Дейвид Елис
Сред лъжци (6)

Един ден по-рано
Вторник, 11 май

Наклонил е глава, сякаш нещо е привлякло вниманието му; стиснал е зъби; леката извивка на устните му от усмивка прелива в нещо по-примитивно. Откраднат момент, напълно личен момент на обществено място, откраднат поглед, предназначен за лична консумация сред зала, пълна с хора.

Четвъртък, пети февруари същата година. Коктейл, организиран от „Дилън и Бекър“, една от фирмите на Сам, годишно парти за клиентите от офисите. Сервитьори в смокинги поднасят ордьоври, от колоните в ъглите се носи нежна класическа музика.

И Погледът, както Алисън го нарича, въпреки че никога не го е споменавала освен пред Сам. Поглед на чиста, неподправена похот, страст, която кара мъжете да правят неща, които не бива, която пробужда примитивни емоции. Наблюдава всеки детайл у Сам — как задържа дъха си, как движи поглед по тялото й. Опитва се да си представи какво мисли Сам, защото тя няма опит с подобни неща, за двайсетте години брак съпругът й никога не я е гледал така.

Запечатва този образ в съзнанието си. Не знае точно защо. Може би защото е един от последните — два дни по-късно той е мъртъв — или просто защото е замайващо да мисли колко далеч са стигнали.

Алисън Пагоне седи на диванчето с цвят на вино в кабинета си. Когато седи тук, спомените винаги нахлуват, макар и за кратко. Спомени от детството й: на купона, който направи, когато беше на петнайсет, родителите й ги нямаше и на дивана се разсипа бутилка вино. Какво облекчение изпита, когато виното се сля с цвета. Друг спомен: беше на шест и се премести да спи на дивана, защото си беше намокрила леглото и се тревожеше как ще реагират родителите й, утешителната ръка на майка й, която гали косата й на следващата сутрин.

Мисли за дъщеря си, Джесика, и за мъката, която сигурно изпитва сега, защото майка й е обвинена в убийство. Няма да я оправдаят. Джесика е чела статиите, гледала е репортажите, въпреки забраните на съдията. Никой не може да забрани на една млада жена да чете отзивите за престъплението на майка си във вестниците.

За последните три месеца дъщеря й се състари пред очите й. На двайсет тя си бе все още момиче, но събитията я промениха. Алисън е виновна и няма как да върне нещата назад.

Взема телефона от масичката за кафе. Набира офиса на Мат Пагоне. Поглежда часовника си. Минава девет вечерта.

Включва се гласова поща. Задържа дъха си и изчаква сигнала. Гледа късчето хартия пред себе си. Написали са грешно името му. Мат трябва да е с едно „т“, кратко от Матео.

— Мат, зная, че няма да получиш съобщението до утре сутрин. Съжалявам за всичко. Искам да ме изслушаш внимателно. Сега Джесика има нужда от теб повече от всякога. Ще трябва да я обичаш и за двама ни. Трябва да бъдеш смел, да правиш всичко за нея. Ти… трябва… да обещаеш — тя поема дълбоко дъх. — Мат, не казвай нищо на ФБР. Те не знаят нищо за теб. Чуваш ли ме? Нямат нищо. Просто си дръж устата затворена. Сега не можеш да ми помогнеш, така че не усложнявай нещата, като говориш с тях. И се грижи… грижи се добре за нашата…

Гласът й изчезва. Чува се тихичко ридание. Оставя телефона и захлупва лице в ръцете си, като не обръща внимание на мъжа, седнал срещу нея.

— Много добре, Алисън. Сега още едно обаждане.

Алисън поглежда към мъжа, поема дълбоко дъх и идва на себе си. Това е краят, знае го. Взема телефона и набира цифрите от визитната картичка.

Свързахте се със специален агент Джейн Маккой…

Изчаква сигнала и започва да чете от листа хартия:

„Джейн Маккой, Алисън Пагоне е. Искам да знаете, че няма да ви позволя да ме използвате. Няма да ви позволя да отнемете и последното зрънце достойнство от семейството ми. Разкрили сте ме. За мен всичко свърши. Ако имате капка приличие, няма да лишите дъщеря ми и от двамата й родители. Искам да знаете, че не може така да си играете с живота на хората. Няма да ви позволя да ме настроите срещу семейството ми. Планът ви не проработи. Ще трябва да го приемете“.

Тя затваря и поглежда мъжа, който седи насреща, с насочен към нея револвер. Мрачен е във всяко едно отношение — арабин с мастиленочерна коса, тъмни очи, заплашителна усмивка.

— Отлично — казва мъжът, — страхотни театрални умения.

— Казахте, че ще си тръгнете — казва Алисън. — Направих, каквото искахте.

Мъжът става, но все още е насочил оръжието си към Алисън.

— Моля, станете — казва той.

Час по-късно. Рам Харун поглежда часовника си. Минава 11:45 през нощта. Поглежда Алисън Пагоне, която лежи безжизнена във ваната. Оглежда се наоколо. Няма желание да се връща в банята, да стъпва по плочките и затова поглежда от мястото, на което е застанал, към спалнята. Всичко изглежда съвсем чисто. Нищо не е пипнато. Няма съмнение, че става въпрос за самоубийство.

Отива в кабинета и отваря сака си. Статуетката — по-скоро трофей — е загъната в найлон. Оставя я на бюрото близо до компютъра, както е в найлона, все още покрита с пръст от задния двор на магазина за хранителни продукти, зад който беше заровена.

Идеално. По-добре от предсмъртно писмо, в което се признава за виновна. Това е доказателството, трофеят, използван за убийството на Сам Дилън през февруари.

Минава през къщата, като внимава да не промени нещо. Ако лампата е запалена, нека остане така; не бива да променя нищо. Ако властите успееха да установят часа на смъртта и някой забележеше угасването на лампата след това, щяха да възникнат подозрения.

Слиза по стълбите към мазето. Беше влязъл оттам през прозореца, сега излиза и скача на перваза. Намества прозореца, сякаш никога не е бил там. Минава през задния двор, прескача оградата и се оказва в двора на съседите. Отива до колата си и я подкарва, без да пуска фаровете.

Поглежда часовника си. Точно две минути остават до полунощ, до сряда. Чуди се кога ще я открият. По някое време сутринта, защото ще започне процесът, а тя няма да се появи. Някой ще изтича до вратата й. Вероятно агентът, на когото Алисън се обади — Маккой, ще се паникьоса.

Вдига мобилния си, натиска едно копче.

— Готово — казва той и затваря.

Сега трябва да се прибере. Изпитите му започват след няколко седмици, а той е изостанал.