Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (9) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Тя се оглеждаше в огледалото и си мислеше, че заслужава по-добър живот. Прозвищата Прасковена кожа и Спящата красавица на училище „Тюрегу“, измислени й преди години, още важаха. При всяко събличане тя се изненадваше от стегнатото си тяло. Ала се измъчваше, защото единствена тя констатираше, че е красива.

Отчуждението помежду им стана необятно. Той вече изобщо не я забелязваше.

Когато се прибере, ще му заяви, че не желае да я изоставя повече. Нека си намери друга работа. Ще настоява да е в течение на ангажиментите му и да се буди всяка сутрин до него.

Или ще се съобрази с изискванията й, или край.

 

 

В подножието на хълма Тофте някога имаше сметище, ползвано от психиатрична клиника. Преди време разчистиха прогнилите матраци с пълнеж от талаш и ръждясали железни рамки и сега някогашното бунище се бе превърнало в оазис, откъдето се откриваше безбрежна гледка към фиорда, а на мястото на отпадъците бяха изникнали най-луксозните жилища в града.

Тя обожаваше да стои тук и да съзерцава с премрежен поглед яхтеното пристанище и горичките в разноликия син фиорд.

На такова място и в такова състояние човек лесно става уязвим за житейските случайности. Вероятно по тази причина тя се съгласи, когато младият мъж слезе от велосипеда и й предложи да изпият заедно чаша кафе. Той живееше в същия квартал и двамата се поздравяваха при среща в супермаркета. И ето че съдбата пак ги събра.

Тя си погледна часовника. Трябваше да вземе сина си след два часа и разполагаше с достатъчно време. Какво лошо има да изпие чаша кафе?

По този въпрос се лъжеше жестоко.

 

 

Вечерта тя се клатеше напред-назад на стола си като бабичка. Притискаше ръце към гърдите си и се опитваше да успокои мускулните си спазми. Сама не разбираше защо го направи. Къде си изгуби ума? Красавецът сякаш я хипнотизира. Десет минути, след като започнаха разговора, тя си изключи мобилния телефон и започна да му разказва за себе си. Той я слушаше.

— Миа… Колко хубаво име — каза той.

Отдавна не беше чувала някой да изрича името й. Прозвуча й съвсем непривично. Съпругът й не го споменаваше. Никога.

Този мъж се държеше съвсем непринудено. Задаваше й въпроси и отговаряше откровено на нейните питания. Казваше се Кенет и беше военен. Имаше благи очи. Посегна и хвана ръката й на масата под погледите на двайсетина други гости на кафенето. Тя не усети нищо нередно в жеста му. Той притегли нежно ръката й към себе си и я стисна.

Тя не се възпротиви.

След това тича обезумяла до детската ясла, като през цялото време усещаше присъствието му.

А сега нито изминалите часове, нито мракът можеха да нормализират дишането й. Непрекъснато хапеше устните си. Изключеният телефон я гледаше обвинително от дивана. Беше попаднала на самотен остров и на хоризонта не се виждаше спасение. Нямаше към кого да се обърне за съвет. Нямаше от кого да измоли прошка.

Как да продължи напред?

 

 

Осъмна с дрехите, все така объркана. Вчера, докато пи кафе с Кенет, съпругът й бе звънял по мобилния. Току-що разбра. Щеше да й се наложи да обяснява трите пропуснати повиквания. Щеше да й се обади и да я попита защо не е вдигнала и тя се боеше, че колкото и достоверно оправдание да му поднесе, той ще я разобличи. Беше по-умен, по-възрастен и с повече житейски опит от нея. Щеше да прозре лъжата й. Затова сега цялото й тяло трепереше неистово.

Обикновено той звънеше в осем без три — точно преди тя да излезе с Бенямин, да се качи на велосипеда и да подкара. Днес реши да промени графика и да излезе няколко минути по-рано. Щеше да му даде възможност да я попита защо не е вдигнала, но не и възможност да я притиска. Допуснеше ли го, щеше да загази.

Взе сина си на ръце и тъкмо да излезе, телефонът подло завибрира върху масата. Връзката й с външния свят, която винаги се намираше на една ръка разстояние.

— Здравей, скъпи — каза овладяно тя, докато кръвта удряше ожесточено в тъпанчетата.

— Звъних ти няколко пъти. Защо не ми върна обаждането?

— Тъкмо се канех да те набера — изтърси тя. О, не, успя да я притисне още в самото начало.

— Но нали точно по това време излизаш с Бенямин? В момента е осем без една. Познавам те.

Тя затаи дъх и внимателно пусна детето на пода.

— Днес е малко болнав. Нали знаеш, като се появи хрема, не приемат децата в яслата. Май е вдигнал и температура.

Тя си пое бавно дъх, докато всяка фибра в тялото й крещеше за кислород.

— Аха.

Тя не понасяше тези паузи. Дали той очакваше тя да добави още нещо? Беше ли пропуснала да го уведоми за обичайните подробности? Тя се опита да насочи вниманието си другаде. Към гледката пред двойните прозорци. Към поклащащата се градинска порта. Към голите клони. Към хората, тръгнали на работа.

— Не чу ли какво ти казах? Вчера ти звъних няколко пъти.

— А, да. Извинявай, скъпи, просто батерията ми падна. Май скоро трябва да купим нова.

— Във вторник заредих телефона ти.

— Да, знам. Този път обаче се изтощи много бързо. За два дни индикаторът показа нула. Странна работа.

— Значи сега си го заредила сама? Щом вече говорим?

— Да — тя се опита да се засмее безгрижно. Беше й много трудно. — Какво толкова сложно има? Нали толкова пъти съм те виждала как го включваш.

— Не мислех, че знаеш къде е зарядното.

— Знам. — Ръцете й се разтрепериха. След секунда щеше да я попита откъде е взела проклетото зарядно, а тя нямаше представа къде го държи той.

„Мисли! Бързо!“ — пришпорваше се тя наум.

— И… — тя повиши глас: — Не, Бенямин. Не може така!

Тя бутна малкия с крак, за да го накара да изхленчи.

После го изгледа ядосано и пак го ритна.

— Откъде взе зарядно? — попита отново той, но детето се разплака.

— Ще се чуем по-късно. Бенямин се удари — притеснено каза тя, щракна капачето, приклекна и съблече космонавтката на детето.

Целуна го по бузката и му зашепна нежно:

— Няма, няма, Бенямин. Извинявай, миличко. Мама те бутна, без да иска. Да ти дам ли кексче?

Малкият хленчеше, но не се разсърди и кимна с натъжени очи. Тя го залиса с цветна книжка. Съзна мащабите на катастрофата. Цялата площ на къщата възлизаше на триста квадратни метра. Зарядното можеше да се намира в коя да е кухина, където се побира юмрук.

* * *

Час по-късно не остана непроверено чекмедже, мебел или рафт в цялата къща.

Ами ако има само едно зарядно, мина й през ума. И той го е взел със себе си? Тя дори не знаеше дали и неговият мобилен телефон е от същата марка.

Докато със смръщени вежди хранеше малкия, тя стигна до извода, че е точно така: съпругът й е отнесъл единственото им зарядно.

Поклати глава и обра с лъжицата остатъците от пюрето по устните на детето.

Не, не е възможно. Когато си купиш мобилен телефон, в комплекта задължително влиза и зарядно. Ама разбира се. Следователно някъде в къщата — най-вероятно на горния етаж — има кутия с ръководство за употреба, а вероятно и с неизползвано фабрично зарядно.

Погледна стълбите към горния етаж.

Изобщо не влизаше в някои стаи от къщата. Не че той й забраняваше, просто така бяха свикнали. По същия начин той не припарваше до шивашкото й ателие. Всеки си имаше свои интереси, оазиси и самостоятелни занимания. Просто неговите бяха значително по-многобройни.

С детето на ръце тя се качи по стълбите и спря пред вратата на кабинета му. Но ако намери кутията със зарядното в някое от неговите чекмеджета или шкафове, как ще обясни, че най-случайно й е попаднала?

Бутна вратата.

За разлика от нейната стая отсреща неговата беше напълно лишена от енергия. Липсваше онзи нюх към естетиката и артистичната мисъл, който не се поддава на дефиниция, но й беше любим. В неговия кабинет доминираха бежовото и сивото.

Разтвори широко всички вградени шкафове. Вътре нямаше почти нищо. Ако човек дръпне вратичките на нейните шкафове, оттам щяха да изпаднат куп дневници, напоени със сълзи, и предмети със сантиментална стойност.

По неговите рафтове откри само няколко купчини с книги. Специализирана литература. За огнестрелни оръжия, следователски методи и прочее. И няколко справочника за религиозни секти. За Свидетелите на Йехова, за Божиите чеда, за мормоните и за още сума движения, чиито имена дори не беше чувала. „Странно“ — помисли си тя и се надигна на пръсти, за да провери какво стои върху най-горните рафтове.

Почти нищо.

Тя взе детето и започна да дърпа чекмеджетата със свободната си ръка. Освен сиво точило като онова, което баща й използваше за рибарския си нож, нищо не привлече вниманието й. Листове, печати, две кутии с чисто нови дискети, каквито вече никой не използва.

Излезе и затвори вратата. Чувстваше се емоционално изстинала. В момента не познаваше нито себе си, нито мъжа си. Усещането я плашеше със сюрреализма си. За пръв път й се случваше подобно нещо.

Усети как малкият отпусна глава на рамото й. Спокойният му дъх облъхна шията й.

— О, миличко. Заспа ли? — прошепна тя, докато го полагаше в кошарката.

Не биваше да губи контрол. Трябваше да се придържа към всекидневните си задължения.

Обади се в яслата.

— Бенямин има силна хрема и ми е съвестно да го водя. Извинете, че се обаждам толкова късно — механично изреди тя и забрави да благодари, когато пожелаха бързо оздравяване на сина й.

Обърна се към коридора и се вторачи в тясната врата между кабинета на мъжа й и спалнята им. Двамата бяха пренесли там купчина кашони с негови вещи. Една от разликите помежду им беше натрупаният багаж. Тя внесе тук само две-три шкафчета от ИКЕА, които бе държала в общежитието си, а той домъкна всичко, събирано през последните двайсет години — на толкова възлизаше и възрастовата им разлика. Затова обзаведоха стаите с несъвместими мебели и стаичката до кабинета му бе препълнена с кашони, чието съдържание не й беше известно.

Отвори вратата. Гледката я обезкуражи. Ширината възлизаше на не повече от метър и половина. Вътре обаче се побираха четири кашона на ширина и четири на височина. В цялата стая имаше поне петдесет кашона.

„Предимно вещи на моите родители, на бабите и дядовците ми“ — беше обяснил той. Отдавна можеше да поразчисти. Нямаше братя и сестри, чието разрешение да иска.

Огледа грамадата от кашони и се отчая. Струваше й се абсурдно да е скрил тук кутията със зарядното. Тази стая представляваше бастион на неговото минало.

Но кой знае, обнадежди се тя и прикова поглед в няколко палта с големи яки, натрупани на купчина върху кашоните в дъното. Стори й се, че под тях нещо ги надига.

Протегна се над кашоните, но не ги достигна. Покатери се върху картонената планина, приклекна и изпълзя напред. Повдигна палтата и с разочарование установи, че отдолу няма нищо. Неочаквано коляното й пропадна в капака на един от кашоните.

„По дяволите — ядоса се тя. — Сега ще разбере, че съм влизала.“

Оттам се подадоха вестници. Не бяха толкова стари, че да са ги събирали родителите му. Малко се озадачи защо ли съпругът й колекционира такива изрезки. Вероятно интересът му към тази тема отдавна се бе изпарил.

„И слава богу“ — промърмори тя. Защо ще се вълнува от Свидетелите на Йехова?

Прегледа изрезките. Материалите не бяха еднородни. Сред статиите за различни секти откри котировки на акции, борсови анализи, ДНК експертизи и обяви за продажба на вили и хижи на полуостров Хорнсхере отпреди петнайсет години. Тези обяви едва ли му трябваха. Реши някой ден да повдигне въпроса да изпразнят тази стая и да я превърнат в дрешник. Какво по-практично?

Слезе от кашоните, изпълнена с облекчение, защото й хрумна друга идея.

За всеки случай пак огледа обстановката. Вдлъбнатината в кашона не биеше на очи. Той изобщо нямаше да я забележи.

Излезе и затвори вратата.

Хрумна й да купи ново зарядно. Още сега. От парите, които редовно й даваше да пазарува, беше заделила известна сума. Той не знаеше за спестяванията й. Ще отиде с велосипеда до магазин „Сонофон“ на улица „Алге’е“ и ще си купи нужното устройство. А като се прибере, ще го натърка в пясъчника на Бенямин, за да изглежда одраскано, ще го сложи в кошницата в коридора, където държаха шапката и ръкавиците на Бенямин, и ще го посочи, когато мъжът й пак я попита как си е заредила телефона.

Той, разбира се, ще се учуди откъде се е взело, а тя най-невинно ще му подхвърли, че някой външен го е забравил в дома им.

Ще му припомни кога са имали гости. Беше се случвало, но оттогава мина много време. Срещата на сдружението на домопритежателите. Педиатърката. Чисто хипотетично е напълно възможно някой да го е забравил у тях, но кой си носи зарядно, когато се отбива в чужда къща?

Докато Бенямин спи следобед, тя ще отскочи до магазина за мобилни устройства. Усмихна се при мисълта как ще се изненада мъжът й, когато поиска да види с какво си е заредила телефона и тя веднага му покаже зарядното в кошницата. Повтори си няколко път на глас изречението, за да отработи непринудената интонация.

— Не е ли наше? Странна работа. Явно някой го е забравил тук още от кръщенето.

Да, обяснението звучеше съвсем правдиво. Толкова просто и непретенциозно, че сто процента ще проработи.