Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (47) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и пета глава

— Насам, Карл! — Асад посочи сграда с декоративна мазилка в охра непосредствено до улица „Копенхаген“. По сградата течеше ремонт.

„Използвайте задния вход“ — пишеше на табелка на вратата.

— Карл, завий към площад „Ру“ и после веднага надясно. Ще заобиколим строителната площадка — насочваше го Асад.

Паркираха на слабо осветен, почти препълнен паркинг пред боулинг-центъра. Там стояха не по-малко от три мерцедеса, но нито един нямаше вид на претърпял пътно произшествие.

„Дали е възможно да ремонтират толкова бързо аварирал автомобил?“ — запита се Карл. Съмняваше се. Сети се, че си остави служебното оръжие в Управлението. Не беше зле да го носи, но как да предвиди още от сутринта колко дълъг и разнообразен ще бъде денят му.

Вдигна поглед към сградата.

Освен табела с огромни кегли нищо по задната страна на пищната сграда не показваше, че тук се помещава боулинг-център.

Вътре ги посрещна стълбище — виеше се нагоре между две редици с метални шкафчета като багажните клетки на железопътна гара. Иначе стените бяха голи, вратите — без табели, стълбището — в цветовете на националния флаг на Швеция. На целия етаж цареше мъртвило.

— Май трябва да слезем в мазето — предположи Асад.

„Благодарим ви за посещението. Заповядайте пак в боулинг-център Роскиле, където отново ще ви очаква поредната порция спорт, забавление и тръпка“ — пишеше на вратата.

Дали наистина последните три думи се отнасяха за играта на боулинг? В представите на Карл боулингът не беше нито спорт, нито забавление, нито тръпка, а само топки, слабоалкохолна бира и трудносмилаема храна.

Отправиха се към рецепцията, където вътрешният правилник, пакетчета с лакомства и напомняне да си покажеш талона за паркинг обграждаха мъж, който разговаряше по телефона.

Карл се огледа: пълен бар, спортни сакове във всички ъгли, групички от хора и трескава активност на осемнайсет-двайсет писти. Значи такава атмосфера цари по време на турнири. Десетки мъже и жени в свободни панталони и в различни по цвят блузони с висока яка и логото на съответния клуб.

— Търсим Ларс Бранде. Познавате ли го? — попита Карл, след като мъжът зад гишето остави слушалката.

— Ларс е онзи с вдигнатите на главата очила — посочи мъжът. — Извикайте „Какавидо!“ и ще се обърне.

— Какавидо?

— Да, така му казваме.

Карл и Асад се приближиха. Мъжете прецениха с поглед обувките и дрехите им. Явно се питаха какво води двамата непознати в боулинг-зала.

— Ларс Бранде? Или Какавидата? — Карл протегна ръка. — Аз съм Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ от Копенхаген. Може ли да разменим няколко думи?

Бранде се усмихна и стисна десницата му.

— О, съвсем бях забравил за уговорката ни. Току-що един от отбора ми сервира, че ни напуска точно в навечерието на регионалния шампионат, и ми се отвориха доста ангажименти.

Тупна по гърба стоящия до него мъж, явно извършителя на осъдителната постъпка.

— Тези мъже ли са вашите съотборници? — попита Карл и огледа петимата.

— Да. Най-добрите в Роскиле! — потвърди Ларс Бранде и вдигна палец.

Карл даде незабележим знак на Асад да остане при мъжете и да ги държи под око да не би някой да офейка. Не биваше да поемат такъв риск.

 

 

Ларс Бранде беше висок, слаб и жилест. Чертите на лицето му излъчваха изнеженост, типична за човек, който работи предимно седнал в закрито помещение — например часовникар или зъболекар — но кожата му беше обветрена, а ръцете — прекалено едри и груби, за да борави с фина техника. Изобщо Бранде създаваше доста противоречиво цялостно впечатление.

Застанаха в дъното на залата и погледаха играчите по пистите.

— Моята асистентка Росе Кнюсен е разговаряла с вас — подхвана Карл. — Съвпадението на имената и въпросите ни за декоративната боулинг-топка, прикрепена към ключодържател, вероятно са ви развеселили, но държа да подчертая, че тук не става дума за дреболия. Работим по много спешен и тежък случай и всяка ваша дума може да бъде вписана в официален протокол.

Предупреждението мигом притесни Бранде и очилата му се смъкнаха над челото.

— Заподозрян ли съм в нещо? За какво по-точно се отнася?

Карл го бе изключил от кръга на заподозрените, ала Ларс Бранде изглеждаше силно разтревожен. Но ако действително имаше какво да крие, защо ще откликне веднага на молбата на Росе да съдейства на полицията? Не, Карл не откриваше логика в подобно поведение.

— Заподозрян? В никакъв случай. Просто ще ви задам няколко въпроса. Имате ли нещо против?

— Всъщност да — Бранде си погледна часовника. — След двайсет минути е нашият ред и по традиция загряваме заедно. Не може ли разговорът ни да почака малко? Все пак съм любопитен по какъв повод ме търсите.

— Съжалявам, но случаят не търпи отлагане. Ако обичате, придружете ме до съдийската маса.

Бранде се стъписа, но после кимна.

Отначало реферите се възпротивиха, но след като им показа полицейската си значка, станаха по-сговорчиви.

Минавайки покрай масите, Карл и Бранде чуха съобщение по уредбата:

— Организацията на състезанието налага леко разместване в поредността на отборите — оповести един от съдийската колегия и изброи кои ще стартират вместо отбора на Бранде.

Карл хвърли поглед към бара, където пет чифта очи върху пет сериозни, озадачени физиономии се взираха в него и в събеседника му. Зад тях Асад зорко следеше тила им с бдителността на хиена.

Карл беше убеден, че един от тези мъже е издирваният убиец. Докато петимата играчи не мръднеха от тази зала, двете деца бяха в безопасност. При условие че все още са живи.

— Познавате ли добре съотборниците си? Доколкото разбирам, вие сте капитанът.

— В този състав сме още откакто центърът отвори врати — кимна Бранде, без да поглежда Карл. — Преди играехме в Рьовре, но тук ни е по-близо. Е, неколцина от предишните ни съотборници окапаха. Ние обаче, които живеем в околностите на Роскиле, предпочитаме да играем тук. Познавам отлично и петимата. Особено Кошера онзи със златния часовник. Той ми е брат, Юнас.

Карл продължаваше да забелязва признаци на безпокойство у Ларс Бранде. Дали разполагаше с някаква изобличаваща информация?

— Кошера и Какавидата… Доста колоритни прозвища — подхвърли Карл с надеждата дружелюбната странична забележка да разведри тягостната атмосфера. Трябваше час по-скоро да предразположи Бранде да изплюе камъчето. Иначе ставаше страшно.

Мъжът се усмихна лекичко. Явно опитът на Карл даде резултат.

— Двамата с Юнас сме пчелари, оттам идват и прозвищата ни. Впрочем всички в отбора си имаме прякори. Знаете как е в такива общности.

Карл кимна, макар че нямаше представа.

— Прави ми впечатление, че и шестимата сте със забележителен ръст. Да не се падате роднини?

Защото ако помежду им има кръвна връзка, ще се прикриват взаимно, съобрази Карл.

— Не, не — усмихна се Бранде. — Само двамата с Юнас сме братя. Но правилно сте забелязали — всички сме с ръст над средностатистическия. Колкото по-дълги ръце имаш, толкова по-умело хвърляш топката — засмя се той. — Всъщност сме се събрали такива дългучи по чиста случайност. Не сме поставяли критерии за височина.

— Ще ви помоля след малко да ми продиктувате гражданските си номера, но преди това ще ви попитам направо: знаете ли някой от отбора да има криминално досие?

Въпросът шокира Ларс Бранде. Вероятно чак сега осъзна, че подозренията към отбора са съвсем реални.

Пое си дълбоко дъх.

— Не са ми известни такива подробности от личния живот на момчетата.

Очевидно спестяваше част от истината.

— Кой от вас кара мерцедес?

— Двамата с Юнас нямаме мерцедеси. Колкото до другите, питайте тях.

Дали не се опитваше да прикрива някого?

— Не може да не знаете какви автомобили карат. Нали уж често ходите заедно по турнири?

— Да — кимна Бранде, — но когато потегляме занякъде, сборният ни пункт е тук. Някои си държат екипировката в гардеробната горе. С Юнас имаме бус, марка фолксваген, и в него се събираме шестимата. Делим си разходите за горивото и ни излиза по-евтино.

Обяснението звучеше съвсем правдоподобно, но Бранде бе придобил ужасно гузен вид.

— А ще ми представите ли другите от отбора? — Карл обаче се отказа: — Впрочем не, чакайте. Първо ми кажете откъде имате тези миниатюрни боулинг-топки на ключодържателите си. Колко души ги носят? Във всички боулинг-центрове ли продават такива талисмани?

Бранде поклати глава.

— Тези са специални. Гравирано е числото 1 — като за шампиони — усмихна се той с неприкрита гордост. — Обикновено на такива талисмани или не пише нищо, или е отбелязана големината на използваната от състезателя топка. Но никога няма да видите числото 1, защото толкова малки боулинг-топки не се произвеждат. Тези талисмани са донесени от Тайланд.

Бранде извади ключодържателя си и показа топката: малка, тъмна и поочукана. Нищо забележително, с изключение на издълбаната единица.

— Всички от стария състав имаме такива — продължи той. — Доколкото си спомням, беше купил десет.

— Кой?

— Свен. Онзи със синия блузон, дето дъвче дъвка и прилича на продавач в магазин за мъжка мода. Всъщност преди години работеше точно това.

Карл насочи вниманието си към въпросния господин. И той като останалите наблюдаваше зорко разговора между съотборника си и полицая.

— Щом се състезавате в един отбор, заедно ли тренирате?

„Ако някой от шестимата редовно отсъства от тренировки, това автоматично го превръща в заподозрян“ — отсъди Карл.

— Двамата с Юнас често хвърляме заедно в залата, а понякога се присъединяват и другите. Играем боулинг предимно за удоволствие. Навремето бяхме по-редовни, но нещата се промениха — той пак се усмихна. — Обикновено тренираме по-активно преди състезание. Вероятно сме се поотпуснали, но какво да се прави. Щом почти всяка игра трупаме актив от минимум двеста и петдесет точки, аз не виждам проблем.

— Някой от съотборниците ви има ли видим белег?

Бранде сви рамене. Щеше да се наложи да проверят всеки по отделно.

— Удобно ли е да седна тук? — Карл посочи ресторантската секция, където сервитьорите бяха застлали няколко маси с бели покривки.

— Да.

— Добре. Ще помолите ли брат си да се приближи?

 

 

Юнас Бранде изглеждаше зашеметен. За какво става въпрос? Нима е толкова важно, че се налага да променят турнирната схема?

Карл не отговори.

— Господин Бранде, къде бяхте днес следобед между 15,15 и 15,45?

Карл огледа лицето му. Мъжествено. Видима възраст: около четирийсет и пет години. Дали е възможно двамата с Карстен да са видели него пред асансьорите? Приличаше ли на фоторобота?

— Между 15,15 и 15,45, казвате? — Юнас Бранде се наведе напред. — Не съм сигурен.

— Не сте ли? Носите много хубав часовник, Юнас. Нямате ли навика да го поглеждате?

Неочаквано мъжът се разсмя.

— Поглеждам го, разбира се, но докато работя, го свалям. Струва повече от трийсет и пет бона. Завеща ми го баща ми.

— И през споменатия интервал сте работили?

— Да, определено.

— Тогава защо не знаете къде сте се намирали?

— Не си спомням дали съм бил в работилницата, за да ремонтирам кошери, или горе в плевнята да сменям зъбното клело на центрофугата за мед.

Юнас несъмнено не беше по-умният от двамата братя. Или?

— Въртите ли търговия на черно?

Юнас положително не бе очаквал такъв обрат на разговора. Съдейки по изражението му, Карл прецени, че е налучкал правилно. Укриването на данъци обаче не влизаше в неговия ресор. Той целеше само да разбере що за човек има пред себе си.

— Били ли сте осъждан, Юнас? Не се опитвайте да ме баламосвате, защото ще го проверя за нула време — и Карл щракна с пръсти.

Мъжът поклати глава.

— А някой от съотборниците ви имал ли е вземане-даване с полицията?

— Защо питате?

— Отговорете.

Юнас Бранде се поотдръпна.

— Доколкото знам, и Давай Джони, и Ръчката, и Папата имат досиета.

Карл дръпна главата си назад. Що за прозвища!

— Кой кой е?

Юнас Бранде оглеждаше мъжете до бара с присвити очи.

— Онзи, плешивият, се казва Бирер Нилсен. Свири на пиано по заведения. Затова го наричаме Давай Джони^[1]. До него седи Микел, известен като Ръчката. Има сервиз за мотоциклети в Копенхаген. Доколкото ми е известно, провиненията им не са тежки. Бирер се забъркал в афера с алкохол без бандерол в един бар, а Микел пласирал крадени коли. Оттогава обаче минаха доста години. Защо се интересувате?

— А третият, със синия блузон, как се казва? Папата? Той трябва да е Свен.

— Точно така. Католик е. Някакви далавери в Тайланд, но не съм запознат с подробностите.

— А четвъртият? Онзи, с когото разговаря брат ви? Той ли напуска отбора?

— Да. Казва се Рене. Най-добрият ни играч е и не съм наясно как ще се оправяме без него. Рене Хенриксен. Съименник е на защитника от националния отбор по футбол, затова го наричаме Тройката.

— Защото въпросният Рене Хенриксен играе с трети номер, предполагам?

— Играеше — през един етап от кариерата си.

— Ще ми покажете ли документ за самоличност, в който да фигурира гражданският ви номер?

Юнас Бранде извади послушно портфейла от джоба си и подаде на Карл шофьорската си книжка.

Карл си записа данните.

— Кой от компанията шофира мерцедес?

— Нямам представа — сви рамене мъжът. — Обикновено се срещаме…

— Това е всичко, благодаря — прекъсна го Карл, защото нямаше време да слуша същото обяснение повторно. — Помолете Рене да се приближи.

 

 

От мига, когато стана от мястото си зад бара, до момента, в който седна пред Карл, мъжът не го изпусна от поглед.

Привлекателен мъж, прецени Карл, без да влага нищо осъдително в тази констатация. Поддържан, със самоуверен поглед.

— Рене Хенриксен — представи се той и преди да седне, придърпа безупречно изгладените ръбове на панталона си. — По поведението на Ларс Бранде се досетих, че се провежда разследване. Не е споменал нищо, разбира се. Пак ли нещо със Свен?

Карл го огледа обстойно. Мъжът отговаряше на портрета, с който разполагаха. Лицето му наистина беше малко по-слабо, но Карл не изключваше да е стопил част от тлъстините през изминалите години. Косата му бе подстригана високо на слепоочията, но перуките скриват почти всичко. Нещо в погледа на този човек събуди мнителността на Карл. Фините бръчки около очите не бяха само от усмивки.

— Свен? Папата? — усмихна се Карл, макар че никак не му беше весело.

Мъжът повдигна вежди.

— Защо веднага се сещате за Свен? — попита Карл.

Изражението на Хенриксен се промени. Не стана бдително и отбранително, а по-скоро обратното. Подобен сконфузен вид добиват хора, разобличени в невежество.

— О… Сгреших. Не биваше да реагирам толкова първосигнално. Може ли да започнем отначало?

— Да. Разбрах, че напускате отбора. В друг град ли се местите?

В погледа на събеседника си Карл отново прочете смущението на хванат в крачка.

— Да. Предложиха ми работа в Либия. В пустинята ще ръководя строежа на огромна огледална инсталация за генериране на електрически ток само от една-единствена централа. Вероятно сте чували за тази революционна технология, която навлезе отскоро на енергийния пазар?

— Звучи интригуващо. На коя компания е възложен проектът?

— Малко е сложно — усмихна се мъжът. — На първо време се води не по името, а по регистрационния номер на акционерното дружество. Собствениците се колебаят дали да изберат арабско, или английско име, но понастоящем компанията се нарича „773 ПБ 55“.

— Освен вас кой от отбора кара мерцедес?

— Кой е казал, че аз карам мерцедес? — поклати глава той. — Доколкото ми е известно, само Свен има мерцедес, но обикновено той идва до залата пеш. Живее съвсем наблизо.

— А вие откъде знаете за мерцедеса му? От разговора си с Юнас и Ларс останах с впечатлението, че винаги пътувате с шестместен бус?

— Съвсем правилно. Но от няколко години със Свен се срещаме по приятелски. Или, ако трябва да съм точен, срещахме се. През последните две-три години не съм ходил у тях, сигурно се досещате защо. Преди обаче се имахме много. Не съм чувал скоро да си е сменял колата. Трудоустроените няма как да отпускат често кесията.

— Какво имате предвид със „сигурно се досещате“?

— Екскурзиите му до Тайланд, какво друго? Нали за това става въпрос?

Дали Рене Хенриксен не се опитваше да измести темата?

— Какви екскурзии? — попита Карл. — Не съм от отдел „Наркотици“, ако така сте си помислили.

Мъжът видимо се притесни, но не беше изключено просто да разиграва театър.

— Наркотици? И през ум не ми е минало, за бога. Нямам намерение да вкарвам Свен в беля. Сигурно просто съм си внушил, че има нещо гнило.

— Ще бъдете ли така добър да уточните какво сте си внушили? В противен случай ще се наложи да ви отведа за разпит в Полицейското управление.

Мъжът извърна глава.

— Ама какво говорите! Не искам никакви разправии с полицията. Веднъж Свен ми беше подхвърлил, че пътува толкова често до Тайланд, защото набира жени — придружителки на бебета до Германия. Подбрани са за осиновяване от предварително одобрени бездетни съпружески двойки. Свен води цялата документация. Той твърди, че върши добро дело, но според мен си затваря очите как точно набавят бебетата. Просто изказвам лично мнение — отметна глава. — Свен е отличен състезател по боулинг и да играеш с него е много приятно, но откакто разбрах за трафика на деца, се отдръпнах.

Карл погледна мъжа със синия блузон. Дали наистина въпросният Свен прикрива нелегален трафик на деца? Звучеше съвсем правдоподобно. „Придържай се към истината, но не прекалено“ — гласи кодексът на средностатистическия престъпник. Вероятно изобщо не пътува до Тайланд. Вероятно именно той отвлича деца от многолюдни сектантски семейства и се нуждае от алиби за пред съотборниците си, докато върши гнусните си злодеяния.

— Знаете ли кои от съотборниците ви пеят вярно и кои — фалшиво?

При този въпрос мъжът се наведе напред и избухна в накъсан смях.

— Не. Ние не сме по пеенето.

— А вие?

— Благодаря, справям се сносно. Навремето ми предложиха да служа като клисар в църквата във Фльонг, защото пеех в хора. Да демонстрирам ли?

— Не, няма нужда. А Свен пее ли вярно?

— Нямам представа — поклати глава Рене Хенриксен. — Кажете, да не би да сте дошли да проучвате музикалните заложби — моите и на съотборниците ми?

Карл се насили да се поусмихне.

— Някой от вас има ли видими белези?

Мъжът сви рамене. Карл още не можеше да го изключи от кръга на заподозрените. Някак не му вдъхваше доверие.

— Бихте ли ми показали документ за самоличност?

Мъжът мълчаливо бръкна в джоба си и извади един от онези калъфи за лични документи, в които се побират само пластмасови карти. И Ларс Бьорн имаше такъв. Дали пък тези калъфи не символизират висок статус?

Карл преписа гражданския му номер. Четирийсет и четири годишен, оказа се. Отговаряше на предполагаемата възраст на издирвания.

— Бихте ли повторили името на компанията, в която ще започнете работа?

— „773 ПБ 55“. Защо?

Карл сви рамене. Ако беше на мястото на Рене Хенриксен и си беше измислил някакво безумно наименование, колкото да замаже очите на следователя, две минути по-късно не би могъл да си го спомни. Затова беше склонен да повярва на Хенриксен.

— И последно. Какво правихте днес между три и четири часа?

Мъжът се замисли.

— Между три и четири… Бях при фризьора на улица „Алехелген“. Утре ми предстои важна среща и трябва да изглеждам представителен.

Хенриксен прокара длан по едното си слепоочие, за да демонстрира новата си прическа. Косата му действително имаше вид на току-що подстригана. Карл обаче реши, след като приключи тук, непременно да разпита въпросния фризьор.

— Рене Хенриксен, ще ви помоля да седнете до бялата маса в ъгъла. Може да се наложи по-късно пак да поговоря с вас.

Мъжът кимна и изрази пълната си готовност да сътрудничи.

Общо взето няма човек, разпитван от полицията, който да не се кълне в желанието си да помогне.

Карл даде знак на Асад да му изпрати играча в синия блузон. Нямаше никакво време за губене.

Мъжът изобщо не приличаше на пенсиониран по болест. Раменете изпълваха дрехата, но не заради дунапренени подплънки, каквито беше модерно да се носят през осемдесетте. Имаше характерни черти. Дъвкателните му мускули играеха при всяко стисване на дъвката между зъбите. Широко лице, гъсти, леко сраснали вежди, остригана нула номер коса. Леко накуцваше. Този мъж сто процента притежаваше по-голям потенциал, отколкото даваше вид на пръв поглед.

От него се носеше неутрална, но приятна миризма. Гледаше малко плахо, а тъмните кръгове под очите смаляваха оптически разстоянието между тях.

Определено си заслужаваше да проучи по-подробно този индивид.

Мъжът кимна на седналия в ъгъла Рене Хенриксен.

В поздрава, който си размениха, Карл не долови отчуждение.