Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (10) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Осма глава

Ако някога Карл се бе съмнявал в твърдостта, с която Росе спазва заканите си, то вече всички негови съмнения се изпариха. Направи съвсем дискретен опит да надигне глас срещу нескончаемите й усилия да разшифрова писмото от бутилката, а тя мигом облещи очи и му кресна да си гледа работата и да си завре отзад парчетата стъкло от шибаното шише.

Преди да успее да възрази, тя метна на рамо торбестата си чанта и изхвърча навън. Дори Асад остана потресен от изблика й и замръзна, захапал парче грейпфрут.

Двамата с Карл постояха вцепенени няколко минути.

— Само дано наистина не изпрати сестра си — изломоти Асад, докато грейпфрутът се смаляваше в ръката му.

— Къде е килимчето ти? — изръмжа Карл. — Помоли се Росе да не ни стъжни живота.

— Какво?

— Да не ни натресе сестра си, Асад.

Карл му махна да се приближи към гигантското писмо.

— Да го преместим от вратата, докато Росе я няма.

— Ние?

Карл бързо актуализира предложението си.

— Прав си, Асад. Ще го свалиш сам и ще го закачиш на стената до твоите красоти с шарените върви. Остави помежду им около два метра, чу ли?

* * *

Карл поседя пред оригиналното писмо с благоговение. Макар да бе минало през множество ръце, проявили съмнителен респект към доказателствената му стойност, Карл нито за миг не допусна, че може да го пипа без ръкавици.

Хартията му се стори много крехка. Сега, когато изучаваше писмото в пълно уединение, Карл забелязваше нещо особено. Маркус го наричаше „нюх“, Бак — „шесто чувство“, Вига — „интуиция“. Независимо от определението му това писмо — с две думи — му бъркаше в душата. Личеше колко е автентично. Надраскано под натиска на определени обстоятелства. Върху неудобна подложка. За да пише с кръв, авторът бе използвал някакво пособие. Но какво? Да е топил химикалка в кръвта? Не, едва ли. Чертите върху хартията изглеждаха прекалено неравномерни. На някои места бе натискал повече, на други — по-малко. Карл извади лупата си и се опита да открие закономерност във вдлъбнатините и издутините, но документът беше в прекалено лошо състояние. Дори преди време в хартията да се бяха образували вдлъбнатини, влагата вероятно ги бе издула и обратното.

Пред вътрешния взор на Карл изплува силно замисленото лице на Росе и той остави писмото настрана. Утре, когато тя се появи на работа, ще й отпусне срок до края на седмицата да умува над писмото. После ще се наложи да се захване с други задачи.

Карл се поколеба дали да не помоли Асад за чаша от прословутия му захарен сироп, но по мърморенето от коридора отсъди, че сириецът още не е спрял да хленчи, задето се налага многократно да се качва на стълбата, да слиза и да я мести. Знаеше, че в шкафа на Погребалното сдружение на Датската полиция имаше още една такава стълба, която би улеснила Асад, но не си направи труда да го съобщи на помощника си. Асад така или иначе щеше да приключи до час.

Погледна старата папка със следствените материали за пожара край езерото Дамхус в Рьовре през 1995 година. Реши да я прелисти още веднъж и веднага да я тръсне върху бюрото на началника на отдел „Убийства“, където вече се извисяваше алпийски връх от висящи дела. Прясно ремонтиран керемиден покрив на величествена постройка в Дамхуската долина неочаквано се разцепва на две, а пламъците изпепеляват горния етаж за секунди. След потушаването на пожара огнеборците откриват труп. Собственикът на имота не познава загиналия мъж, ала неколцина съседи потвърждават, че цяла нощ от покривните прозорци струяла светлина. Понеже разследващите органи така и не идентифицирали овъгленото тяло, предположили, че в сградата се е вмъкнал бездомник и е предизвикал пожара, защото е забравил да изключи газта в кухненския бокс. Чак когато доставчикът на газ подал сведения, че главният спирателен кран е затегнат, прехвърлили случая към отдел „Убийства“ в Рьовре. Там папката с материалите събирала прах в кутиите с дела до създаването на специалния отдел „Q“. Преписката щеше да продължи незабележимото си съществувание и там, ако Асад не беше обърнал внимание на вдлъбнатината под долната фаланга на лявото кутре на трупа.

Карл посегна към телефона си, набра номера на Маркус Якобсен и за зла участ попадна на потискащия глас на госпожа Сьоренсен.

— Няма да те бавя, Сьоренсен — обеща той. — Колко случая…

— Това Мьорк ли е? Ще те прехвърля на човек, който не изпитва чак такова неудобство от глупавите ти въпроси.

Карл се размечта за деня, когато ще й подари пепелянка.

— Слушам, съкровище — изчурулика Лис.

Слава богу. Значи Сьоренсен все пак имала сърце.

— Лис, ще ми кажеш ли в колко от зачестилите напоследък пожари сме установили самоличността на жертвите? Всъщност колко са пожарите?

— Питаш за най-пресните, нали? Три са. Засега знаем единствено името на един загинал, а и то е под въпрос.

— В смисъл?

— На врата му са открили медальон с гравирано малко име, но може изобщо да не се казва така.

— Хмм… Я повтори къде са избухнали пожарите.

— Ти не прегледа ли материалите по случаите?

— Ами… — Карл издиша тежко. — Един труп е открит през 1995-а в Рьовре, после… как беше…

— Миналата събота открихме един на улица „Стокхолм“, втори в Емдруп — на следващия ден — и трети в Норвест.

— Улица „Стокхолм“? Звучи изискано. Разрушенията къде са най-малки?

— На улица „Дортеа“ в Норвест.

— А открили ли сте някаква връзка между пожарите? Собственици на парцелите? Ремонтни дейности? Съседи, които да са видели да свети през нощта? Терористична следа?

— Не съм в течение. По-добре се обърни към разследващите.

— Благодаря, Лис. Така или иначе случаят не е мой — заключи той с плътен глас, надявайки се да събуди интереса й, и остави папката на бюрото си. „Явно вече са задвижили нещата“ — помисли си той.

От коридора долетяха гласове. Навярно бюрократът буквоед от „Трудова безопасност“ пак бе дошъл да опява в каква замърсена среда работят.

— Да, в кабинета си е — упъти го Асад с дрезгав предателски глас.

Карл фиксира с поглед муха, която се щураше из стаята. При добра преценка на момента можеше да я лепне върху мутрата на натрапника.

Застана до вратата и вдигна папката с делото „Рьовре“, готов за атака.

В кабинета му обаче се появи непознато лице.

— Добър ден — мъжът протегна ръка. — Казвам се Юдинг. Заместник-комисар съм във Вестайнен, Албертслун.

— Юдинг? Това малкото ви име ли е, или фамилното?

В отговор мъжът само се усмихна. Навярно самият той не знаеше.

— Тук съм във връзка с пожарите от последните дни. По време на разследването в Рьовре през 1995-а помагах на Антонсен. Маркус Якобсен иска устен отчет и ме посъветва да се обърна към вас, за да ме запознаете с вашия помощник.

Карл си отдъхна.

— Вие току-що разговаряхте с него. Мъжът на стълбата.

— Онзи отвън ли? — присви очи Юдинг.

— Същият. Защо, не ви ли се стори достатъчно компетентен? Завършил е право в Ню Йорк и е специализирал анализ на ДНК и снимков материал в Скотланд Ярд.

Юдинг се хвана и кимна уважително.

— Асад, ела за малко — извика го Карл и посегна да шляпне мухата с папката.

Представи посетителя на помощника си.

— Приключи ли с преместването на листовете?

Силно натежалите клепачи на Асад му дадоха достатъчно красноречив отговор.

— Маркус Якобсен ме изпраща. Папката с оригиналните материали по случая „Рьовре“ била при вас — Юдинг протегна ръка към Асад.

Асад посочи с показалец Карл, а Карл размаха папката.

— Ето я — уточни сириецът. — Ще обичате ли още нещо?

Нещо не беше в настроение. Тази разправия с Росе явно затормозяваше и него.

— Маркус Якобсен ме попита за подробност, която вече съм забравил. Може ли да хвърля едно око на материалите?

— Разбира се — кимна Карл. — Но в момента сме малко заети и не разполагаме с време да ви обърнем внимание.

Карл повлече Асад към коридора. Двамата влязоха в неговата хралупа и Карл седна до бюрото, под красива репродукция на руини в пясъчножълто. Пишеше „Ресафа“ — каквото и да означаваше това.

— Има ли нещо в чайника? — Карл посочи самовара.

— Ще ти налея последните няколко глътки, а за себе си ще сваря пресен чай — усмихна се Асад, а очите му изразяваха признателност.

— След като изпратим този чудак, ще се поразходим, Асад.

— Къде?

— До Норвест. Да огледаме една къща, изгоряла почти до основи.

— Но това не е наш случай, Карл. Колегите ще се ядосат.

— Дори и да се ядосат, ще е само в началото. После ще им мине.

Асад обаче не изглеждаше убеден в думите на Карл. Изражението му изведнъж се промени.

— Разгадах още една буква в писмото на стената — съобщи той. — И ме загриза ужасно съмнение.

— Сериозно? Какво?

— Няма да ти кажа, защото ще прихнеш.

Явно днес Карл все пак щеше да получи и радостна вест.

— Благодаря — от вратата Юдинг прикова поглед в чашата с танцуващи слонове в ръката на Карл. — Ще ми позволите ли да занеса тези книжа на Якобсен? — размаха няколко документа.

Карл и Асад кимнаха.

— Нося ви поздрави от ваш познат. Преди малко се видяхме в столовата. Лаурсен от Криминалистическия.

— Томас Лаурсен?

— Да.

Карл смръщи вежди.

— Но той спечели десет милиона от лотарията и напусна по собствено желание. Винаги е твърдял, че му е втръснало да се занимава с мъртъвци. Какво прави тук? Да не е намъкнал пак престилката?

— Не се е върнал в Криминалистическия. Жалко, защото беше много ценен кадър. Вместо лабораторна, този път е запасал готварска престилка. Работи в столовата.

— Стига бе!

Карл не можеше да си представи Томас Лаурсен — освен даровит криминалист, и внушителен ръгбист с готварска престилка, освен ако върху нея не пише „Попивателната кърпа на татко“.

— Защо го е закъсал така? Нали беше инвестирал пари в куп фирми?

— Да — кимна Юдинг. — Но всичко пропадна. Здравата я е закършил.

Карл поклати глава. Каква награда, задето човечецът бе постъпил по най-разумния начин! Излизаше, че е добре, дето Карл няма никакви спестявания.

— Откога е в столовата?

— От месец. Ти не се ли качваш горе?

— Луд ли си? И да опъвам по десет милиона стълби, за да ми сипят поредния буламач? Сто процента си забелязал, че асансьорът е пред разпадане.

 

 

Невъзможно беше да се изброят всички фирми и институции, обитавали офис сградите по улица „Дортеа“, дълга шестстотин метра. В момента там се помещаваха кризисни центрове, звукозаписно студио, школа по кормуване, културни институти, етнически сдружения и какво ли още не. Явно нищо не беше в състояние да заличи едновремешния промишлен квартал от лицето на земята, освен пожар, сравним с огненото бедствие, унищожило кажи-речи до основи склада на едро на фирма „К. Франсен“.

Разчистването на пепелището почти бе приключило, но същото не важеше за работата на следователите. Част от колегите не го поздравиха. Карл разтълкува неучтивостта им като проява на завист, каквато другите имаха пълни основания да изпитват към него. Всъщност хич не му пукаше.

Застана пред главния вход на склада и огледа методично разрушенията. Самата сграда едва ли и преди е била в завидно състояние, прецени Карл, но пък лъскавата решетъчна ограда беше нова. Рязък контраст.

— Колко такива къщи съм виждал в Сирия, Карл. Когато керосиновата печка прегрее, буум… — Асад завъртя ръката си като перка на вятърна турбина, навярно за да онагледи пораженията.

Карл огледа първия етаж. Покривът сякаш бе подскочил във въздуха и пак се бе приземил върху сградата. Димът, избълван изпод стряхата, бе покрил със сажди етернитовите плоскости. Взривната вълна бе избила покривните прозорци.

— Изглежда, експлозията е била много мощна — заключи на глас той, докато се питаше какво ще търси нормален човек на подобно неприветливо място, забравено от Бога.

Навярно ключът се криеше именно тук.

— Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ — представи се той на минаващ покрай него млад следовател. — Може ли да се кача да огледам? Криминалните експерти приключиха ли?

Мъжът сви рамене.

— За да приключат, трябва да съберем всички останки. Внимавай много. Покрили сме пода с плоскости, за да не пропадаме, но няма гаранция.

— Склад на едро „К. Франсен“ — прочете Асад. — Какво са внасяли?

— Всякакви изделия за печатарския бизнес, фирмата е упражнявала съвсем легална дейност — обясни следователят. — Изобщо не са предполагали, че на тавана живее човек. Всички служители са в шок. Извадили са късмет, че сградата не се е обгазила.

Карл кимна. По закон подобни фирми трябва да се намират максимум на шестстотин метра от пожарната и в конкретния случай изискването беше спазено. Слава богу, че местната огнеборческа служба бе успяла да се спаси от поредната нелепа кампания на ЕС за насърчаване на аутсорсинга^[1].

Съвсем закономерно пламъците бяха опустошили напълно първия етаж. От полегатите стени висяха нащърбени останки от талашитени плоскости, преградните стени стърчаха като назъбени кули и напомняха на Кота нула — мястото на съборените кули близнаци на Световния търговски център. Разруха, потънала в сажди.

— Къде лежеше трупът? — обърна се Карл към възрастен мъж, представител на застрахователната компания, дошъл да разследва причините за пожара.

Застрахователят посочи петно върху пода, където явно се бе намирало тялото.

— Експлозията е била много мощна и е разтърсила сградата с две вълни с кратък промеждутък. Първата вълна е предизвикала пожара, втората е изсмукала кислорода от помещението и е изгасила пламъците.

— Значи не говорим за пожар с бавно тлеещ огън в класическия смисъл на думата, при който смъртта настъпва в резултат от отравяне с въглероден монооксид?

— Не.

— И какво е станало според вас? Взривната вълна е зашеметила жертвата и после я е овъглила?

— При толкова оскъдни следи не е възможно да се определи със сигурност. В толкова овъглен труп няма да открият дихателни пътища и няма да могат да измерят концентрацията на сажди в белите дробове и трахеята — поклати глава той. — На мен ми е трудно да повярвам, че върху тялото са нанесени толкова сериозни поражения от толкова краткотраен пожар. Заявих го и пред колегите ви от Емдруп.

— Какво по-точно сте им казали?

— Този пожар е инсценировка. Целта е да се скрие, че жертвата всъщност е загинала в друг пожар.

— И според вас тялото е пренесено тук? Как реагираха колегите на тази версия?

— Видимо се съгласиха с мен.

— И подозирате убийство? Мъжът е бил убит, изгорен и после преместен тук?

— Е, не знаем със сигурност дали жертвата е била убита, или е починала от естествена смърт. По мое предположение тялото е поставено тук, вече обгоряло. Не допускам, че толкова краткотраен пожар, пък бил той и силен, е в състояние да нанесе на човешко тяло такива поражения, че да остане само скелетът.

— Вие и на трите пепелища ли сте ходили? — попита Асад.

— Понеже работя за няколко застрахователни агенции, можеше да посетя и трите, но на „Стокхолм“ се яви друг колега.

— И на другите места ли бяха горели сгради от същия тип? — поинтересува се Карл.

— Не. Помежду им има само едно общо нещо — всички помещения, откъдето е тръгнал пожарът, са били необитавани. Затова в една от лансираните версии се твърди, че жертвите са бездомници. Впрочем съвсем логично заключение.

— И подозирате, че всички палежи са извършени по един и същи модел? Поставят вече мъртвите тела в пусто помещение и го запалват? — попита Асад.

Застрахователят изгледа нетрадиционния следовател със спокойни очи.

— Струва ми се съвсем приемлива отправна точка, да.

Карл вдигна глава към почернелите напречни греди.

— Имаме още два въпроса към вас и ще ви оставим на мира.

— Питайте смело.

— Според вас защо е било нужно да се предизвикат две експлозии? Защо просто не са заложили един взрив, който да унищожи цялото помещение?

— Виждам едно-едничко обяснение: подпалвачът е целил да проконтролира нанесените поражения.

— Благодаря! Вторият въпрос е дали може да се свържем с вас, ако изникне още някакво питане.

— Разбира се — застрахователят се усмихна и извади визитка. — Казвам се Торбен Кристенсен.

Карл бръкна в джоба си, уж търсейки визитка. Все забравяше да си отпечата. Като се върне на работа, Росе определено няма да скучае.

— Не разбирам — застанал до него, Асад чертаеше с пръст по покритата със сажди полегата стена.

Очевидно сириецът беше от хората, които, дори да са си натопили само върха на пръста в кофа боя, ще я размажат по всичките си дрехи и по околните предмети. В момента саждите по дрехите и главата му стигаха да покрият средна по големина трапезна маса.

— Не схващам каква е връзката между пръстените, липсващия пръст, мъртвите и пожарите. — Асад се извърна рязко към застрахователя. — Колко пари ще получи фирмата от вас? Сградата е била стара и порутена.

Застрахователят смръщи вежди. Репликата на Асад съдържаше недвусмислен намек за злоупотреба със застрахователна полица, но агентът имаше известни възражения:

— Сградата наистина не е била в добро състояние, но независимо от това фирмата има право на обезщетение. Собствениците са сключили застраховка срещу пожар. Не говорим за застраховка против гъби, разрушаващи дървения материал и причиняващи гниене.

— С две думи — колко?

— Ами… от порядъка на седем-осемстотин хиляди крони, бих определил на прима виста.

Асад подсвирна.

— А имат ли право да строят нещо на мястото на изгорелия етаж?

— Това зависи изцяло от фирмата, направила застраховката.

— Значи, при желание имат право да съборят цялата сграда?

— Да.

Карл погледна Асад. Сириецът определено бе напипал нещо интересно.

Докато слизаха към колата, Карл имаше чувството, че на следващия завой ще изпреварят съперниците си. Този път в ролята на техни конкуренти влизаха не само негодниците, а и отдел „Убийства“.

Какъв триумф, ако успеят да ги задминат!

Карл кимна сдържано на полицаите, които още се суетяха из двора. Нямаше намерение да им снася всичко наготово.

Ако искат да разберат повече, да се потрудят.

Асад спря за секунда до служебната кола и се опита да прочете надпис с графити.

„Израел — вън от ивицата Газа. Палестина — на палестинците!“ — бе изписано със зелени, бели, черни и червени букви^[2] върху хубаво измазана стена.

— Правописът им куца — отбеляза той и се качи в колата.

„Ти пък щото си отличник“ — отвърна наум Карл. Все тая.

Карл запали и погледна помощника си. Асад беше забил очи в арматурното табло. Присъстваше само телом.

— Асад, къде се отнесе?

Погледът на сириеца не помръдна.

— Тук съм, Карл.

Пътуването обратно към Главното управление премина в пълно мълчание.