при Мат — казва тя. — Ще му предложа сделка. Ще накарам областния прокурор да ви спести смъртното наказание, ако той ми даде нужната информация — тя вдига ръка, за да прекъсне Алисън. — Може да сте разведени, но той не е чудовище. Ще бъде повече от щастлив да признае участието си, ако това значи спестяване смъртната присъда на майката на дъщеря му.

— Не можете да го направите — казва Алисън. — Не можете. Това трябва да е част от обжалването.

— Хайде, г-жо Пагоне, някога сте били обществен защитник — вдига рамене Маккой — Ще накарам прокурора да се позове на 311. Няма да има нужда от обжалване, просто ще каже на съда, че вече не иска смъртно наказание. Има пълна свобода на действие. Ще даде дума на съпруга ви — съжалявам, бившия ви съпруг — и съм сигурна, че Мат ще пропее като канарче.

Алисън се оглежда из стаята, размахва ръце и плясва бедрата си.

Нищо за Мат.

— Нямате никакви доказателства срещу Мат, иначе нямаше да сте тук.

Маккой въздъхва.

— Нямам достатъчно да го задържим — отстъпва тя — и то само защото Сам Дилън е мъртъв. Така че, предполагам, Мат трябва да ви почерпи заради това. Подкупил е няколко сенатори, а вие убихте единствения човек, който можеше да го докаже. Много добра сделка му предлагаме. Вие сте убили единствения, който можеше да го притисне, а той може да ви спаси кожата сега.

Алисън сяда на дивана.

— Как може да постъпвате така с хората?

— Как мога да постъпвам така с хората, които убиват и подкупват политици? Ами, честно казано, не е толкова трудно — тя отново пляска с ръце. — Ще ви дам няколко дни да размислите. Делото ви е прекъснато до сряда, нали? Какво ще кажете за сряда вечер — пита тя, сякаш насрочва вечеря. — Добре. Сряда. Ще дойда след заседанието, но ви казвам, Алисън: не си мислете, че можете да ме баламосвате, защото не сте толкова умна, колкото изглеждате. Мат ще приеме, без значение дали го искате, или не.

Маккой си взема чантата и кимва на Алисън.

— Имам дъщеря — казва Алисън — тя е на път да загуби майка си.

Маккой се успокоява. Алисън си представя мислите на агента.

Престъпниците винаги постъпват така. Крадат, мамят, обират, осакатяват и убиват, но щом ръката на правосъдието ги сграбчи за вратовете, започват да молят за милост.

— Сряда вечер — повтаря Маккой на излизане.