Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (27) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и пета глава

Случи се най-лошото и шокът вцепени Рахил.

Сатаната прие човешкия облик на мъж от най-близките им и ги наказа за лекомислието им. Как можаха да позволят на напълно непознат да отведе двете им дечица, и то в свят ден? Вчера по традиция трябваше да четат заедно Библията и да се подготвят за блаженото душевно умиротворение, което носи шабатът. Щяха да сплетат ръце през часа за отдих, та духът на Божията майка да ги облъхне и да им донесе покой.

А сега? Сега Бог протягаше десницата Си към тях, готов да хвърли мълнии. Те се поддадоха на всички изкушения, на които преблагата Дева Мария бе устояла. Ласкателствата, превъплъщенията на Сатаната, пустословието.

И наказанието дойде. Магдалена и Самуел попаднаха във властта на грешника. Оттогава измина една нощ и половин ден, а родителите бяха с вързани ръце.

Рахил усещаше ясно омерзението. Точно като онзи път, когато я изнасилиха и никой не й се притече на помощ. Тогава обаче, за разлика от сега, не беше толкова безпомощна.

— Трябва да намериш парите, Йешуа — опяваше тя на мъжа си. — Ще ги намериш, ако ще да изровиш земята!

Йешуа изглеждаше зле. Бялото в очите му се сливаше с цвета на лицето му.

— Откъде да ги намеря, Рахил? Онзи ден внесох авансово годишния данък, нали ти казах. Един милион, за да спазя срока за изгодна отстъпка, в името на Исуса Христа. Точно както правим всяка година!

— Йешуа, чу какво каза той по телефона. Ако не намерим парите, ще ги убие.

— Тогава ще поискаме помощ от братята и сестрите в Църквата.

— НЕ! — изкрещя неистово тя и най-малката им дъщеря се разхълца в съседната стая. — Той отвлече децата ни, а сега ти ще ни ги върнеш, разбра ли? Ако се разприказваш пред чужди хора, повече няма да видим Самуел и Магдалена. Сигурна съм.

Той се обърна към нея.

— И откъде си толкова сигурна, Рахил? Ами ако блъфира? Може би е най-добре да отидем в полицията.

— А откъде знаеш какви хора работят там? Не е изключено сред полицаите да има някой мерзавец, подъл слуга на дявола. Каква е гаранцията, че някой няма да му снесе за идването ни?

— Добре. Ще се обърнем към едноверците ни: никой няма да обели дума. С тяхна помощ ще съберем по-бързо исканата сума.

— Ами ако похитителят те наблюдава и види, че обикаляш къщите? Ако сред нас дебнат негови копои, без изобщо да подозираме? Мислехме, че сме се сближили с него, а изобщо не сме предполагали какво се крие зад измамната фасада. Тогава откъде си сигурен, че сред нас няма и други като него? Откъде, Йешуа?

Рахил обърна глава към вратата. Момичето се беше вкопчило в рамката и ги гледаше със зачервени очи.

Мъжът й беше длъжен да намери изход.

— Йешуа, трябва да намериш изход — заяви тя и стана от масата.

После коленичи пред дъщеря си и обгърна майчински главата й.

— Не се отчайвай, Сара. Божията майка ще бди над Магдалена и Самуел. Помоли се и ще им помогнеш. А ако това се е случило, защото сме сбъркали нещо, молитвите ще ни донесат опрощение. Само това ще ни спаси, съкровище.

Видя как дъщеря й потръпна, когато чу думата „опрощение“. В очите й се появи неистова жажда да постигне висшето благо. Върху устните й напираше някакво откровение, но малката остана безмълвна.

— Какво има, Сара? Да ми кажеш нещо ли искаш?

Ъгълчетата на устните й се извиха надолу и се разтрепериха. Че имаше нещо — имаше.

— За мъжа ли е?

Момичето кимна. От очите й безмълвно потекоха сълзи.

Рахил неволно притаи дъх.

— Какво има? Кажи!

Малката се стресна от строгия тон, но устните се разтвориха.

— Направих нещо, което според вас е грешно.

— Какво си направила, Сара?

— Докато бяхте в кухнята с библиите по време на часа за отдих, аз разглеждах фотоалбума. Извинявай, майко. Сбърках.

— О, Сара — Рахил отпусна глава. — Това ли било?

Дъщеря й поклати глава.

— И вътре видях снимка на мъжа, който отвлече Магдалена и Самуел. Затова ли се случи това нещастие? Защото съм се поддала на дявола?

Рахил си пое дълбоко въздух. Не знаеше какво да отговори.

— И в албума има негова снимка?

— Да, пред църквата, след приемането на Йоана и Дина.

Нима негодникът действително е бил запечатан на тази снимка?

— Къде е снимката? Покажи ми я веднага, Сара!

Момичето послушно намери албума и посочи фотографията.

„О, с какво ще ни помогне това — помисли си Рахил. — Нищо и никаква снимка.“

Надникна в албума с отвращение. Извади снимката от прозрачното джобче. Погали дъщеря си по косата и я успокои, че й е простено. Занесе снимката в кухнята и я шляпна върху масата пред вцепенения си съпруг.

— Това е врагът ти, Йешуа — Рахил посочи една глава от най-задната редица.

Лицето му се виждаше едва-едва — бе успял да се прикрие зад стоящите отпред. Не гледаше към обектива. Приличаше на кой да е от общността.

— Още утре сутринта отиваш в данъчното и заявяваш, че си платил по погрешка. Парите ти трябват, защото иначе ще фалираш. Разбра ли, Йешуа? Още утре сутринта!

 

 

В понеделник сутринта тя погледна през прозореца. Слънцето изгряваше зад църквата в Долеруп. Дългите му лъчи потреперваха в бисерната утринна мъгла. Пред нея се ширна Божието сътворение в цялата му прелест. Как е възможно тази неземна красота да й повелява да носи толкова тежък кръст? И как си позволява една Божа рабиня да задава такива въпроси? Неведоми са пътищата Господни. Знаеше го много добре.

Сви устни, за да не се поддаде на сълзите. Сплете пръсти и затвори очи.

Рахил се моли цяла нощ, ала за разлика от друг път не я осени покой. Защото за нея бе настъпил часът на изпитанието, съдбовният миг на Йов, и страданието й се струваше нескончаемо.

Когато облаците затулиха слънцето, Йешуа вече бе потеглил към общината, за да поиска да му възстановят сумата, преведена като доброволен данък от името на агроцентър „Селскостопанска техника Кро“. Силите на Рахил почти я бяха напуснали.

— Йосиф, след като се прибереш от училище, ще постоиш при сестрите си — нареди тя на по-големия си син.

За да си събере мислите, трябваше някой да наглежда Мириам и Сара.

Дано Йешуа се върне с парите. Бяха се разбрали да внесе чека в Западнозеландската банка с молба да прехвърлят по-малки суми по сметките му в „Нордеа“, „Датската банка“, „Ютландската банка“, Спестовната каса „Кронютландия“ и „Алминели Бран Банк“. После ще изтеглят от всяка банка по около сто шейсет и пет хиляди крони, без да се налага да дават обяснения. Ако някоя банка даде на Йешуа нови купюри, ще ги изцапат, ще ги намачкат и ще ги разбъркат с другите банкноти. Така хем ще си подсигурят безпрепятственото получаване на сумата, хем проклетникът, отвлякъл децата им, няма да заподозре, че му плащат откупа с белязани банкноти.

Рахил запази билети за вечерния експресен влак, който пристигаше в Одензе в 19,29, а оттам — за високоскоростния влак за Копенхаген. Очакваше Йешуа да се прибере към дванайсет-един на обяд, но той се върна още в десет и половина.

— Взе ли парите? — попита тя, макар че от пръв поглед разбра за провала на начинанието му.

— Не става така лесно, Рахил. Както и предполагах — отвърна сломен той. — В общината се опитаха да ми съдействат, но сумата е преведена по сметката на данъчните власти, а там нещата се бавят. Пълен кошмар.

— Не ги ли притисна, Йешуа? Не настоя ли? Не разполагаме с цял ден. Банките затварят в четири. — Тя изпадна в пълно отчаяние. — Какво им каза? Разправяй!

— Че парите ми трябват спешно. Че самото плащане е грешка. Компютърната ми система се развали, така им казах, и изпуснах нещата от контрол. Блокират трансакции, изчезват фактури. После казах, че двама мои доставчици са ме притиснали и ще изгубя най-важните си партньори, ако не платя веднага, финансовата криза ги удари жестоко, ще се принудят да си вземат комбайните и да ги продадат на друг клиент с голяма отстъпка. Обясних, че ще изгубя преференциалните си лизингови условия и това ще ми нанесе огромни загуби; че за фирмата ми плащането е въпрос на оцеляване.

— О, Господи. Трябваше ли да усложняваш така нещата, Йешуа? Не можа ли да измислиш нещо по-простичко?

— Това ми хрумна — той се строполи на стола и тръшна върху масата празната чанта за документи. — И аз съм стресиран, Рахил. Не знам на кой свят съм. Нощес не съм мигнал.

— Божичко. Какво ще правим сега?

— Ще се обърнем към Църквата. Какво друго ни остава?

Рахил стисна устни. Пред вътрешния й взор изплуваха Магдалена и Самуел. Клетите невинни дечица, какво бяха сторили, та заслужиха тази горчива чаша?

 

 

Увериха се, че пасторът си е вкъщи, облякоха си връхните дрехи и тъкмо да тръгнат към него, на вратата се позвъни.

Ако зависеше от Рахил, изобщо нямаше да отворят, но мъжът й сякаш бе изгубил трезвия си разсъдък.

Не познаваше жената, застанала пред прага с папка в ръка. Нямаше желание да се разправя и с нея.

— Казвам се Исабел Йонсон и работя в общината — тя пристъпи в антрето.

У Рахил се пробуди смътна надежда. Жената сигурно носеше документи за подписване. Навярно бе уредила въпроса с връщането на данъка. Ето че Йешуа не е толкова неоправен.

— Влезте. Да седнем в кухнята — покани я тя.

— Виждам, че излизате. Не искам да ви притеснявам. Ще дойда утре, ако е по-удобно.

Докато седяха до кухненската маса, Рахил усети как облаците пак се сгъстяват. Значи тази жена не беше дошла да им помогне за парите. Иначе щеше да е наясно, че бързат, и нямаше да протака въпроса. „Не искам да ви притеснявам“, каза тя. Що за глупости?

— Аз съм софтуерен консултант към общината. От колегите ми в кметството разбрах за възникнали технически проблеми в компютърната ви система. Изпратиха ме да предложа съдействието си — тя се усмихна и им подаде визитката си.

„Исабел Йонсон, IT консултант, община Вибор“, пищеше там. В момента само това им липсваше.

— Вижте какво — подхвана Рахил, защото мъжът й явно нямаше да вземе отношение. — Много мило от ваша страна, но сега не е удобно. Чака ни спешен ангажимент.

Рахил очакваше репликата да сложи край на разговора и жената да стане, но Исабел Йонсон застина като прикована за стола. Сякаш беше решена да упражни делегираното й от общината право да се намесва в софтуерни проблеми, независимо дали домакините искат помощта й. Ала беше улучила доста неподходящ момент.

Рахил стана и изгледа сурово мъжа си.

— Да тръгваме, Йешуа. Нямаме време за губене. — Обърна се към жената: — Ще ни извините, но…

Посетителката обаче продължаваше да седи неподвижно. В този миг Рахил видя, че Исабел Йонсон гледа снимката на похитителя в албума. Стоеше разтворен върху масата и им напомняше, че във всяко паство може да се спотайва по един Юда.

— Познавате ли този човек? — попита жената.

— Кой човек? — обърка се Рахил.

— Този — жената заби показалец под главата му.

Рахил усети как я обзема неприятно предчувствие.

Точно както през онзи злощастен следобед в селото до Баобли, където войниците я спряха да я питат за пътя.

Интонацията, ситуацията.

Тук имаше нещо гнило.

— Време е да си вървите, госпожо. Бързаме.

Жената не помръдна.

— Познавате ли го? — повтори тя.

Ето каква била работата. Дяволът бе насъскал поредния си съгледвач срещу тях. Демон в ангелски образ.

Рахил стисна юмруци и застана пред жената.

— Знаем коя си и искаме да си вървиш. Да не мислиш, че не се досещаме? Онзи изверг те е изпратил. Пръждосвай се. Знаеш колко ценна ни е всяка секунда.

Рахил усети как нещо в нея прещрака. Изведнъж се оказа неспособна да сдържа повече сълзите си. Гневът и безсилието я доведоха до изстъпление.

— ИЗЧЕЗВАЙ! — изкрещя тя със затворени очи и ръце, притиснати към гърдите.

Жената стана и пристъпи към нея. Хвана раменете й и ласкаво ги разтърси, докато погледите им се срещнаха.

— Не знам за какво говориш, но ще ти кажа едно: едва ли на този свят има човек, който да мрази мъжа от снимката по-силно от мен.

Рахил отвори очи и зад спокойния поглед на жената видя да тлее дълбока ненавист: само чакаше да лумне.

— Какво ви е сторил? — попита тя. — Споделете с мен какво ви е причинил и аз ще ви разправя какво знам за него.

 

 

Жената явно не го познаваше в добра светлина. Въпросът беше дали това ще им помогне. Рахил не вярваше срещата с Исабел Йонсон да спаси децата й. Само парите можеха да ги избавят, а времето течеше и шансовете се топяха.

— Казвай бързо какво знаеш. Иначе тръгваме.

— Казва се Мес Фо. Мес Кристиан Фо.

Рахил поклати глава.

— Пред нас се представи за Ларс Сьоренсен.

Исабел кимна бавно.

— Такааа. Значи използва псевдоними. При запознанството ни ми каза друго име: Микел Лауст. После обаче разрових документите му и намерих адрес на имот, регистриран на името на Мес Кристиан Фо. Затова си мисля, че това трябва да е истинската му самоличност.

Рахил се задъха. Нима Божията майка бе чула молитвите й? Вгледа се дълбоко в очите на жената. Дали наистина можеха да й се доверят?

— Какъв е този адрес? — обади се Йешуа, пребледнял до синкаво. Новината го смая донемайкъде, виждаше се.

— В Северна Зеландия, близо до Скибю. Мястото се казва Ферслеу. Вкъщи съм записала точния адрес.

— Откъде знаеш всичко това? — поинтересува се Рахил с разтреперан глас.

Искаше й се да вярва на думите на Йонсон, но нима можеше да й се осланя?

— До миналата събота този мъж живееше при мен. В събота сутринта го изхвърлих.

Рахил закри устата си с ръка, защото усети пристъп на паника. Какъв ужас! Негодникът бе дошъл у тях право от дома на тази жена.

Рахил погледна часовника с набъбващо безпокойство, но си наложи да изслуша как мъжът е употребил Исабел Йонсон, как я е съблазнил с привидната си изисканост; как само за миг се е преобразил до неузнаваемост.

Рахил кимаше при всяка нейна дума, защото чутото съвпадаше напълно с впечатленията й от мъжа. Исабел приключи, а Рахил погледна мъжа си. За миг се беше отнесъл, все едно се опитваше да погледне нещата от друг ъгъл. После кимна. „Кажи й — потвърждаваха очите му. — Болката ни е обща.“

Рахил хвана ръката на Исабел.

— Ще ти споделя нещо, но обещай да го запазиш в пълна тайна. Поне засега. Ще бъда откровена с теб, защото се надявам да ни помогнеш.

— Ако става въпрос за престъпление, не обещавам нищо.

— Точно за това става въпрос, но не сме го извършили ние, а мъжът, когото си изхвърлила от дома си. Случи се… — Рахил си пое дълбоко дъх и чак тогава си даде сметка колко силно трепери гласът й — … случи се най-лошото, което можеше да ни сполети. Той отвлече две от децата ни. Отвориш ли си устата пред някого, с тях е свършено, разбираш ли?

 

 

Изминаха двайсет минути. Исабел не помнеше някога през живота си да е изпадала в толкова продължителен шок. Сега всичко й се проясни. Мъжът, който бе живял в дома й и когото за кратко бе възприемала като свой евентуален спътник до края живота си, се беше оказал чудовище, способно на всякакви низости. Сега си даваше сметка, че ръцете му стискаха шията й прекалено силно, че понякога в действията му прозираше ефективността на хирург. Връзката им можеше да завърши фатално за нея. При спомена как разкри пред него, че го е проучила, устата й пресъхна. Ами ако я беше убил? Ако не му бе казала, че е предала тези сведения на брат си? Ако злодеят се бе досетил за блъфа й, защото тя никога не би въвлякла брат си в катастрофалните си сексуални авантюри?

Не смееше и да си помисли какво би се случило.

Гледаше тези злощастни хора и съпреживяваше мъката им с цялата си душа. О, колко мразеше този изверг. И Исабел си даде обещание: да става каквото ще. Няма да му се размине.

— Ще ви помогна. Брат ми е полицай. Работи в пътната полиция: чрез него ще пуснем обява за издирване. Добра възможност е. За нула време описанието му ще се разпространи из цялата страна. Имам записан номера на минивана му. Мога да опиша с подробности и него, и автомобила.

Рахил поклати глава.

— Предупредих те да го запазиш в тайна и ти ми даде дума. Банките затварят след четири часа и дотогава трябва да съберем един милион в брой. Нямаме никакво време за губене.

— Чуй ме. Ще стигнем бързо до адреса му, ако тръгнем веднага.

Рахил отново поклати глава.

— Защо си мислиш, че е завел децата ни там? Това би било ужасно глупаво. Децата може да са навсякъде из Дания. Или дори да ги е прехвърлил през границата. Там вече никой не извършва проверки. Разбираш ли какво имам предвид?

— Права си — кимна Исабел. — Имаш ли джиесем? — обърна се тя към Йешуа.

Той извади апарата си.

— Зареден ли е?

Йешуа кимна.

— А ти, Рахил? Имаш ли телефон?

— Да.

— Тогава да се разделим на два отбора. Йешуа ще отиде в банката, а ние двете тръгваме към Зеландия. Веднага!

Двамата съпрузи се спогледаха. Исабел разбираше отлично как се чувства тази наглед несъвместима двойка. Самата беше бездетна и тази липса я измъчваше. А колко ли по-мъчително е да си дадеш сметка, че може да изгубиш децата си? Какво ли е животът на рожбите ти да зависи изцяло от едно твое решение?

— Проблемът с парите е неразрешим — обясни Йешуа. — Разполагаме с много по-голям влог, но няма начин просто да отидем в банката и да изтеглим такава космическа сума в брой. Преди година-две беше възможно, тогава обаче времената бяха други. Затова се налага да се обърнем към нашата църковна общност. Поемаме голям риск, но нямаме друг избор, искаме ли да намерим парите. — Той я изгледа настойчиво. Дишаше накъсано, устните му бяха леко посинели. — Освен ако ти не ни помогнеш. Мисля, че е изцяло в компетенциите ти.

В лицето на мъжа, известен с успешния си бизнес и като един от най-коректните данъкоплатци в община Вибор, Исабел Йонсон видя един отчаян баща.

— Обади се на началника ти — продължи той с печални очи. — И го помоли да се свърже с данъчните. Обясни, че сме извършили грешна трансакция, затова незабавно да върнат парите в сметката ни. Ще го направиш ли?

Неочаквано прехвърлиха горещия картоф в нейните ръце.

Преди три часа Исабел отиде на работа изнервена, в лошо настроение. Движеше я единствено самосъжалението. Сега дори да искаше, не можеше да възкреси тези чувства, защото в момента се усещаше способна на всичко, решена да доведе нещата докрай. Пък ако ще да си изгуби работата.

Беше готова да пожертва много повече.

— Идвам с вас — заяви тя. — Ще се опитам да ускоря процеса, но ще отнеме време.