Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (36) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Трийсет и четвърта глава

За Кенет афганистанската провинция Хелманд представляваше адът на земята, а пясъците в пустинята — най-страшният му кошмар. Участва в две мисии — една в Ирак и две в Афганистан. Повече не искаше да стъпи там.

Всеки ден получаваше имейли от другарите си. Пишеха му многословно за приятелството им, за хубавите времена заедно, но не споменаваха нито дума за случващото се в района. Гледаха само да отърват кожата. На такива места всичко се свежда до едното оцеляване.

Кенет си даваше сметка, че именно затова не се включи в нова мисия след края на последния си договор. В купчина железа покрай пътя, някъде в мрака или дори посред бял ден — бомбите дебнеха отвсякъде. Отвред дебнеше и вражеско око иззад окуляра на оптичния мерник. В такава война не можеш да разчиташ, че късметът ще ти бъде неизменен спътник.

Затова в момента Кенет беше не на бойното поле, а в малката си къща в Роскиле. Мъчеше се да прогони напористите картини, да забрави и да продължи напред.

Беше отнел човешки живот и не го беше споделил с никого. Случи се съвсем набързо с едно натискане на спусъка. Дори другарите му не забелязаха. Един от труповете, малко настрани от другите, беше загинал от неговата ръка. Пряко попадение право в трахеята. Невръстен младеж. Едва видимият мъх по бузите и брадичката му още не се беше превърнал в страховити бакенбарди — отличителен белег на талибанските бойци.

Кенет не беше споделил това дори с Миа.

Никой мъж не се хвали, че е убиец, пред жената, която му спира дъха.

 

 

Още щом видя Миа, Кенет разбра: тази жена е способна да сломи у него всяка съпротива.

А когато тя се вгледа дълбоко в очите му, той хвана ръката й и веднага й се отдаде безрезервно. Всичките му дълбоко стаени копнежи и надежди изведнъж се отприщиха. Двамата разговаряха и се поглъщаха с широко отворени сетива, знаейки, че това няма да е последната им среща.

Докато му съобщаваше, че очаква мъжа си съвсем скоро, Миа трепереше. И тя беше готова да започне нов живот.

Последно се видяха в събота. Кенет се отби без предупреждение и — точно според уговорката им — носеше вестник под мишница.

Завари Миа сама с детето, но силно разтревожена. Неохотно го пусна да влезе, без да му обясни какво я притеснява. Очевидно се боеше от неизвестността.

Ако имаха на разположение още няколко секунди, щеше да я помоли да тръгне с него. Да събере най-необходимите вещи, да вземе Бенямин и да напусне тази къща.

И Миа сигурно щеше да се съгласи — беше убеден Кенет — но за лош късмет точно тогава колата на мъжа й навлезе в алеята. Ако беше отвел Миа със себе си, двамата щяха да разплетат заедно и на спокойствие възлите на опропастените си животи.

Вместо това Миа го помоли да си върви. И той се измъкна през задния вход, в тъмното, като страхливо псе. Дори не си взе велосипеда.

Оттогава не можеше да си избие тази случка от главата.

 

 

От неприятната изненада в събота изминаха три дни. Кенет ходи до къщата вече няколко пъти. Съзнаваше, че е много вероятно да му отвори съпругът на Миа и да се забърка в неприятности. Ала Кенет вече не изпитваше страх от други хора. Боеше се единствено от себе си. Не можеше да предвиди на какво е способен, ако се окаже, че онзи е наранил Миа.

При следващото му идване къщата се оказа празна. Третия път пак нямаше никого. И въпреки това нещо го глождеше. Обаждаше се някакво предчувствие, дълбоко вкоренен инстинкт. Както онзи път, когато вътрешен глас му подсказа да не тръгва по улицата, посочена от другаря му. Малко по-късно там избухна престрелка и загинаха десетима местни жители. Тогава изпитваше вътрешна увереност да не навлиза в улицата. Сега се чувстваше пак толкова сигурен, че в тази къща се спотайват тайни и те никога няма да видят бял свят без неговата намеса.

Кенет застана пред входната врата и извика името й. Миа не му беше споменавала за предстоящо пътуване, а не би премълчала нещо подобно. Той щеше и да разбере по очите й, ако е изгубила тръпката към него.

Но беше уверен, че чувствата на Миа не са изстинали. И изведнъж тя потъна вдън земя. Не си вдигаше телефона. Първоначално Кенет предположи, че не смее да отговори, защото съпругът й е наблизо. После си втълпи друго: мъжът й е взела телефона й, защото е разбрал за Кенет.

„Нека само да ми дойде“ — закани се наум Кенет. Очертаваше се неравностойна битка.

Миналия ден за пръв път му хрумна друго обяснение.

Най-изненадващо долови шум, а войникът в него бе специално обучен да обръща внимание на необичайни звуци. Именно те предшестват съдбоносни събития. Не ги ли чуеш, може да се простиш с живота си.

Докато стоеше пред къщата на Миа, пак я набра и чу издайническия звук.

Зад стената долиташе едва доловим звън от мобилен телефон.

Кенет прекъсна повикването и пак се ослуша. Звукът изчезна.

Пак набра Миа и изчака. Пак чу глух звън. Мобилният й телефон се намираше някъде зад прозореца от горния етаж и му отговаряше.

Постоя замислен.

Беше възможно, разбира се, да го е оставила нарочно там, но не му се вярваше.

Миа възприемаше мобилния си телефон като единствения начин да поддържа връзка с околния свят, а никой не се разделя доброволно с толкова ценна вещ.

На това го беше научил войнишкият живот.

Отби се още веднъж и пак чу дигиталния сигнал зад полегатия мансарден прозорец. Нищо ново. Тогава защо усещането, че нещо не е наред, не му даваше мира?

Дали хрътката у него надуши опасност? Или войникът? Или просто, заслепен от емоцията, Кенет не допускаше вероятността Миа вече да го е зачеркнала от живота си?

Напук на всички съмнения и предполагаеми обяснения той не можеше да се освободи от предчувствието си.

Зад завесите в съседната къща се подадоха двама старци. Всеки път, когато викаше името на Миа, те цъфваха на прозореца. Кенет се поколеба дали да не ги попита забелязали ли са нещо.

Отвориха му след известно суетене и го посрещнаха с недружелюбни лица.

— Защо не оставите семейството на мира? — попита жената.

Кенет се насили да се усмихне и им показа как треперят ръцете му. Не скри колко се страхува за Миа и помоли за съдействие.

През последните дни мъжът се прибрал няколко пъти, обясниха старците. Видели мерцедеса му. Жената и детето обаче ги нямало.

Кенет им благодари, помоли ги да наблюдават с повишено внимание има ли някакво раздвижване и им остави телефонния си номер.

Съседите затръшнаха вратата зад гърба му, а той си тръгна с ясното съзнание, че няма да му се обадят. Все пак Миа не е негова съпруга.

Отново набра номера й. От горната стая пак долетя звън.

„Къде си, Миа?“ — попита я той наум с нарастваща тревога.

Реши от утре да минава по няколко пъти на ден.

Ако не забележи нещо, което да уталожи тревогата му, ще се обърне към полицията.

Не разполагаше с нищо конкретно наистина.

Но какво друго да направи?